— Посланикът? Сир?

— Да — каза Вечният император. — Всички съществуваме, за да служим. А това ще бъде най-ценната му услуга към мен. Стен трябва да умре.

Венло не виждаше големи пречки за изпълнението на плана на Императора — поне що се отнасяше до убийството на Искра и на всеки друг джохиански политик, който би влязъл в капана.

Не му харесваше особено идеята да убие Стен, за да покрие конспирацията. Не защото хранеше някакви приятелски чувства към него, Стен и Махони в крайна сметка го бяха проследили до тайното му убежище и го бяха накарали да мине през опустошителната процедура на мозъчното сканиране — но той смяташе, че Императорът планира драма, след която нямаше да бъде последван от никого.

Венло не мислеше, че някой извън Алтайският куп ще се развълнува от факта, че поредният мръсен диктатор е бил убит. Най-вероятно биха били доволни от този факт, дори и да подозираха, че Вечният император е наредил убийството.

Но той беше получил своите заповеди.

Така че Стен щеше да умре.

Това можеше да стане, колкото повече обмисляше нещата, изгодно за самия Венло. Стен беше твърде плъзгав, твърде добър в двойните и тройните игри на разузнавателните служби. Ако той беше мъртъв, това щеше да направи изтеглянето на Венло по-малко рисковано.

Венло все още беше ядосан от заповедта на Императора, че той самият трябва да участва лично в убийството. Глупаво. И показваше леко недоверие. Но той сви рамене и забрави за това. Вечният император не беше първият, който искаше абсурдни неща — но определено беше най-големият клиент, за когото Венло беше работил, и трябваше да остане доволен.

И тъй, Императорът искаше от него да се върне в дните от младостта си и да докаже още веднъж, че може да убива лично. Така да бъде. Венло добави още един И-час към нормалните си физически тренировки, докато обмисляше къде да застане във въпросния ден.

Беше прекалено умен, за да пренебрегне императорската заповед. Най-вероятно споменатите от Императора „други агенти“ в Алтайския куп не съществуваха. Но защо да рискува?

Един или десет трупа повече, за Венло нямаше значение. След известно обмисляне той намери тайната вратичка. Беше просто изтегляне и изчезване, което значеше, че би трябвало да проработи. Бръсначът на Окам важеше и за мокрите поръчки.

След като напуснеше мястото на касапницата, Венло трябваше само да излети от Джохи и да напусне купа. Чудесно. Имаше частна яхта, скрита извън Рурик две седмици след пристигането му с доктор Искра.

Венло, както някой беше казал на времето, не използваше дори тоалетната, без да се увери, че има друг изход — дори това да значеше да скочи в дракха долу, Венло беше приел твърдението като комплимент.

След като беше открил изхода, Венло реши и какво оръжие ще използва. Би предпочел направено в Империята оръжие заради качествата му, но тъй като планираше да го остави на място, реши, че е по-добре да се придържа към местното производство. Тъй като се гордееше с вкуса си, той предпочете дори оръжието на убийството да е необикновено. Откри идеалното средство: остаряла ловна пушка, която беше правена по поръчка преди цял век, за да убива вид диви животни, който беше изчезнал. Беше намерил калъп за куршуми, беше излял нови, след което беше заредил ръчно метателен експлозив в гилзите на оръжието.

А сега за убиеца.

Убийците, тъй като Императорът искаше най-големия взрив за парите си. Това също беше просто.

Започна с частите на доктор Искра със специално предназначение. Всеки диктатор, обществен или корпоративен, за когото Венло някога беше работил или за когото беше слушал, поддържаше частна армия от биячи със собствени означения — от Фида’ис и Айнзацгрупен до „Богомолка“ и новосформираната Вътрешна сигурност.

Венло не ги ценеше особено. Открито ги наричаше „бради“ или „брадатаи“ и отказваше да обясни защо. Всъщност Венло правеше скрита алюзия с една от най-некомпетентните организации на убийци на всички времена, съществувала много отдавна на древната Земя.

Първата и — както Искра мислеше — най-добрата клетка от тези части със специално предназначение, съставена от дълбоко законспириран екип, беше изчезнала от уж сигурната си къща извън Рурик. Нямаше никакви слухове, нито някоя от другите частни ударни групи на Джохи беше поела отговорност за случая. Венло се беше зачудил, тъй като тази клетка имаше задача да тормози имперския гвардейски батальон и почти сигурно беше отговорна за взрива при казармите, дали Стен не си е доставил малко лично удоволствие, като ги е премахнал.

При всички случаи ефектът беше мигновен — и смразяващ. Няколко подразделения от частите със специално предназначение поискаха преназначение на други светове, уж за да изпълнят дълга си срещу богазите, суздалите и торките. Други клетки прекратиха активността си. Всичко приключи, когато съществата, все още верни на Искра, ги откриха и се погрижиха за предателите.

Във всеки случай частите със специално предназначение бяха, поне според Венло, смехотворни формирования. Но това не значеше, че той не може да ги използва. Беше разпитал техния шеф на разузнаването кои същества, с които специалните части не бяха успели все още да се справят, сега служеха в джохианската армия, смятаха се за потенциални предатели и бяха способни да организират въоръжена съпротива.

Това му помогна да състави един списък.

Получи втори списък от армейската антиподривна служба. Списък, който беше не по-малко истеричен.

Всяко име, което фигурираше и в двата списъка, беше добавено от Венло към възможните кандидати. Не можеше да повярва колко голям стана този кратък списък — по дяволите, Искра не беше добър дори в прочистването.

Което му даде насока за последните щрихи — да издири всеки, който беше приятел или беше служил в една част със съществата, прочистени от Искра при пристигането му на Джохи, същества, за които Искра все още се кълнеше, че са затворени в крепостта Гачин. Венло не се подлъгваше, но не си беше направил труда да разбере къде Искра беше скрил телата, понеже смяташе, че са останали следи.

Беше особено доволен от последния списък. Още по-доволен остана, когато откри, че някои от тези същества, всяко от които имаше причини да ненавижда Искра, се бяха записали в определени части.

Венло се зарадва дотолкова, че си позволи чаша хубаво вино същата вечер. Единственото по-съвършено нещо от създаването на фалшив заговор беше използването на истински такъв за собствени цели. После изпрати двама от най-доверените си помощници, за да разберат кой ръководи този зараждащ се заговор.

Бяха четирима млади офицери. Никой от тях нямаше особена идея как ще се развие заговорът им — но щеше да влезе в ход, и то скоро, за да унищожи Искра. Не бяха особено умни, нито макиавелисти. Ако Венло не ги беше намерил, вероятно щяха да бъдат открити и елиминирани от антиподривната служба или екипите на специалните части.

Тридесет от тях можеше да привлече, реши накрая. Много добре. Техниката за убийство, която щеше да използва през този ден, носеше в ума на Венло името „Алената група“. Той иззе досиетата им от контраразузнавателния отдел, като се позова на неподлежащата на въпроси власт на Искра. После ги изгори. Сега му бяха задължени. Беше спасил живота им. Най-малкото, което можеха да направят, беше да се пожертват, но този път, за да изпълнят мечтите си, вместо да завършат като безполезна пепел на Стената на смъртта.

Двамата му помощници се свързаха с четиримата офицери, без да казват, че тайният съветник на Искра иска да пререже гърлото на шефа си. Венло се оказа прав — те бяха повече от готови да се пожертват.

Вече имаше половината си играчи. Сега му трябваше другата половина — жертвите.

И театър.

Това също беше просто.