— Мама му стара! Виж туй!

Стен вдигна глава. Погледна към мястото, което Алекс му сочеше. Централният монитор предаваше пълен хаос. Стен се приближи, за да види по-добре.

Цяла група същества маршируваше пред някакви големи сгради; очевидно построени от покойния Какан, те бяха величествени като размери и еднообразни. На Стен му заприличаха на огромни кошери, свързани с издигнати в небесата пътеки и околовръстни пътища.

— Това е университетът „Пушкан“ — обясни една от сериозните млади техници. Стен се сети, че се казва Наоми.

Новината го накара да изохка.

— Студенти? О, не.

— О, да. Връхлитат ни хормонални неприятности, момко — каза Алекс. Той натисна нещо по контролния панел и внезапно десетина образа от университета се появиха на главния екран.

Виждаше се как униформената охрана на кампуса беше избутвана от млади същества и изхвърляна през главния вход. В друга част на кампуса Стен различи студенти, които разбиваха витрината на мензата. След секунда започнаха да се замерят с храна.

Преподавателите си търсеха прикритие, като не особено успешно отбягваха хвърлената храна и парчетата зидария. Навсякъде из кампуса бяха запалени огньове. Подклаждани, Стен беше уверен в това, с досиетата на студентите, които имаха нисък успех.

Освен това забеляза проблясъци на гола плът сред дърветата и храстите и чу стонове на удоволствие, явно някои студенти протестираха по по-страстен начин.

Огромна барикада беше издигната пред портите на университета „Пушкан“. Купчината боклуци бе подредена достатъчно стабилно, и Стен предположи, че са се включили студенти инженери. Което сочеше планиране.

Допълнително доказателство за това беше внезапната поява на грижливо отпечатани плакати. Те призоваваха за много неща. Но най-вече: „Демокрация сега!“

— Чудесно — промърмори Стен. — Това е единственото нещо, което никой тук няма да получи.

Вгледа се по-отблизо в някои от студентите и осъзна колко са странни. Като за начало установи, че са смесена група. Имаше толкова суздали и богази, колкото джохианци и торки. Второ, всички те работеха — бунтуваха се всъщност — заедно. Това почти никога не се случваше на Джохи, още по-малко в останалата част на купа, където сегрегацията беше ценен елемент на общественото статукво.

— Що за място е това? — попита Стен, като си отбеляза колко добре охранени — и облечени — изглеждаха тези млади създания.

— Дай ни информация, моме — обърна се Алекс към младата служителка.

Наоми поклати глава.

— Няма нужда да го проверявам. „Пушкан“ е най-добрият университет в купа. Там най-високопоставените особи от Алтайския куп изпращат синовете, дъщерите, пилетата и вълчетата си.

— Богати деца — простена Стен. — Направо чудничко.

После сви рамене.

— Е, какво толкова. Звучи ми като местен проблем. Ченгетата ще се справят.

— Опа — възкликна Килгър.

— Какво е това „опа“? — попита с нежелание Стен.

— Поискай и ще ти се даде — каза Алекс. — Глупавите свине излизат. И са озлобени.

Стен видя фаланга от полицаи да се придвижва към главния вход, бяха въоръжени с шлемове, щитове, електрически палки и — той видя нещо да прелита — сълзотворен газ.

— Мамка му! — изруга.

— А, ето ги и сеирджиите — Посочи Килгър към тълпата младежи, които се скупчваха в края на кампуса. Някои крещяха на полицаите. Други на студентите. Някои едни на други. Зяпачите определено бяха разделени на сплотени групички от разярени малцинства.

— По дяволите — изруга повторно Стен. — Все още е местен проблем. Няма начин да се намесваме.

Докато говореше, комуникационната конзола започна да свети — имаше обаждания. Хората на Алекс се заеха с тях.

— Имперското посолство. Да, чухме за безредиците в университета. Не, посланикът няма да коментира… Имперското посолство… Въстанието в „Пушкан“? Да, сър. Не, сър… Имперското посолство.

Напълно отвратен, Стен сграбчи драсканиците си и се устреми към вратата.

— Не ме търсете, освен ако не стане по-лошо — извика той през рамо. — Всъщност… изобщо не ми се обаждайте…

— Най-добре е да отговориш на това повикване, момко — спря го Алекс, като му подаде слушалки и микрофон.

— Кой е? — попита Стен през зъби.

— Хлапак от „Пушкан“ — съобщи Алекс. — Всъщност ето го.

И посочи към един от мониторите, на който се виждаше царствен млад джохианец. Красиво момче въпреки затлъстяването около челюстта. Стен виждаше, че младежът говори в комуникационен микрофон, свързан с конзолата на посолството.

— Главатарят е, смятам — продължи Алекс. — Милхауз е името, с което се представи.

Наоми подсвирна.

— Председател на студентския съвет — уточни тя. — Родителите му са в управителния съвет на банката на Джохи.

Изведнъж Стен осъзна колко опасно място е този „Пушкан“. Разкървавен нос тук щеше да изглежда като чисто убийство в нечий дом.

— Да, господин Милхауз — обади се Стен с мек и овладян глас. — Говори посланик Стен. С какво мога да ви помогна?

Докато слушаше младежа, който врякаше в ухото му, и гледаше зачервеното, развълнувано лице върху екрана на монитора, Стен разбра, че трябва да наруши първото правило, което беше приел в първата фаза на тази операция. А то гласеше: Не напускай посолството. Накарай ги те да дойдат при теб.

— Ще дойдем до няколко минути, младежо — каза той и прекъсна връзката. Докато се обръщаше към конзолата, забеляза, че Синд е влязла в стаята. От израза на лицето й получи доста добра представа какво се случва.

Един от мониторите показваше как студенти засипват полицаите с дъжд от отломки.

— Това проклето нещо може да е искрата, която да запали големия взрив — обърна се той към Синд. — Така че, ето какъв е планът. Ще ми трябват около десет гурки. Може би петдесетина Бор. Но не искаме да се набиваме на очи. Скрити оръжия. Никакви униформи. Не бива да действаме като щурмоваци.

— Доста трудна за изпълнение заповед за Бор — заяви Синд. — Особено за Ото.

— Надявам се да се получи — каза Стен. — И всички да зяпат толкова любопитно Бор и останалите, та да престанат да причиняват неприятности. Алекс?

— Готов като теб, момко — отвърна Килгър.

— Добре, момчета и момичета — оповести Стен. — Отиваме отново на училище.

Денят беше ясен и ледено мразовит. Стен и отрядът му се придвижваха през Площада на Каканите. Посланикът зяпаше удивено заедно с другите статуите, които се извисяваха стръмно нагоре. Чувстваше се като насекомо, маршируващо в страна на гиганти.

— Все очаквам някой от тях да стъпи върху мен — сподели Синд като странно ехо на собствените му мисли.

— В името на дългата и възлеста брада на майка ми — изръмжа Ото. — Този мъж е имал его като за цял наш флот.

Ото вдигна космата лапа, за да заслони очите си от блестящите куполи, и задържа погледа си върху произведение, израз на особена безвкусица. Това беше платформа, положена върху раменете на дузина статуи. Статуите — всяка над двадесет метра висока — бяха идеално оформени мъжки и женски фигури, вероятно на джохианци. Бяха чисто голи. Върху платформата се намираше идеализирана статуя на Какана, облечен в златна роба. Носеше факла с вечногорящи пламъци.

— Бих могъл да го разбера този Какан, ако беше строил зали за пиене — заключи накрая Ото. — Много по-подходящи са за суетно същество. Пък и ако отрупаш с ядене масата и не се стискаш за стрег, никой няма да обръща внимание на самохвалствата ти.

Той се вгледа в Стен с кръвясалите си очи.

— Не че самият аз следвам подобни съвети. Предпочитам гостите ми да възхваляват делата ми.

Стен се вгледа в надписа в единия от ъглите на монумента. Той гласеше:

„На този, който озари Алтайския куп със славата си“. Под него с малки букви беше изписано: „От благодарния народ“.

— Може би е имал подобна идея — посочи Стен. — Само че е заменил хубавите времена с едно-единствено.

Огромната вежда на Ото надвисна над него.