— Така е — съгласи се Стен. — Достоен е за лорд. Задръж го, Алекс… не. Почакай.

Алекс се ухили зловещо. Не беше дори малко огорчен, че го лишават от сувенира му.

— Имаш видение?

— Ще го получиш следващия път — обеща Стен. — Когато го вземем отново, този пистолет може да ни даде информация. Измъкни устройството от уилигъна. Виж дали можеш да го прикачиш на този красавец.

— Никакви проблеми, шефе.

— Сега, след като сложиш експлозивите, за да разрушиш това сборище от смърт — продължи Стен, — трябва да се случи така, че само две от скривалищата да се взривят. Третото просто ще изгори — но се увери, че е изгоряло напълно и детонаторът го няма. Не искаме лошите да останат с големите оръжия. Тъй като взривът не е бил достатъчно мощен, той е разрушил големите оръжия, но е запратил пистолета… ето там.

— Защо — оплака се Килгър — всички подобни интриги изкарват мен, Килгър, великия барутен монах — некадърник?

Стен вдигна ръката си със свити в юмрук пръсти, с изключение на средния, който беше вдигнат високо.

— Това, господин Килгър, е единственият отговор, който пиян, разжалван и изпратен в карцера постови може да измисли. Сега нека взривим това място преди туземците да чуят нещо или нещо друго да събуди любопитството им.

Килгър поиска пакет с експлозиви и започна да подготвя мястото. Синд издърпа Бор извън периметъра. Това не беше най-сложната постановка, която Килгър беше подготвял — веднъж беше обезвредил ядрена бомба под вражески обстрел, а друг път беше превърнал камила в ходеща бомба, — но тази изискваше определена концентрация.

— Откъде знаеш, че някой ще вземе пистолета и ще го прехвърли в друг арсенал? — попита Синд.

— Не знам, не и със сигурност. Но хората, които си изкарват прехраната с продажба на оръжия, стават малко особени, когато им покажеш необичаен нож или ръчен пистолет. Просто се надявам да ни заведе до някого с достатъчно авторитет да си позволи подобна играчка.

— Като кого, например?

— Като този, който ръководи тази организация. С когото да се разправим открито.

— Стен, ти си зъл човек.

— Казваш го само за да влезеш в леглото ми.

— Вярно е. И бих те целунала, макар че ще се отрази зле на дисциплината.

— Моята или на Бор?

— Твоята, естествено.

Но въпреки това го целуна.

Венло се опита да разчете действителните мисли по лицето на екрана. Не можа.

— Това ли е всичко? — попита мъжът.

— Да, сир.

Беше толкова тихо, че Венло можеше да чуе бръмченето на сигнала.

— Имаш ли някакви предложения?

След кратка пауза Венло отговори отрицателно.

— Продължавай. Трябва да обмислим всички възможности.

Мъжът на екрана докосна сякаш несъзнателно центъра на гърдите си.

Венло избра думите си внимателно.

— Когато ме подготвихте за тази задача, поисках… помолих за резервен вариант.

— И аз казах, че не съм подготвен да дискутирам подобна възможност. Тогава не бях и сега не съм. Моята политика е твърда. Доктор Искра трябва да получи пълна подкрепа.

— Да, сир. Простете ми.

Отново мълчание.

— Извинението не е необходимо. Не искам слугите ми да бъдат роби. Едно нещо трябва да е съвсем ясно. Доктор Искра ще бъде владетел на Алтайския куп. Това е основната цел. Обаче… това, което наричаш резервен план, не може да бъде пренебрегнато. Изследвай всички възможности и евентуални усложнения.

Екранът се опразни.

Венло кимна машинално в знак на подчинение. И макар че нямаше кой да го чуе, той изрече на глас.

— Да, ваше величество.

Вечният император изслуша замислено доклада на Стен за доктор Искра. Не каза нищо, докато Стен вадеше всеки камък от кошницата и го редеше върху злощастния му събрат.

Стен разказа за клането на студентите. Представи доказателствата, че е дело на Искра. Спря се на умишлената кампания за дезинформация, целяща да породи война между обитателите на Алтайския куп. Разобличи лъжите, които Искра беше наприказвал, за да прикрие кампанията си на терор. Не пропусна мистериозните нападения над имперските войници. Празната крепост. И още много неща.

Накрая приключи. Стен изчака, за да види накъде ще повее вятърът.

— Предполагам — каза Императорът, — че препоръката ти в този случай не е в полза на доктор Искра.

— Съжалявам, сир — отвърна Стен, — но моята работа е да ви съобщавам неща, които няма да ви харесат.

— Точно така — съгласи се Императорът. — Иначе щеше да си толкова безполезен, колкото и всички тези глупаци, които ме обграждат. Знам, Стен, че винаги мога да разчитам да ми кажеш истината, независимо колко неприятна е.

— Благодаря, сир. Сега… Ако позволите…

— Почакай — спря го Императорът. — Няма нужда да продължаваш.

— Извинете ме, сир? — Стен беше искрено удивен. А и беше обезпокоен от новия навик, който Императорът беше придобил — никога да не го поглежда в очите. А и тези проклети очи. Движеха се напред и назад, сякаш бяха на подвижни лагери.

— Казах, няма нужда да говориш повече. Знам какви са препоръките ти. За съжаление, трябва да ги отхвърля. Искра остава. Ще продължиш да го поддържаш.

— Много съжалявам да го чуя, сир. И се надявам да не го изтълкувате погрешно, но искам да ме освободите от поста ми.

Очите на Императора спряха непрестанния си ход. Само за миг. Впиха се в него като студена стомана. После Императорът се засмя.

— Разбирам защо го казваш, Стен — каза той. — Мислиш, че съм загубил доверие в теб.

— Възможно се, сир. Но не аз трябва да съдя за това. Просто… е, добре, трябва ви някой, на когото може да разчитате да изпълни заповедите ви.

— Вече казах, че ти вярвам, Стен.

— Да, сир. Но и аз ви заявих ясно, че не съм съгласен.

— Вярно е. Но съгласието няма нищо общо. Такива са заповедите ми. Освен това трябва да знаеш, че доктор Искра пожела да бъдеш сменен. Аз твърдо отхвърлих искането му.

— Да, сир. — Стен не можа да измисли какво друго да каже.

— И му казах същото, което ще кажа и на теб. Ти си твърде близо до ситуацията, Стен. Не можеш да видиш гората от отделните дървета.

Стен знаеше, че вероятно има истина в това. Не беше наясно с голямата картина. За разлика от Императора.

— Все още не смятам, че съм най-подходящият човек за тази работа, сир. Въпреки това, благодаря за доверието, което имате в мен.

— Преживели сме много заедно, Стен — каза Императорът. — Знам какво можеш да направиш. И какво не можеш. Всъщност, струва ми се, че зная по-добре възможностите ти от теб самия. А проблемът с Алтайския куп стана дори още по-критичен. Ако те изтегля сега, отзвукът в медиите ще е опустошителен. Може би прибързах с Искра. Макар все още да мисля, че е най-добрият избор от възможностите, които имах пред себе си. Както и да е. Обвързал съм се с този човек. Изключително важно е да не бъда злепоставен.

— Да, сир.

— Разчитам на теб, Стен — каза Вечният император. — Може би повече, отколкото някога преди. Направи всичко възможно, за да проработи. Каквото и да се налага да направиш. Това са заповедите ми.

— Да, сир.

— И, Стен?

— Да, сир?

— Усмихни се. Бъди щастлив. Всичко ще се нареди.

— Да, сир — каза Стен. Той отдаде чест, докато образът на Императора избледняваше.

Стен не можеше да заспи. Всеки път, когато се унесеше, пред него изплуваше лицето на Императора. Тези очи го преследваха. Очи, които никога не се успокояваха. Очи, които изследваха ръбовете на съвестта му, пресмятаха тайните съмнения на Стен и ги събираха като доказателство.

В кошмара на Стен Императорът събираше всички тези съмнения в гърчеща се, макаронеста маса. Обръщаше към Стен лице, помрачено от гняв. И тези очи се въртяха заради него. Стен знаеше, че ако някога спрат, с него ще е свършено.

И ето че сега идваха. Въртяха се. Въртяха се. Прорязваха димяща пътека през пода към него. После се издигаха, в търсене на неговите очи, за да ги изгорят.