Не беше далече от истината — но не това имаше предвид слухът.

Жената живееше на горния етаж в една сграда с апартаменти. По-скоро истински коптори. Братята Тукунгбази би трябвало да намерят за странно, че сградата е единствената наоколо с ясно означен адрес и входно осветление, което все още функционираше.

Откриха апартамента и почукаха на вратата.

Чуха женски смях и подканващ глас:

— Не е заключено.

По-големият брат дръпна дръжката. Вратата се отвори. Видя овехтяло канапе, маса и две искрящи свещи. После две сенки се извисиха от двете страни на вратата, мръсно одеяло тутакси бе увито около главата му, ръцете му бяха приковани отстрани и той чу задавеното хъхрене на брат си.

Това беше всичко, което видя.

Първото нещо, което направиха, беше да го ослепят.

Трима от пазачите, които патрулираха пред главния вход на двореца на Искра, откриха телата на братята Тукунгбази.

Те бяха увесени на три набързо издигнати триножника на около петдесет метра от периметъра.

Бяха идентифицирани по липсата им при извънредната поименна проверка.

Мъчителите им не бяха оставили друг начин да ги разпознаят.

Няма разумна причина, заяви мрачно полковник Джерети, когато съобщи на служителите си за убийството на тези двама млади войници.

А точно това бе причината да бъдат убити.

Те бяха първите.

— Имам въпрос, господин Килгър.

— Питайте, майоре. — По някаква причина Синд се държеше официално и Алекс й отговори със същото.

— Когато някой е арестуван и задържан за съдебен процес, не е ли обичайно да му се предостави някаква защита? Дори процесът да е нагласен? Дори тук, на Джохи?

— Би трябвало да е тъй.

— И не е ли нормално на затворника да му се разреши някаква комуникация с роднините му? Дори тук, на Джохи?

— Това е логическа връзка, която не бих направил, като се има предвид природата на чаровните същества, е които си имаме работа. Спрете да се правите на загадъчна, майоре. За какво става въпрос?

Преди Синд да продължи, Алекс изруга. Беше се досетил.

Синд се беше поинтересувала какво е станало с всички онези същества, които доктор Искра беше арестувал преди време. Същества, които по думите му, щели да бъдат изправени пред съд.

Не беше чула нищо и бързият преглед на показваното от медиите в архивите на посолството не беше дал резултат. Нито опитният комуникационен офицер на Стен, Фрестън, си спомняше да е чул нещо.

После тя се обади на Хиндс, началника на корпус „Меркурий“ за тази станция. След засадата в копторите Хиндс беше загубил пълна вяра в своите аналитични способности и сега оценяваше всеки агент като клас три — ненадежден, клас четири — възможно е да е вербуван от противника, или клас пет — двоен агент.

Имаше трима агенти в армията, всички нископоставени и извън главните мрежи. Хиндс се свърза с тях. И тримата бяха ужасени, никой не искаше да търси информация и никой не беше чул нещо повече, освен че разни войници и бюрократи са били арестувани.

Като се изключи едно нещо: те бяха задържани, точно както бе казал доктор Искра на Стен, в крепостта Гачин, северно от Рурик.

Килгър превъртя казаното от Синд през ума си.

— Хм…

— Много ли си зает?

— Да. Провери ли какво е времето?

— Да. Вземи си якето.

— Имаме пълна прогноза — с шейсет и пет процента точност — в бойната зала, ако искате да я видите, сър.

— Не, адмирале — каза Стен. — Аз определено нямам вашето умение да дешифрирам мигащи точки светлина — и бездруго стомахът ми казва точно колко лошо е положението.

— Очаквам заповедите ви.

На Стен му беше дошло до гуша от държанието на Мейсън.

— Адмирале? Може ли да говоря с вас насаме?

Мейсън кимна на палубния офицер да поеме командването и последва Стен в адмиралската каюта.

— Адмирале — започна Стен, — нарочно изисках вашето участие при тази задача, защото вярвах, че сте достатъчно професионалист, за да следвате заповеди и да не намесвате личните си антипатии. Сгрешил съм. Откакто пристигнахме на Джохи, се държите като нацупено дете, което тъкмо е получило шоколадче и си мисли, че му го дава Бог.

— Посланик…

— Да започнем с това. Моят цивилен пост е без значение. Никога не съм предавал военния си чин, нито съм поискал да бъда прехвърлен в запас. На Джохи ме попитахте дали поемам командването. Казах, че ще го направя. Следователно, да се обръщате към мен с военния ми чин, е напълно приемливо. Замълчете, адмирал Мейсън. И ще съм ви благодарен, ако застанете мирно. Нямам нито времето, нито енергията да се състезавам с вас, нито го смятам за необходимо. Ако продължавате, когато излезем от тази кабина, ще ви разжалвам пред вашия щаб и офицерите на „Виктори“. Ще видите, че подобна заповед ще е съвсем законна и ще бъде разгледана като разумна на последвалия военен съд. Това ли искате?

Мейсън не отговори.

— Докато не получите други инструкции, ще се обръщате към мен с „адмирале“. Аз, разбира се, също ще спазя уважението към ранга ви и ще продължа да представям заповедите си към вас като предложения. Нямам намерение да накърнявам авторитета ви. Нито мисля, че е добре за вас да продължавате да се държите така детински. Принизявате себе си и своя чин в очите на своите подчинени!

Това подейства, Мейсън пламна, стегна се и му трябваше миг, за да възвърне напълно самообладанието си.

— Това е всичко, което имах да кажа. Някакви коментари или предложения?

— Не. Не, сър.

— Добре. Този разговор няма да се повтори. Сега. Ще излезем ли навън, за да опазваме мира?

Мейсън отдаде отсечено чест; извърна се и се отправи обратно към мостика.

Стен си позволи да се усмихне. По дяволите, всички тези абсурдни клишета, които му бяха подхвърляни, докато се издигаше в чин, работеха, стига човекът от другата страна наистина да вярваше в този дракх.

Е, както и да е.

Той последва Мейсън — като си обеща, че когато всичко това приключи, ще завлече копелето в някоя мрачна алея и ще го набие така, че да се възстановява седмица и половина.

Следващото действие на Стен беше да „помоли“ адмирал Мейсън да събере най-вещите хора от щаба си и офицерите на „Виктори“ в конферентната зала и да осигури връзка през сигурен екран с капитаните на ескортиращите ги кораби.

— Благородни същества — поде Стен без предисловия, — ситуацията е очевидна.

Офицерите кимнаха.

„Виктори“ се плъзгаше в процепа между два широко разтворени купа. На екрана, настроен за човешките възприятия, човешките пространствени предубеждения и виждания, малката флота проблясваше в черната нощ като огромни светли облаци от двете страни. По-детайлен екран би показал малки петна от светлина вляво и вдясно по посока на „Виктори“. Това бяха набързо събраните флотилии на богазите, решени да защитят главния си свят и купа вляво, а отдясно, в средата на мрака, който представляваше процепът, бяха атакуващите флотилии на суздалите. Бойната зала, разбира се, щеше да покаже всеки свят и кораб в границите на предварително зададено разстояние.

„Виктори“ щеше да се появи точно по средата между двете флотилии след…

— Време до контакта? — поинтересува се Стен.

— Приблизителна оценка — два корабни дни, сър. Точна…

— Не е нужно. Благодаря, командире. Има ли информация, която да навежда на мисълта, че те знаят за идването ни?

— Не, сър.

Това не беше учудващо — едно от големите предимства на имперските кораби беше много по-добрата сензорна система. И още едно доста секретно предимство: преди АМ2 да се зареди на неимперски кораб, му беше добавян допълнителен „кожух“, който беше производен на Империум Екс. Всеки неимперски кораб, който използваше междузвезден двигател, щеше да произведе слаб пурпурен отблясък на екрана, отблясък, който можеше да се засече от по-голямо разстояние, отколкото немодифицираните следи на имперските кораби. Не беше много — но достатъчно, за да се печели по някоя война от време на време.