Надявах се да мога да доставя нападателя (изпаднал в безсъзнание след удара на четвърт лира на монети зад ухото) на инспектор Уейкфийлд, за да бъде обвинен в опит за убийство. Силно се надявах, че булдожката личност на Уейкфийлд при това положение щеше да раздруса информаторите от подземния свят и с малко късмет можеше да се открие ключът към разгадаването на мистериозната личност на Тивъридж. Беше пресилено да се мисли, че самият Тивъридж щеше да се появи на сцената. Съскащият му шепот по телефона ме караше да мисля, че лично той мрази насилието и нарежда други да му вършат черната работа, извън префинения му поглед.
Преоблякох се и зачаках за редовното претегляне, като бъбрех с други жокеи и продължавах с обичайните си занимания.
Нищо не се случи.
Никой не ме помоли да ида в някой затънтен край, за да обсъждаме лични въпроси. Никой не показа особен интерес към това, което Джо се предполагаше, че ми е казал, преди да умре. Естествено убийството му беше в центъра на разговорите, но постепенно с напредването на деня темата се изместваше и живите коне ставаха по-интересни за обитателите на стаята с кантара, отколкото мъртвият жокей.
Адмирал трябваше да участва в петата гонка. Когато вече завършваше четвъртата, нервите ми се бяха поуспокоили и напрегнатата готовност се бе изпарила. Очаквах действия преди това. Бях на показ вече повече от три часа — човек с важна информация, чиято уста трябваше да бъде затворена завинаги, но никой не предприемаше действия срещу мен.
Мина ми през ума, и то не за първи път, че причината и следствието в организацията на Тивъридж не са взаимносвързани. Смъртта на Джо беше цели два дни след като беше показвал кафявата хартийка в Ливърпул. Телефонното предупреждение към мен дойде два дни след като разпространих в Челтнъм новината, че метална жица е убила Бил. Работата с конското фургонче очевидно бе уредена за един ден. Жицата в Бристол беше опъната два дни след екскурзията ми в офиса на „Марконикарс“.
Започнах да подозирам, че цялата организация се задвижва след редовното сутрешно телефонно обаждане на Тивъридж, а Фидлър от своя страна нямаше възможност да предава спешни съобщения на своя „президент“ или да получава допълнителни инструкции от него. Вероятно Тивъридж бе преценил, че известното забавяне в неговата информационна мрежа е по-малко опасно, отколкото да остави адрес или телефонен номер, чрез които би могъл да бъде лесно разкрит.
Помислих си потиснат, че внимателно подготвените лъжи не са стигнали ушите, за които бяха предназначени, и ме обхвана чувството, че да се превръщам в стръв за ловец, който не знаеше, че трябва да ме преследва, беше твърде идиотско.
Опитвах се да се освободя от лошото настроение и отидох в парадния кръг, за да се видя с Пит, преди да яхна Адмирал. Конят на Бил, сега моя собственост, изглеждаше прекрасен както винаги. С интелигентната си глава, с широките си гърди, със стройните си крака и фина кост под коляното той беше идеалният пример как трябва да изглежда състезателен кон от висока класа.
— Макар че не е участвал в състезания след проклетия ден в Мейдънхед, той е във върхова форма — обади се Пит, който му се възхищаваше до мен. — Не можеш да не спечелиш гонката, затова тръгни спокойно в началото и не бързай за известно време, докато свикнеш с него. Ще откриеш, че има много резервни сили. Никога няма да се наложи да използваш възможностите му докрай. Има страшен ритъм на галопиране.
— Ще направя, както ми казваш — съгласих се аз.
Пит ме побутна с коляно.
— Залозите за Адмирал отново скачат — каза ми, — ако се изложиш на тази гонка, тълпата ще те убие. И аз също — ухили се той.
— Ще се опитам да оцелея — ухилих му се весело в отговор.
Адмирал се оказа чудесен за езда, така както изглеждаше и преди да го яхна. Изправяше се точно пред препятствието, скачаше в най-подходящия момент и не се нуждаеше от помощта ми. Имаше ниския, плуващ ритмичен галоп на истински бърз бегач и след първото препятствие нататък усещах гонката като възбуждащо удоволствие. Придържах се към съвета на Пит и минах една обиколка, без да го пришпорвам много, но след като стигнах последната бариера заедно с други два коня, сритах Адмирал в хълбоците и дръпнах юздите му. Той скочи точно в последния момент и се приземи от другата страна, като още във въздуха спечели две дължини и изпревари другите два коня, като че ли бяха падащи листа. Стигнахме без труд до финала — категорични победители под топлите приветствия на трибуните.
В заграждението, където разседлаваха конете призьори, скочих от седлото и разкопчах подпръга. Адмирал се държеше като че ли е бил на учебен галоп, и ребрата му леко се повдигаха, когато дишаше. Потупах блестящия му кестеняв гръб, като открих, че не се беше изпотил много, и попитах Пит:
— Какво, по дяволите, би станало, ако наистина се напъне?
— Ще грабне Националния приз, не по-малко — отвърна Пит, като се обърна на пети и махна шапката от главата си, за да приеме поздравленията на заобикалящите го.
Аз се усмихнах, нарамих седлото и тръгнах към стаята с кантара да се претегля, а после да се преоблека. Познатата радост от победата се разпространяваше по крайниците ми, топла като гореща баня. Бях в състояние да се премятам презглава в съблекалнята, ако не си давах сметка, че конят получаваше високата награда, а не жокеят.
Пит викна зад гърба ми да побързам и да изпием заедно по чаша за победата, така че се преоблякох бързо и излязох, за да се присъединя към него. Той ме повлече към бара до сградата на тотализатора и спряхме до тясното пространство, където Джо бе загинал. Сега на отвора беше поставена висока до рамото ограда, която да възпира търсачите на сензации. Ръждивокафявото петно на чакъла беше всичко, останало от Джо.
— Ужасна работа — каза Пит, като влизаше в бара. — Къде е бил, казваш, преди да загине?
— Ще ти кажа някога — отвърнах небрежно. — Сега повече ме интересува кога отново ще се състезавам с Адмирал. — И докато пиехме по чаша, говорехме само за конете си.
Когато се върнахме в стаята с кантара, открихме двама мъже, които ни чакаха до вратата, облечени в шлифери, пристегнати с колани. Носеха меки шапки и тежки обувки и имаха особеното, заплашително излъчване, характерно за много от униформените полицаи.
Един от тях бръкна в палтото си, извади сгъната призовка и я размаха към мен.
— Господин Йорк?
— Да?
— Инспектор Уейкфийлд ви изпраща поздрави и ви моли да дойдете до полицейския участък, за да му съдействате при разследването, моля. Думичката „моля“ беше някак си пришита към цялата фраза.
— Много добре — отвърнах и помолих Пит да предаде на Клем да се погрижи за такъмите ми.
— Разбира се — кимна той.
Тръгнах с двамата мъже през портала на хиподрума към паркинга.
— Ще взема колата си и ще ви последвам до управлението — казах.
— На шосето ни чака полицейска кола, сър — каза по-едрият от двамата. — Инспектор Уейкфийлд ни каза да ви доведем с нея и ако нямате нищо против, бих искал да направя така, както ми е наредил.
Усмихнах се леко. Ако инспектор Уейкфийлд ми беше шеф, и аз щях да кажа същото.
— Добре — съгласих се веднага.
Пред нас недалеч от портата бе паркирано блестящо черно „Уолсли“, а до него бе застанал униформен полицай. На мястото до шофьора седеше друг мъж, с нахлупена ниско шапка.
От дясната ми страна пред редицата от паркирани конски фургончета развеждаха напред-назад няколко от състезателните коне от гонката на Адмирал, за да им отпочинат краката, преди да бъдат натоварени за пътуването до дома. Между тях бе и Адмирал с Виктор коняря, който гордо пристъпваше до главата му.
Тъкмо казвах на човека отдясно — по-дребния от двамата, — че това е моят кон и че наистина е много хубав, когато страшна изненада ми спря дъха, все едно че ме ритнаха в корема.
За да се прикрия, изпуснах бинокъла си за наблюдаване на състезанията и се наведох да го взема бавно, а придружителите ми направиха крачка напред и ме изчакаха. Взех каишката и я преметнах през рамото си, като едновременно се изправях и поглеждах през рамото си назад, откъдето бяхме дошли. От последния ред коли ни деляха около четиридесет метра тревна площ. Нямаше никой освен няколко хора в далечината, които се прибираха вкъщи. Погледнах часовника си. Току-що бе започнала и последната гонка.
