Оглеждах се нерешително. В цялата тази суматоха нямаше и следа от Джо и затова реших да ида до ложата на жокеите на трибуната и да надзърна и там. Подадох отново глава в бара за последна проверка, но сега там беше празно с изключение на три дами в късна младост, облегнати на влажния от бирените халби бар.

Само заради това, че се движех бавно, можах да открия Джо.

Като следват извивката на шосето зад тях, залата за залагания и баровете не са в идеално права линия. Разстоянието между двете сгради беше малко — едва около половин метър; назад обаче то се увеличаваше и до оградата между двете постройки беше близо метър и половина.

Надникнах в тясното пространство, но Джо не беше там. Видях го едва когато се проврях съвсем близо.

Отначало зърнах само мъж, лежащ на земята в ъгъла между високата ограда и външната стена на тотализатора, и реших, че може да му е прилошало или да е припаднал, или пък да е мъртвопиян. Приближих се, за да видя няма ли нужда от помощ.

Направих пет-шест крачки напред. Той лежеше в сянката, но нещо в положението на тялото и крайниците му — безжизнени като на парцалена кукла — ме стъписа.

Беше жив, но само отчасти. От носа и от крайчеца на устата му се стичаше яркочервена кръв и под бузата му се беше образувала локвичка върху мокрия студен чакъл. Кръглото му младо лице все още пазеше израза — колкото и невероятно да бе — на мрачно нетърпение, сякаш не бе разбрал, че сполетялото го е нещо повече от временно неудобство.

В тялото на Джо беше забит нож. Дебелата му черна дръжка стърчеше неуместно от жокейската му риза в жълто и бяло, а острието — хлътнало дълбоко под гръдната му кост. Около раната имаше малко петно кръв, съвсем лека следа от страшните увреждания, които бе причинило острието на ножа.

Очите му бяха отворени, но пусти и вече застиващи.

— Джо! — викнах припряно.

Очите му бавно се спряха върху мен и разбрах, че съсредоточи поглед и ме позна. На лицето му мръдна мускул и устните му се отвориха. Направи голямо усилие да заговори.

Съсирваща се кръв внезапно потече от ноздрите му и потъна в малкия бездънен басейн на отворената му уста. Издаде звук, приличен на насмешка, който едва се чу, и по незрялото му още лице пробегна израз на дълбоко учудване. После лицето му побеля, очите му се подбелиха и Джо умря. Няколко секунди след смъртта лицето му имаше красноречив израз — все едно че казваше: „Не е честно.“ Кожата на лицето в този критичен момент замръзна в чертите, които приживе бяха най-характерни за него.

Преборих се с желанието си да повърна при сладникавия мирис на кръвта, затворих очите му и се отпуснах на пети, като го гледах безпомощно.

Знаех, че е ненужно, но след минута-две разтворих палтото и опипах джобовете му за кафявото парче хартия, което е искал да ми покаже. Не беше там и смъртта му щеше да бъде безсмислена, ако беше все още в джоба му. Амбалажната хартия, помислих си, е била откъсната от опаковката на последното плащане на Джо за това, че е „задържал“ някой кон. Така трябваше да бъде. Нещо, което подсказваше кой е изпратил парите. Марка? Адрес? Имало е нещо общо с пилетата, каза ми Клем; а Пит ми каза, че ставало дума за Чичестър. Нито едно от тези твърдения нямаше никакъв смисъл за мен. Според Клем в това нямало нищо смислено и за Джо, но той просто искал да ми го покаже, защо така бе решил.

Винаги е бил малко бъбрив и това му донесе нещастие. Би могъл внимателно и дискретно да ми се обади по телефона и да ми каже за откритието си. Вместо това бе развявал хартийката из Ливърпул. Някой бе предприел драстични стъпки, за да му попречи да ми я покаже.

— Нещастен, глупав бърборко — казах тихо на неподвижното му тяло.

Станах отново на крака и се върнах към тесния вход на малкото пространство. Наоколо нямаше никой. По високоговорителите гърмеше гласът на коментатора, който обявяваше, че конете приближават втория открит ров, което означаваше, че гонката е вече към средата и трябваше да побързам.

Изтичах петдесетте метра до офиса на коменданта на състезанието и рязко отворих вратата. Безличен мъж с посивяла коса и очила ме погледна стреснато с писалка, замряла във въздуха, и притискащ с дланта на другата си ръка листа, върху който пишеше. Това беше секретарят на коменданта.

— Тук ли е господин Роло? — зададох ненужния въпрос, като се огледах в иначе празния офис.

— Той наблюдава гонката. С какво мога да ви помогна? — Сух глас, сухо държание. Не беше човекът, на когото би трябвало да се съобщи за едно убийство. Но трябваше да бъде сторено. Като потиснах напрежението и нервността в гласа си, му съобщих официално и спокойно, че Джо Нантуич лежи мъртъв в малкото пространство между тотализатора и бара с нож, забит в белите дробове. Предложих му да изпрати някого да постави брезент в отвора между двете сгради — нещо като завеса, защото, когато тълпата напуснеше гишетата и се запътеше към бара, сигурно някой щеше да го забележи. Освен това трябваше да се опази пространството около него, иначе биха могли да се унищожат съществени доказателства.

Очите зад очилата се окръглиха и ме загледаха невярващо.

— Това не е шега — казах с отчаян тон. — Гонката почти свършва. Тогава звъннете в полицията, а аз ще потърся някакво парче брезент. — Той все още не помръдваше. Можех да го разтърся, но нямах излишно време. — Побързайте! — настоях. Но когато затварях вратата, ръката му още не бе протегната към телефона.

Пунктът за спешна медицинска помощ беше в съседното помещение. Влязох вътре на бегом и видях две грижовни на вид сестри от болницата „Сейнт Джон“ да пият чай. Обърнах се към по-младата, душица на средна възраст с пищни форми.

— Оставете това и елате бързо с мен — казах, като се надявах, че няма да започне да спори. Вдигнах една носилка, която беше изправена до стената, докато тя бавно оставяше чашата си. — Вземете и одеяло — добавих. — Има ранен човек. Моля, побързайте.

Напомнянето на задължението й накара моята сестра да се раздвижи незабавно — тя ме последва по пътеката, като грабна едно одеяло, макар че се движеше два пъти по-бавно от мен.

Гласът на коментатора леко се повиши, когато обясняваше състезанието при последното препятствие, после потъна в мълчание, докато приветствените възгласи отзвучаваха и друг глас обявяваше победителя. Стигнах до теснината между двете сгради, когато обявяваха втория и третия в гонката.

Първите закоравели участници в наддаванията започнаха да се придвижват обратно към бара. Погледнах към Джо. Той си беше все там, непокътнат.

Изправих носилката и използвах дръжките, за да я закрепя между двете стени, подобно на преграда. Сестрата ме настигна, очевидно задъхана. Взех одеялото от нея и го метнах върху носилката, така че никой да не може да види какво има отзад в малкото празно пространство.

— Чуйте — казах, като се опитах да говоря бавно. — Между тези две сгради има човек. Умрял е, не е ранен. Убит е с нож. Отивам да се уверя, че полицията е на път, и искам да стоите тук и да пазите носилката в това положение. Не позволявайте на никого да минава зад нея, докато не се върна с един полицай. Разбрахте ли?

Тя не отговори нищо. Отмести малко носилката, за да може да надникне отзад. Гледа дълго, после изпъна внушителната си гръд и заяви с войнствен блясък в очите:

— Никой няма да пристъпи натам, ще се погрижа за това.

Затичах обратно към коменданта на състезанието. Този път господин Роло беше там и когато му съобщих какво се е случило, нещата се раздвижиха.

Винаги е трудно да намериш място, където да си сам по време на състезания. След като заведох полицая там, където лежеше Джо, и видях, че обичайната процедура започва, ми трябваше малко време, за да обмисля обстановката. Докато стоях приклекнал до тялото на Джо, ми хрумна някаква идея, но тя не можеше да се осъществи просто така, прибързано.

Хора се мотаеха навсякъде по ливадата пред конюшнята и около сградите на хиподрума и за да остана сам, закрачих през пистата и неокосената трева в центъра, докато трибуните останаха назад. Надявах се, че отдалечеността ще ми даде известно усещане за порядък както самотата.