Навъсени буреносни облаци се кълбяха над Площада на Каканите. Мъждиво слънце пропълзя през облаците. Лъчите му припалваха златисти, зелени и червени проблясъци по извисяващите се сгради и куполи.

Площадът беше огромен: двадесет и пет квадратни километра пространство с пищни сгради — официалното сърце на Алтайския куп. На западния край се издигаше подобния на дантела ветрилообразен свод на Двореца на Каканите — дом на стария и гневлив джохианец, който беше властвал над купа сто и петдесет години. Седемдесет и пет от тях мъжът се беше трудил на този площад, натрупвайки милиарди кредити и същество-часа. Дворецът беше паметник на него и делата му — истински и измислени. Като допълнителна добавка имаше и малък парк с параклис в памет на баща му, първия Какан.

Площадът, се намираше в центъра на столицата на Джохи, Рурик. Всичко в този град беше огромно; обитателите вечно се суетяха, смалени и угнетени от размерите на показната мощ на Какана.

Рурик беше спокоен този ден. Влажните улици бяха безлюдни. Съществата се тълпяха в блоковете си за задължителното гледане на събитията, които щяха да се предават на „живите“ им екрани. Навсякъде по планетата Джохи се случваше все същото.

Всъщност на всички обитаеми светове от Алтайския куп хората и чуждоземните напускаха улиците, гонени от коли с високоговорители, които им нареждаха да се приберат по домовете си и да включат излъчваното предаване. Малки червени очи в долната част на екраните следяха за изискваното съсредоточено внимание. Охранителни отряди бяха разположени във всеки квартал, готови да разбият вратите и да измъкнат всяко същество, чието внимание спаднеше.

На самия Площад на Каканите бяха призовани три хиляди същества за публични свидетели. Техните тела оформяха черни петна около краищата на площада. Топлината от живата маса се издигаше на вълни от пара и се носеше към заплашителните облаци. Единственото движение беше непрестанното нервно пристъпване. Тълпата не издаваше нито звук. Нямаше плач на дете, нито закашляне от старец.

Пламтяща светкавица се разклони над четирите позлатени колони, които отбелязваха всеки от краищата на площада. Огромни статуи в памет на алтайските герои и дела се надвесваха над него. Гръмотевица затътна и отекна под облаците. Но площадът остана безмълвен.

В центъра му бяха строени войници с извадени оръжия, очите им обхождаха тълпата за признаци на опасност.

Зад гърбовете им се извисяваше Стената на смъртта.

Един от сержантите излая заповед и отрядът за екзекуции тръгна напред, всеки от войниците пристъпваше тежко под бремето на двата контейнера, привързани за гърба му. Огънати маркучи се проточваха от контейнерите до дългата тръба, която всеки от отряда носеше.

Нова заповед и ръцете, облечени в дебели огнеупорни ръкавици, притиснаха спусъците на огнехвъргачките. Разтопен пламък прокапа от краищата на тръбите. Облечените в ръкавици пръсти се стегнаха и вой изпълни въздуха, когато пламъците изригнаха и се устремиха към Стената на смъртта.

Отрядът задържа спусъците за дълъг миг, блъвна горещина и се разнесе кисел пушек. Огнените езици ближеха стената в неспирни вълни. По знак на сержанта огънят утихна.

Стената на смъртта изглеждаше непроменена, като се изключеше червеникавият цвят на свръхнагорещен метал. Сержантът се изплю. Храчката експлодира в мига, в който докосна стената. Той се обърна и се усмихна.

Екзекуторският отряд беше готов.

Разрази се внезапна буря, обля тълпата с дъжд и запрати нагоре съскащи облаци пара от стената. Спря толкова бързо, колкото беше започнала, като остави тълпата да се отръсква мълчаливо във влажния въздух.

Тук-там се надигна нервно жужене. Сред толкова много същества страхът вече не можеше да запази безмълвието.

— Това е четвъртият път за толкова цикли — излая млад суздал на своята спътница от глутницата. — Всеки път, когато полицията на Джохи дойде да блъска по вратите, за да ни призове на площада, мисля, че са дошли за нас.

Малката му муцуна беше набръчкана от страх и разкриваше остри, тракащи зъби.

— Няма нищо общо с нас, мили — отвърна спътницата му. Тя отърка дебелата козина в горната част на муцуната си в младия мъжкар, като му изпрати успокояващ хормон. — Те търсят само черноборсаджиите.

— Но всички го правим — изскимтя уплашеният суздал. — Няма друг начин да се преживее. Всички ще умрем от глад без черния пазар.

— Тихо, някой ще чуе — предупреди го спътницата му. — Това са човешки дела. Докато убиват джохианци или торки, ние да си гледаме своята работа.

— Не мога да не мисля за това. Сякаш някои хора са призовали деня на Страшния съд. Все едно сме обречени. Погледни времето. Всички говорят за него. Никой не е виждал такова нещо. Дори Старците казват, че не са виждали подобно нещо на Джохи. Смразяващо студено един ден. Изгарящо горещо на следващия. Снежни бури. После наводнения и циклони. Когато се събудих тази сутрин, мислех, че навън мирише на пролет. А погледни сега.

Той посочи към тежките черни буреносни облаци над главата си.

— Слушай, не се паникьосвай — посъветва го спътницата. — Дори Каканите не могат да контролират времето.

— Ще стигне и до нас накрая. И тогава… — сви рамене младият суздал. — Познаваш ли някое същество, което да е било екзекутирано и едновременно с това наистина да е било виновно? За нещо… голямо?

— Разбира, се, че не, скъпи. Сега замълчи. Ще свърши… скоро.

И тя втри още от хормона в козината му. Скоро тракането на зъбите утихна.

Чуха се тропот и гърмежи, и ревяща музика се понесе от големите високоговорители, толкова високо, че листата на разпръснатите по площада дървета затрептяха от звука. Облечената в блатни роби гвардия на Какана излезе с бърз ход, в клиновиден строй от двореца. На върха на клина имаше подвижна платформа, където Каканът беше застанал на високия си позлатен трон.

Цялата група измарширува бързо към място до Стената на смъртта. Платформата се спусна на земята.

Старият Какан се огледа около себе си с подозрителни, влажни очи. Набърчи нос от близостта и миризмата на тълпата. Един от услужливите помощници забеляза това и напръска Какана с любимото му сладникаво благовоние. Старият мъж измъкна украсена бутилка с меткил от колана си, отвинти капачката и отпи здрава глътка. Топлината се разля по вените му. Сърцето му запрепуска и очите му се проясниха заедно със завръщането на ентусиазма му.

— Изкарайте ги — излая той. Гласът му бе старчески, писклив, но внушаваше страха на плашливите богове, обитаващи това място, в сърцата на слугите му.

Заповедите бяха предадени шепнешком по редицата. Пред Стената на смъртта металът изсъска над смазаните лагери и зейна тъмна дупка. С жужене се издигна широка платформа, за да запълни отвърстието.

Тълпата се разлюля от дълго и доловимо потреперване, когато всички съгледаха затворниците, оковани и примигващи срещу неясната слънчева светлина. Войниците се устремиха напред и притиснаха четиридесет и петимата мъже и жени към стената. Метални примки изскочиха от жлебовете си и ги приковаха на място.

Затворниците се вгледаха в Какана с ужасени очи. Той отпи още една глътка от бутилката и се захили с настървение, пробудено от меткила.

— Продължавайте — Нареди той.

Облеченият в черно инквизитор пристъпи напред и започна да чете имената и признанията на всеки от събраните престъпници. Списъкът с престъпленията отекна по високоговорителите: Конспирация за печалба… Присвояване на дажбена храна… Кражба от пазара на джохианския елит… Злоупотреба с обществено положение с цел печалба… Списъкът сякаш продължаваше безкрайно.