— Не мисля, че точно децата стрелят.

— Мамка му! — изруга Стен. Това беше всичко, което можа да изрече. Той се спусна към вратата, Алекс и Синд скокнаха след него.

Докато тичаше през посолството, като викаше Бор и гурките да се съберат, и изскочи устремно през вратата на сградата, призракът на пълно унищожение витаеше в ума му. Малкият досадник Милхауз се беше оказал прав за поне едно нещо. Ако нещо се случеше с разглезената младеж на „Пушкан“, истински ад щеше да се изсипе върху Алтайския куп.

Стен чу стрелбата от университета, когато стигна портите на посолството.

После се спря. Булевардът отвън беше блокиран от много джохиански войници. Хора на Искра. Войниците бяха подкрепени от две бронирани машини.

Висок майор се извиси над него.

— Махнете се от пътя ми — настоя Стен.

— Съжалявам, посланик Стен — заяви майорът, — но не мога да ви позволя да напуснете.

— По чия заповед?

— На д-р Искра, сър. Но моля ви, не ме разбирайте погрешно. За ваша собствена безопасност е. Освен това ме инструктираха да ви се извиня за неудобството. Ще ви бъде позволено да излезете, щом извънредното положение бъде овладяно.

Стен чу още изстрели откъм университета.

— Това ли е извънредното положение? — попита той.

Майорът сви рамене.

— Младите хулигани се бунтуват. Вършат ужасни неща. Унищожават обществена собственост. Убиват. Грабят. Сексуални издевателства. Ужасно е.

— Проклет лъжец — измърмори Синд.

— Трябва да се уверя — заяви Стен.

Майорът остана професионално невъзмутим. Но Стен успя да забележи, че войниците около него се стягат. Някой прошепна нещо, същевременно се чу жуженето на оръдията, които се обръщаха към посолството.

— Наистина не мога да ви го позволя, сър — каза майорът. — Наистина. За ваша собствена безопасност. Моля ви, недейте да ме принуждавате да изпълня дълга си.

Стен се почувства празен, докато се обръщаше. Чу още един залп от стрелбата и нещо, което звучеше като далечни викове.

Какво можеше да направи? Замисли се за Милхауз и тези бедни богати деца. Естествено, за него те бяха безполезни. Щеше му се да бяха някъде далече и никога да не ги беше срещал.

Само ако се беше обадил на Милхауз по-рано. Ако само беше…

О, мамка му!

Алекс и Синд се опитаха да го успокоят, когато се прибра вътре.

Нямаше какво да прави сега — освен да се приготви за това, което щеше да последва.

Децата на Алтайския куп не умряха без бой.

Повече от двадесет и пет хиляди студенти се намираха в кампуса, когато силите на д-р Искра атакуваха. Всичко започна с лъжлива маневра пред барикадата. Шестдесет полицаи с палки се изкачиха по високата десет метра купчина отломки.

Хванати неподготвени, студентите бяха изтласкани назад. Отрядът от ченгета се изсипа над оградата и започна да блъска и бие младежите, като разбиваше черепи и чупеше кости.

Двойка млади суздали се врязаха сред тях. Телата им се извиваха, за да избегнат ударите, острите им зъби разкъсваха сухожилия и мускули. Полицаите отстъпиха. Престориха се, че ще се прегрупират за нова атака.

Младите защитници на барикадите повикаха за помощ. Стотици дойдоха, за да им помогнат.

В щаба на оперативния комитет на „Пушкан“ Милхауз и другите млади водачи чуха виковете.

— Предадени сме — извика той.

— Хайде! Трябва да помогнем — каза Риел с глас, изпълнен с тревога. Тя се насочи към вратата заедно с Теранд и Нирски.

Милхауз не отговори. Той тъкмо беше забелязал някакъв отблясък през прозореца. По дългата алея между сградата по лингвистика и тази по изкуства се очерта силуетът на танк, който се движеше по пътя успоредно на „Пушкан“.

— Милхауз — призова го отново Риел. — Хайде. Трябва да им помогнем.

Милхауз видя още една забързана бронирана машина. Успокои се и се обърна към Риел. Тя се суетеше на вратата заедно с Теранд и Нирски.

— Ще се опитам да се свържа с посланик Стен още веднъж — каза той. — Ще го заплаша със самия ад, ако не спре това.

Той се отправи към комуникационната линия, която студентите инженери бяха инсталирали, и хвърли поглед през рамо към спътниците си.

— Вървете — подкани ги. — Ще ви настигна.

Тримата изхвръкнаха навън.

Милхауз спря. Обърна се, за да огледа отворената врата. Главата му беше наклонена като на хищник. Изчака за миг, заслушан в призивите за помощ от барикадата.

После изтича към прозореца и го отвори, прехвърли крак през рамката и скочи.

На барикадите полицаите отново отстъпваха — този път под тежък дъжд от камъни, парчета от дъски и арматура.

Риел и другите двама студенти се появиха. Приветстваха ги с викове.

От върха на барикадите младите същества им махаха, крещяха имената им и ги молеха да им помогнат да съберат студентите за следващото нападение.

Риел погледна назад за Милхауз. Сега им трябваше водач, по дяволите!

— Трябва кача на върха — изчурулика Нирски.

— Горе. Горе. Горе — излая Теранд.

Като все още се надяваше любовникът й да се появи навреме, Риел се затича напред. Млади ръце я хванаха и издигнаха нагоре, като я подаваха от ръка на ръка. Нагоре и все нагоре. Теранд и Нирски я следваха.

На върха тя стъпи на крака. Риел се вгледа в насъбраните полицейски сили. Обърна се към студентите и вдигна високо ръка със свит юмрук.

— Свобода за Алтайския куп! — извика тя.

Студентите подхванаха вика:

— Свобода! Свобода!

Над мелето Риел чу звука на тежки двигатели. Обърна се да види как полицаите се отдръпват настрани, за да направят път на първата от бронираните машини. После и на втората.

Танковете се устремиха напред.

Зад тях подтичваха войници. С оръжия, готови за стрелба.

Първата машина спря. Оръдието се завъртя.

Експлозия. После още една.

Контейнери със сълзотворен газ се издигнаха високо и паднаха сред скупчените студенти. Чуха се викове на болка и паника.

С очи, пълни със сълзи, Риел остана на място. Тя размаха юмрук към машините.

Сякаш по даден знак и двата танка тръгнаха напред — блъснаха барикадата с пълна сила и я разкъсаха сякаш беше хартия.

Отломките полетяха нагоре.

Риел видя остро парче метал да пада към нея, профучавайки бавно през въздуха.

— Милхауз! — извика тя.

Металът се заби в гърлото й. Тя се свлече от разпадащата се барикада.

Войниците откриха огън.

Теранд и Нирски умряха на място.

Някои студенти се опитаха да избягат от клането. Други останаха само за да бъдат поносени от огъня на войниците или смазани под тежките вериги на танковете. И все пак… много от тях накараха родителите си да се гордеят с тях.

Но в крайна сметка войниците ги разпръснаха и се спуснаха върху кампуса, като изпразваха пълнител след пълнител в тълпата. Последният бастион на студентите най-накрая падна и всички се разбягаха в търсене на прикритие.

Войниците ги последваха.

Когато нощта падна, звуци от стрелба все още се чуваха из „Пушкан“. Но не концентриран залп. Само единични изстрели — докато войниците преследваха децата на Джохи и ги застрелваха.

Един по един.

Пойндекс изпита миг на невероятно могъщество.

Беше дал на Вечния император заповеди — и императорът ги беше последвал.

После се овладя. Ти си проклет глупак — и по-лошо. Мислех, че си се променил, че си изрязал тази амбиция от душата си, сякаш е тумор.

С цялата си сила Пойндекс обхвана с ръка ръждясалата бодлива тел пред него. Острият метал се впи в пръстите и дланта му. Нека да се възпали, ако така е писано, помисли си яростно. Нека се подуе и забере. Защото този глупав глад, който изпитваш към истинската власт, почти те унищожи веднъж. И няма да има втори шанс.

Пойндекс внуши на тялото си, че не чувства болка в ръката, и изключи виковете на този нервен център. Погледна от другата страна на бодливата тел, надолу по река Умпкуа, която се разливаше под пролетното топене на снеговете.