Синд започна да се смее. Гримасата на Стен стана още по-крива. Проклетият Мейсън.

— Дай ми заповед — предложи Синд — и ще изпратя отряд да го разстреля.

Стен най-накрая видя и смешната страна и се присъедини към смеха й.

— Ще мога ли да го подложа на мъчения преди това? — попита той. — Знам точно откъде искам да започна.

Сетне се измъкна от леглото и започна да се облича.

— Не съм дежурна още два часа — уведоми го Синд, — така че ако се върнеш, преди да си взема душ…

Тя остави изречението недовършено.

— Ще побързам — обеща Стен.

Два часа по-късно той погледна часовника си, замисли се с копнеж за Синд и заговори на Мейсън.

— Може би сами заглушаваме сензорите си — предположи Стен с назидателен тон. — „Виктори“ е сравнително нов. Не са правени сериозни проверки на двигателите. Да не би да се дължи на течове?

Лицето на Мейсън почервеня. Той лично беше инспектирал сканирането на всяка връзка. Нямаше начин да позволи някаква грешка да го посрами пред този кучи син. По-скоро би ял дракх вместо храна.

— Случи ми се нещо подобно на първия ми тактически кораб — излъга Стен умело, като отлично съзнаваше какво си мисли Мейсън. Не се опитваше да го дразни. В крайна сметка, Мейсън командваше. Стен просто искаше проблемът да се разреши. — Беше чисто нов и почти неизползван, когато господин Килгър и аз го получихме.

Стен посочи към своя приятел, който явно споделяше своите технически познания със свързочния офицер на Мейсън. И двамата обсъждаха нещо разгорещено и ръкомахаха над главния панел. Разменените думи нажежиха атмосферата.

— Проектантът не беше пресметнал влиянието, което неразработените двигатели оказваха върху излъчванията — продължи Стен. — Имаше ужасни смущения в излъчването. Както и в приемането.

Белегът на Мейсън възвърна нормалния си цвят.

— Добра идея. Ще я проверя.

Той даде заповед на главния си инженер, като първо се наруга, че не се е сетил сам за това. Няколко минути по-късно дойде известие за резултата.

— Не помогна — докладва Мейсън. Беше твърде голям професионалист, за да злорадства. И адмиралът искаше проблемът да се разреши. — Беше прав за изтичането. Но то е малко, не е достатъчно, за да има подобен ефект.

Стен кимна. Просто се беше надявал, че ще напипа проблема. Погледна към Килгър и свързочния офицер, искаше му се да ги попита как се справят. Но запази мълчание. Не беше негова работа.

— Какво ще докладвате? — чу Мейсън да пита свързочния си офицер.

Офицерът и Килгър се спогледаха.

— По-добре той да ви каже, сър — отвърна офицерът.

— Чудех се дали е заглушаване, сър — намеси се Килгър. — Но то би попречило само на предаването, а не на приемането.

— Като се изключи отклонило се радиоехо, сър — каза свързочният офицер на Мейсън, — нито едно същество не излъчва на цялата планета. Джохи е смълчана, сър. Няма дори новини на живо. А знаете ли колко широкообхватни са те? Опитах всякакви трансмисии, за да събудя някого, сър. Господин Килгър също даде някои идеи. Два пъти идентифицирах „Виктори“. Дори посочих, че личният посланик на негово величество е на борда — той дари Стен с разтревожен поглед. — И въпреки това няма отговор.

— Нещо от другите светове в системата? — попита Мейсън.

— Нищичко, сър. Безмълвни са като Джохи. Но странното е, че… — Гласът му заглъхна.

— Да? Говори, човече!

Свързочният офицер погледна към Килгър и облиза устните си. Килгър му кимна окуражително.

— Наистина е зловещо, ако не възразявате, сър. Няма излъчвания, както казах. Но всеки скенер, който притежаваме, показва проблясък на живот. Сякаш всички на Джохи са се включили по едно и също време. Слушат. Но не отговарят.

— Тишината има някакво ехо, сър — допълни Алекс. — Нещо като призрака, който баба ми призоваваше, за да плаши дечурлигата.

Мейсън хвърли на Килгър убийствен поглед, после се обърна към своя офицер.

— Продължавай да излъчваш — заповяда той.

— Слушам, сър.

Свързочният офицер включи микрофона.

— Тук е корабът на негово императорско величество „Виктори“. Всички приемателни станции да отговорят незабавно.

Изключи. Изчака. Опита отново.

— Тук е корабът на негово императорско…

Мейсън даде знак на Стен и двамата се отдалечиха към по-уединена част на мостика.

— Не разбирам какво става — сподели Мейсън. — Бомбардирал съм половин планета и дори от пушещите руини някое бедно копеле успяваше да предава. Разпокъсани предавания, наистина. Но никога тишина, никога.

— Има само един начин да си отговорим на въпроса — каза Стен.

— Искаш да кажеш, да кацнем въпреки всичко?

— Точно това си мислех.

— Но Императорът искаше голямо представление. Почетна стража. Аз да съм в бяла парадна униформа. Ти във фрак и целият оркестър да свири за възхитените тълпи, когато ти и Каканът се поздравите един друг.

— Ще уредя нещо от този порядък по-късно — каза Стен. — Императорът се тревожи за това място. По-добре да забравим за представлението и да разберем какво става.

Той поклати глава, за да подсили казаното.

— Не мога да си представя какво би казал, ако се върна и докладвам: „Съжалявам, сир. Мисията се отмени. Изглежда, населението на Джохи страда от чума, или нещо подобно.“

— Ще се приземя — съгласи се Мейсън. — Но ще съм в пълна бойна готовност. И готов за действие.

— Оставям се в способните ви ръце, адмирале — заяви Стен.

Мейсън изсумтя и се обърна към комуникационния център. Стен тихомълком напусна мостика.

— Ама че призрак, Килгър — промърмори Стен. Изтри потта от веждата си и вдигна яката, за да защити врата си от жестокото джохианско слънце.

— Може би мъничкият призрак носи бомби със себе си — предположи Алекс.

Стен огледа още веднъж космодрума Рурик. Освен неговите хора, наблизо нямаше никого. Нито едно живо същество във всеки случай. За миг му се стори, че видя обгорял крайник сред отломките край големия бомбен кратер. А може и да беше оптическа илюзия, породена от жегата и убийствената за белите дробове влажност.

Имаше подобни кратери из целия космодрум, както и овъглени останки, вероятно на няколко паркирани тактически кораба и много бойни коли.

Въздухът се раздра от внезапен рев и надолу се спусна малка вихрушка, като загребваше парчета от отломките, докато се плъзгаше по земята. Със странното поведение на циклоните, големи и малки, тя мина покрай ръба на огромния кратер в центъра на полето. Друга дупка от бомба. Проклета огромна бомба. Дупката беше на мястото, където някога се беше издигала контролната кула.

Торнадото се издигна и изчезна.

— Сега знаем защо никой не ни се обади — отбеляза Стен. — Всички са твърде уплашени. Не искат да бъдат забелязани.

— Но пък всички слушат — вметна Алекс.

Стен кимна.

— Чакат да разберат кой ще победи.

Нажежена светкавица разцепи небесклона. После отекна оглушителен гръм.

Гурките вдигнаха миниуилигъните си. Нещо — или някой — идваше. Стен успя да различи дребна фигура, която си проправяше път покрай руините на контролната кула. Синд и нейните съгледвачи? Не. Те бяха докладвали от друга посока.

— И все пак идва един от тях — каза Алекс.

— Може би диригентът на оркестъра.

Постепенно малката фигура стана по-голяма. Стен успя да различи нисък, широкоплещест човек, който се потеше обилно в жегата. Като подръпваше тромаво подгизналите си дрехи, мъжът вървеше бавно напред. С лявата си ръка уморено размахваше импровизирано бяло знаме.

— Пуснете го да мине — нареди Стен на гурките.

Те разтвориха редиците си и мъжът докуцука облекчено до Стен. Свали античните си очила. Избърса ги със знамето. После ги сложи обратно. Погледна към Стен със странно уголемените си кафяви очи.

— Надявам се вие да сте посланик Стен — каза той. — И ако наистина сте, дълбоко съжалявам за нескопосания прием.