Той погледна към бомбените кратери.

— Ау. Явно наистина са го направили.

После се обърна към Стен.

— Вие сте посланикът, нали?

— Аз съм — потвърди Стен.

— О! Простете ми. Жегата обърка бедната ми торкска глава. Аз съм Мениндер. Може би единственият човек, с когото можете да говорите за моите хора.

Той избърса потната си ръка в дрехата и със смутена гримаса я протегна напред.

Стен я стисна. После посочи към разрушените здания.

— Какво е станало?

Мениндер въздъхна.

— Неприятно ми е аз да ви съобщя новината, но Каканът е мъртъв.

Стен трябваше бързо да бръкне в торбата с дипломатически номера, за да обърне зяпването в професионално удивление.

— Какво е станало, по дяволите? — попита Килгър. — И кой уби стария…

— Естествена смърт — увери ги Мениндер. Бързо разкопча яката си. — Аз самият бях там. Видях всичко. Беше ужасно преживяване. Тъкмо се канехме да седнем да… вечеряме, когато Каканът се свлече на масата. Мъртъв. Просто така.

Той щракна с пръсти.

— Имаше ли аутопсия? — полита Стен невъзмутимо.

— Божичко, имаше ли аутопсия?… — замига Мениндер. — Никой не искаше… Искам да кажа, предвид обстоятелствата, сметнахме, че е разумно… Два екипа работиха върху него. И наистина направихме щателен анализ на докладите. Просто за да сме напълно уверени.

Той отново закопча яката.

— Наистина се оказа естествена смърт.

— Кога е погребението? — попита Стен. Смъртта на Какана беше провалила целия замисъл. Императорът нямаше да е доволен.

— Трудно е да се каже. Виждате ли, всички се съгласихме да стигнем до единодушие след последния доклад на главния патолог. Съгласието ни обаче донякъде се разпадна, преди да успеем да поговорим за погребението. — Мениндер посочи бомбените кратери. — Ако разбирате какво искам да кажа.

Стен схвана.

— Не бих искал да обвинявам никого — продължи Мениндер, — но джохианците започнаха всичко. Скараха се помежду си кой да бъде новият Какан. Никой не потърси нашето мнение. Макар да им заявих ясно преди стрелбата, че имам свои виждания по въпроса.

— Естествено — каза Стен.

— Както и да е, когато джохианците изчерпаха обидите си, започнаха да се бият. Всички се спотаихме. После отклонила се бомба падна в средата на торкски квартал. Беше… доста неприятно. Родният ми свят сметна, че е най-добре да изпрати милиция.

— О? — възкликна Стен.

— Само за да защити моите хора. Не за да влиза в конфликт с джохианците.

— И как се развиха нещата?

— Не особено добре — въздъхна Мениндер. — Аз и не смятах, че е възможно. Станаха някои… хм… остри размени, така да се каже.

Стен схвана отлично.

— Разбира се, след като нашата милиция се появи, е, богазите и суздалите решиха, че и те се нуждаят от допълнителна защита.

— Досетих се — оповести Стен. Нещата ставаха от лоши по-лоши.

— Е, значи ви е ясно. Сега имам една наистина лоша новина за вас — каза Мениндер, като погледна часовника си и се огледа нервно към космодрума.

— О, значи дотук бяха добри новини, тъй ли? — изръмжа Килгър, на когото това му харесваше дори по-малко, отколкото на Стен, ако подобно нещо изобщо бе възможно.

— Вижте, всички се бяха залепили за извънредните честоти, като се молеха кавалерията да дойде. Всички чухме излъчванията ви. Хората вероятно са пренатоварили фиша на Джейн, за да проверят „Виктори“ — той посочи издължения корпус на императорския кораб. — Лично аз вече знаех. Гордея се, че съм в час с новостите. Но почти не бях чувал за вас преди.

И кимна към Стен.

Стен изруга тихо, като се сети как свързочният офицер твърдеше, че е опитал всичко.

— Значи… аз съм кавалерията — каза Стен.

— Схванахте, посланик — потвърди Мениндер. — Проверих в имперския „Кой кой е“. Доста внушителна биография. Военен герой. Герой дипломат. Дясната ръка на Вечния император. Поне така звучи на Джохи.

Стен можеше да си представи. Но това не беше добре. Определено не беше планирал така този гаден ден.

— Всички идват насам — продължи Мениндер. — Бързах като хала, за да ги изпреваря. А те ще искат ухото ви. Ще се изкормят един друг, докато го откъснат от трупа ви, ако трябва.

Мениндер направи кратка пауза, преди да продължи.

— Виждате ли, който ви хване, ще стане главатар на глутница. — Той потрепери. — Трябва да внимавам. Някои от най-добрите ми приятели са суздали.

— Предполагам, че имате някакъв план — каза Стен. — Иначе нямаше да сте тук.

— Определено имам — потвърди Мениндер. — Макар че може би ще ми е трудно да ви убедя в добрите си намерения.

— Аха. Разбирам — отвърна Стен. — Смятахте, че можем да проведем спокоен разговор в някой безопасен торкски квартал. Прав ли съм?

Мениндер се усмихна.

— Какво толкова? Струваше си да се опита. Ако не сте съгласен, може би е най-добре да се махате оттук. Бързо.

Стен не обърна внимание на предупреждението. Мислеше. После му просветна.

— Колко далече е посолството?

Неутрална територия. Никой нямаше да посмее да стреля по имперското посолство или дори в близост до него.

— В другата част на града е — обясни Мениндер. — Няма да успеете.

Чу се тракане и тежко стържене на вериги. Стен подскочи и видя бронирана наземна машина да си пробива път сред отломките. Малък флаг се вееше от тръбата до картечниците на танка. Нямаше нужда да пита. Беше джохиански.

Чу се вик от другата страна на полето. Стен се обърна и видя Синд да тича устремно, следвана от съгледвачите Бор. Тя крещеше някакво предупреждение и сочеше към ниска сграда зад гърба си.

Облак прах от мазилка внезапно изригна от сградата. Цялата предна част се срина. Още едни вериги изникнаха под дъжда от метал и тухли. Втората машина също беше бронирана. Имаше картечници и също носеше флаг — и този беше джохиански.

Синд стигна до Стен.

— И това не е всичко — посочи тя към танка. — Има още такива. И войници. А и както изглежда, голяма тълпа идва насам.

Главното оръдие на танка внезапно се обърна. Двете машини бяха установили контакт. Едновременно откриха огън, изхвърляйки във въздуха уранови бронебойни снаряди.

Гласът на адмирал Мейсън се разнесе от външните високоговорители на „Виктори“:

— Предлагам да си тръгваме, адмирале — заяви той.

Стен се съгласи. Обърна се към Мениндер.

— Най-добре е да се скриеш някъде — каза му той. — Късмет.

— Ще ни трябва доста повече от късмет — смънка Мениндер и изчезна да търси прикритие. Стен и другите се затичаха към кораба и се изкачиха по рампата.

Зад тях избухна първо единият танк, а после и другият. Един снаряд се блъсна в кораба. Появиха се още танкове. Оръдията им бълваха огън.

Притиснат от нарастващото ускорение при излитането на кораба, Стен наблюдаваше как бойното поле се смалява на главния екран на мостика.

Интересно посрещане, помисли си. Сега как, по дяволите, щеше да оправи тази каша?

Стен последва Мейсън в адмиралската каюта, като се чудеше какво да предприеме. Докато обсъждаха различни възможности — някои от които варираха от негодни до откровено глупави, — докладите продължаваха да ги засипват. Джохи вече не мълчеше.

Очите на Стен се плъзнаха по извлеченията от предаванията, които свързочният офицер му беше дал.

— Побъркали са се — обобщи той. — Всеки нарича останалите с какви ли не вулгарни имена. Предизвикват се да излязат и да се бият достойно.

Той продължи да чете, после подсвирна и вдигна поглед.

— Което и правят.

— Джохианската милиция е заклещила някакви торки в сграда. Те отказали да излязат и да бъдат заклани. Накрая джохианците я подпалили.

— Чудесно — възкликна Мейсън. — Освен всичко, имаме толкова много бунтове, че алгоритмичният компютър изгърмя, докато се опитваше да направи прогноза колко бързо може да се разпространи метежът.

Той изсумтя.

— Толкова за дипломацията. Доказва собствената ми теория за поведението на средностатистическия гражданин. Единственото, от което разбират, е куршум в мозъка.