— Не смятам, че това ще помогне тук — възрази Стен сухо. — Императорът иска сърцата и умовете им. Скалповете им няма да му послужат за нищо.

— И все пак — не се съгласи Мейсън.

— Знам — каза Стен. — С тези приятелчета е наистина изкусително. За съжаление, това, което се случва сега, е предизвикано от идването ни.

— Няма да поема вината за това — извика Мейсън разгорещено.

Стен въздъхна.

— Никой не иска това от вас, адмирале. Аз съм този, когото Императорът ще държи отговорен. Макар че, ако нещата се влошат, може да не се задоволи само с мен.

Мейсън отвори уста, за да протестира. Стен вдигна ръка и го накара да замълчи. Осени го внезапна мисъл.

— Баща ми ми е разказвал за един звяр — поде той. — Мисля, че го наричали муле. Бил е борец. Упорит и зъл борец. Казваше, че единственият начин да му привлечеш вниманието бил, като го удариш първо с дъска.

— Вече предложих нещо сходно — каза Мейсън.

— Да, знам, но за тези същества удар по главата може да се окаже твърде завоалиран… Добре, ами ако опитаме така…

Мейсън се приведе, докато Стен очертаваше плана си.

Джохианската тълпа се приближаваше към барикадата на богазите, като мяташе камъни, отломки и обиди към малката група от защитници на квартала. Магазините от двете страни на широката главна улица на Рурик бяха с напълно строшени витрини. Много от тях бяха обхванати от пламъци.

Над тях небето беше потъмняло от буреносните облаци. Те се движеха тежко и се блъскаха едни в други, и сини светкавици проблясваха между тях.

Висок джохианец се покатери по купчината от мебели и парчета дърво, които образуваха барикадата. Той метна граната, обърна се и побягна към безопасно място.

Огнестрелен откос го застигна. В същия миг гранатата избухна. Експлозията разкъса няколко от богазите. Чуха се викове, изпълнени с гняв и болка.

Голяма женска богази скокна през дупката, направена от гранатата. Шиповете се подадоха от предната част на ръката й, докато хващаше двама джохианци. Удари с човката си веднъж. После отново. Черепите изпукаха като черупки на яйца.

Тя пусна труповете на земята и се обърна в търсене на друга жертва. Тежка метална тръба я уцели в гърлото. Женската богази се свлече до двата трупа.

Още богази излизаха навън. След миг отводнителните канали на главната улица щяха да се напълнят с кръв.

Някъде отгоре долетя внезапен пронизителен рев. Силен вятър профуча през улицата, като засипа всички с прах и малки отломки. Тълпата спря насред устрема си и се вгледа нагоре.

Блестящият бял корпус на „Виктори“ се спусна по булеварда към тях. Не високо в небето, а малко под покрива на високите сгради около улицата, огромно туловище, което не беше създадено, за да влиза в сърцето на града.

Близо до барикадите ревът се усили и бойният кораб закръжи във въздуха с маклийновите си двигатели, достатъчно близо до тълпата, за да могат всички да видят имперските емблеми отстрани.

Това беше императорското присъствие — железен юмрук и застрашителен повелител в едно.

— Господи, виж това — прошепна един от джохианците.

— Може би сега справедливост получим — каза една от богазите.

— Почакай! Какво прави той? — извика още един изпълнен с благоговение джохианец, докато разсеяно държеше ръкава на една от богазите.

„Виктори“ се спусна още по-ниско, докато не застана на двадесет метра над главите им. Тълпата се сви под тъмния облак на туловището му. Двигателите се запалиха, после корабът започна да се движи напред и надолу по широката улица.

Двете страни в конфликта зяпнаха след него. После се спогледаха. Подръчните оръжия издрънчаха на земята, хвърлени от ръцете и стискащите крайници.

Над тях мрачното небе внезапно се беше превърнало в яркосин лазур. Слънцето окъпа перестите облаци в хиляди цветове. Въздухът беше свеж и пропит с аромата на пролетта.

— Спасени сме — оповести един джохианец.

— Знаех си, че Императорът няма да ни изостави — каза друг.

Някой извика от покривите:

— Корабът се насочва към имперското посолство.

Магията се разтури и тълпата, като се смееше и подвикваше от радост, се устреми след кораба.

„Виктори“ се носеше бавно над паважа. Зад него улицата внезапно се запълни с море от същества. Богази и джохианци, суздали и торки, всички се бяха смесили, шегуваха се и се поздравяваха едни други.

Хиляди други същества се показваха от прозорците на високите сгради и приветстваха „Виктори“ във величествения му полет.

Навсякъде из Джохи — всъщност навсякъде из купа — съществата прекъсваха заниманията си и се устремяваха да видят пратеника на Императора.

По времето, когато корабът достигна имперското посолство, имаше буквално милиони създания, заобикалящи обширните му, затворени с порти земи. А имаше още милиарди, които гледаха предаваното от новинарските екипи.

Всички конфликти бяха преустановени.

Вътре във „Виктори“ Стен приглади дрехите си. Синд прокара пръсти през косата му, като намести няколко кичура.

Алекс погледна към екрана и видя огромната тълпа, която ги очакваше вън.

— Ти си скапан вълшебен свирач, млади Стен — каза той.

— Не го казвай — помоли го Стен. — На него са му платили в плъхове. Или в домашни маймуни, и не знам кое е по-лошото.

Член на екипажа даде необходимите команди. Вратата на кораба се разтвори. Стен усети полъха на свежия въздух по лицето си. Чу изтракването на рампата, спуснала се до земята.

— Добре — заяви той. — Сега нека копелетата да дойдат.

И пристъпи навън сред буря от овации.

— Никога не съм бил човек, който да убие пратеника си за това, че носи лоши новини — заяви Вечният император.

— Вярно е, сир — отговори Стен.

— В този случай обаче — продължи Вечният император — е добре, че те познавам от толкова дълго време.

— Да, сир — отново потвърди Стен.

— Разбираш ли, че не съм доволен?

— Да, ваше величество — сведе глава Стен. — Напълно…

Холообразът на Императора се стопи, когато той се отправи към старинния поднос за напитки в кабинета си и си наля два пръста скоч.

— Имаш ли нещо за пиене там? — попита Императорът отнесено.

— Да, сир — отвърна, Стен. — Сметнах, че ще е най-добре да си донеса собствени припаси.

Тъй като схвана намека, измъкна бутилка скоч от бюрото на предишния посланик и си наля питие. Императорът вдигна чашата си.

— Бих пожелал объркване на враговете ни, но ако се объркат още малко, всички ще потънем в дракх.

Въпреки всичко отпи. Стен го последва.

— Знаеш, че няма начин да запазя това в тайна.

Стен не отговори. В действителност това не беше въпрос.

— Вече има вести в медиите, които загатват за растяща криза в Алтайския куп. Почакай да разберат само колко лоши са нещата наистина.

Императорът повторно напълни чашата си, докато размишляваше.

— Истинската неприятност е, че имам да договарям някои ключови спогодби. Спогодби, които зависят от силното доверие в Империята. И най-малкият знак за пропукване в структурата, която съм възстановил, ще прати тези спогодби по дяволите. А когато това се провали… Много други неща се поставят под съмнение.

Стен въздъхна.

— Иска ми се да можех да обрисувам по-оптимистична картина, ваше величество — каза той. — Но това е вероятно най-заплетената задача, която съм изпълнявал за вас. А дори не съм започнал да я изпълнявам.

— Наясно съм с това, Стен — кимна Императорът. — Каканът просто е избрал лошо време, за да умре.

Той допи чашата си.

— Сигурен ли си, че някой не му е помогнал да се отправи към оня свят?

— Прегледах всички доклади — отвърна Стен. — От тях става ясно как и защо е умрял. Страдал е от аневризъм. Някоя от артериите се е пръснала. Единственото нещо, за което не съм сигурен, са обстоятелствата. — Стен си мислеше за твърденията на Мениндер, че е имало тържествена вечеря в чест на Какана. — Лично аз не смятам, че има толкова голямо значение. Ако е съществувал някакъв заговор… е, от това, което видях, не би било нещо необичайно.