Според Махони беше най-добре съществата да бъдат оставени сами да решават съдбата си. В миналото тъкмо това обичаше в тази Империя. Имаше проблеми, със сигурност. Но имаше и място за най-различни подходи как да се оправят нещата. Място за гении, както и за глупаци.

Сега започна да се чуди на предишните си виждания. Дали все още имаше място в действителност?

— В нормални времена бих се съгласил с теб, Йън — отбеляза Императорът. — Дори мога да изброя много случаи от историята.

— Сещам се как британската корона поема контрола над Източноиндийската компания, сир — каза Махони. — Един от вашите любими примери. Като урок за провала, струва ми се.

Императорът се засмя. На Махони му се стори, че в смеха има малко от старата искра. Това го накара да се почувства по-добре.

— Давай, Йън. Хвърляй по мен собствените ми размисли. Малцина биха се осмелили. Възраженията стимулират мисленето ми. Поддържат ме да не се закотвя на едно място.

Той се наведе над бюрото и леко сниши гласа си.

— Казвам ти, Йън, екипът от същества, които ме обграждат, са пълни некадърници. Липсват ми старите дни. Когато ти, аз и няколко други талантливи същества — като Стен например — движехме нещата. Липсва ми този политически авантюризъм.

Императорът се облегна назад и пресуши питието си. Студенината отново го обгърна.

— За съжаление… това вече не е възможно. И не говоря само за сегашната криза. Проблемите станаха твърде големи. Твърде сложни. Управлението чрез пълен консенсус е идеално за едно племе. Двадесет до тридесет души максимум. По-голям брой от този намалява ефективността на идеала. Време е за нов ред, приятелю. Универсален ред. Необходимо е ново мислене на добронамерените индивиди.

Махони не успя да се въздържи.

— Не съм сигурен, че управлението тип просветена монархия се вписва в дефиницията на „новото мислене“, сир — избълва той.

Императорът поклати глава:

— Прав си, но и грешиш, Йън. Забравяш, че аз съм… безсмъртен.

Той задържа погледа си върху Махони. Очите му бяха като огледала, които отразиха погледа на Махони обратно към него.

— Не мога да измисля нищо по-съвършено в социалното изкуство на управлението от наличието на отдаден, добронамерен владетел, който да поддържа курса до края на историята.

Императорът се втренчи в Махони сякаш искаше да проникне в душата му.

— Разбираш ли вече, Йън? След като обясних? Можеш ли да видиш истинската красота зад планираните нелицеприятни мерки?

Комуникационната уредба изжужа. Махони беше временно спасен от отговора. После, докато Императорът говореше, отсрочката се отложи за неопределено време. Беше спасен от най-лошите възможни новини.

Императорът излая заповед и ядно прекъсна връзката. Обърна се към Махони.

— Катастрофа в Алтайския куп, Йън — съобщи той. — Имперски войски са загинали при най-унизителни обстоятелства.

Обърна лицето си към прозореца и се вгледа в идиличните земи около Аръндел. Остана мълчалив дълго време, докато обмисляше.

Накрая се обърна.

— Забрави предишното предложение, Махони — каза той. — Ще спорим по въпроса по-късно. Имам нещо много по-важно за теб.

— Да, сир — отзова се Махони. Този път беше наясно, че не може да откаже.

Разкопаването на гвардейските казарми отне три дни тежък труд. Петстотин и осемдесет войници беше имало там, когато чудовищната бомба в гравилихтера се беше взривила.

Четиристотин тридесет и седем мъртви. Сто двадесет и един ранени — повечето със сериозни травми, които изискваха ампутация толкова спешно, та хирургическият екип на посолството се съмняваше, че за повече от половината ще се наложи регенерация на крайниците. Двадесет и трима невредими — поне физически.

Отначало бяха двадесет и шест. Трима войници бяха извадени изпод руините без видими наранявания. Един от тях се изправи, ухили се и каза:

— Благодаря ви, копелета, кой иска пиячка?

След като направи пет крачки, падна мъртъв на земята. Другите просто умряха тихо в леглата си в болницата. А двадесет и тримата оцелели бяха психично разстроени, разбира се. Никой не знаеше — поне не беше докладвал — колко джохиански цивилни работници също са загинали при взрива.

Но преди три дни и последният викащ, загубен в лабиринта, някога бил сграда към двореца, замлъкна и умря.

Батальонът на Трета имперска гвардия беше престанал да съществува. Ото откри флага им, погребан близо до тялото на Джерети, и накара да го опаковат за доставка до родното подразделение на дивизията. Батальонът можеше да бъде създаден наново след подходящ интервал от време. А можеше и никога да не възкръсне.

Ранените и контузените гвардейци, които се бяха намирали извън казармите, бяха натоварени на борда на „Виктори“ и евакуирани.

Стен беше поставил Мейсън начело на спасителната операция, а самият той беше прекарал голяма част от времето в копаене заедно с останалите служители на Империята. После беше наредил на Мейсън да откара с „Виктори“ жертвите на Първичен свят. Беше пратил на Първичен копие от заповедите си до Мейсън, но не му пукаше особено дали те ще получат императорското одобрение или не. Беше леко изненадан, че бяха напълно одобрени — дори получи кратко кодирано съобщение, че незабавно ще бъде изпратена допълнителна подкрепа.

Следващото комюнике от Първичен беше за награждаването с медали. Някои бяха дадени на гурките или Бор, които Стен беше препоръчал. Други бяха посмъртна почит — като за полковник Джерети и високопоставените офицери на батальона. Ако тези офицери бяха оцелели след взрива, вероятно щяха да бъдат разжалвани и може би разстреляни за престъпна некомпетентност.

Стен, Килгър и Мейсън също бяха наградени. Удостоени бяха с безсмислени медали, които можеха да се захвърлят в някое чекмедже и да се забрави за тях. Катастрофата трябваше да се изучи заради уроците — а не да се отбелязва с медали и панделки. Но такава е природата на всяко военно формирование.

Стен имаше други проблеми.

Взривът, който беше унищожил гвардейците, като че ли бе изиграл ролята на катализатор. Джохи изпадна в нещо като бяс.

Внезапно Империята се оказа враг на Алтайския куп. На Империята трябваше да й бъде даден урок. Империята трябваше да престане да се меси.

Стен се възхищаваше донякъде на кампанията. Тъй като до известна степен тя беше спонтанна — селяните никога нямаха нужда от много насочване за следващия си погром, — но най-вече защото беше хореографски издържана.

Отначало Стен беше в реактивна позиция: пишеше съответните протести до доктор Искра и онова, което Искра насмешливо определяше като правителство; даваше съответните отговори, опитваше се да държи репортерите далече… и същевременно да запази посолството функциониращо и своите служители живи.

Незабавно беше обявил Джохи за много опасен свят и беше информирал всички Имперски светове, че всеки гражданин, посещаващ Алтайския куп, го прави с цената на голям риск за живота си. Той настоя Първичен да изисква виза за всеки, който идва в купа.

Изпрати отряди от въоръжени до зъби гурки и Бор, за да открият всички жители на Империята и да ги ескортират до посолството.

Повечето имперски, посетители — благодарение на някой неалтайски бог — бяха професионални бизнесмени, умели в надушването на опасност и избягването й. Но винаги имаше изключения: възрастни двойки, решили да видят кътче от Вселената, което никога не бяха посещавали; младоженци, избрали Джохи от, както изглеждаше, архаичен пътнически фиш. Стен спаси старите хора. Не успя да се намеси навреме, за да направи същото и с младите двойки.

А после самото посолство попадна под обсада.

Отначало се събра само малка група джохианци, които замеряха с камъни всяко превозно средство или човек, опитващ се да влезе или излезе от посолството. Стен се посъветва с Килгър. Килгър кимна утвърдително. Ситуацията явно се влошаваше.

— Тогава ще им покажем как да организират истинско въстание.