Чу се шепот — той определено говореше за съгласие. Генерал Ф’лан щеше да бъде наградена за смелостта да отговори недвусмислено.

— Никога няма да стане — обади се един адмирал. — Не и докато съществуват тези джобни армии, тези милиции, които се разхождат наоколо и се наричат войници.

— Ще се справим с тях, обещавам ви, адмирал Нел. Или те ще бъдат разформировани, или ще ги зачислим под командването на квалифицирани офицери, или…

Той не довърши. Нямаше и нужда. И петнадесетте офицери сега грееха от щастие.

— Да — продължи Искра. — Новият ред ще даде на съществата съзнанието за място… Каква е тази глупост в университета „Пушкан“, например?

— Доктор Искра, Каканът извърши ужасни престъпления. И някои членове на нашата армия, дори за мой безкраен срам, джохианци, бяха убийците. Мислили ли сте за това?

Въпроса зададе най-нископоставената от всички офицери. Бригадир Сикт. Като последовател на Искра беше пенсионирана предсрочно. От смърт я спаси фактът, че предците й бяха много богати и в миналото бяха поддържали Какана. Едно от първите неща, които Искра направи при завръщането си в Рурик, беше да поиска тя да бъде възстановена на служба.

— Мислил съм. И тези насилия и убийства са били ужасни. Срещу моите сродни джохианци, срещу торните, срещу суздалите, срещу богазите. Вече е издадена заповед всеки член на военно подразделение да бъде разпитан подробно за действията си.

Присъстващите замръзнаха. Даул се сви на стола си. Но Искра се усмихна.

— Разбира се, ако някой от вас е командвал подразделения, които са участвали в тези престъпления, не се притеснявайте, напълно разбирам на какво ужасно напрежение сте били подложени от Какана. Никой от вас, ще бъда съвсем искрен, няма да бъде сметнат за нещо друго, освен за честен войник, каквито всички сте. Всеки, който твърди друго, ще срещне най-суровото ми осъждане. И ще оценя помощта ви по този въпрос. Ще ви бъде даден фиш, когато си тръгвате, в който ще бъдат описани частите и офицерите, които предлагам за разследване. Ако знаете, че някой от тях е невинен и информаторите ми са сбъркали, моля да се свържете с моите служители веднага. А ако има престъпни личности или части, които не фигурират във фиша, ще ви бъда благодарен, ако ги включите.

Тишина. Няколко от офицерите — особено генерал Даул — рискуваха да се усмихнат. Разчистването щеше да започне.

— Мисля, че се разбираме, да?

Кимвания. По-широки усмивки.

— Последен въпрос.

— Да, генерал Ф’лан.

— Вашето собствено семейство… отнесли са се много позорно…

Лицето на Искра се вкамени.

— Това е друг въпрос. Не ви засяга. Не засяга държавата. Кръвта е кръв. Кръвта трябва да бъде отмъстена. Тези, които са помогнали на онзи ужасен червей, който наричаше себе си Какан, да намери и унищожи баща ми, семейството ми и брат ми, ще бъдат унищожени. Знам кои са. Познавам ги от години. Лежах буден в леглото си и сънувах родния свят, който смятах, че никога няма да видя. Лицата им плуваха пред мен и се заклех, че ако имам възможност, ще въздам възмездие. Сега времето за възмездието настъпи.

Пълна тишина в залата. После тишината беше нарушена от аплодисментите на Алтайския куп — ръце, които се удряха силно в тялото. Най-силно аплодираше генерал Даул.

В крайна сметка всеки от тях и от семействата им имаше врагове.

Кръвта, наистина, искаше да бъде отмъстена.

— … ще въздам възмездие. Сега времето за възмездието. — Мъжът изключи записа.

— И какво би казал твоят имперски господар за това? — попита Искра с предизвикателен тон.

— Въпросът не го засяга — отвърна мъжът. — Императорът те избра, за да управляваш Алтайския куп, след като реши, че ти си най-квалифицираното същество. Не е важно по какъв начин ще избереш да консолидираш властта си, особено щом става дума за дребни подробности като прочистване на армейската прослойка.

Доктор Искра видимо се успокои. Мъжът му позволи да се отпусне, като отиде до масата и наля две чаши от вечерния билков чай на Искра.

— Това е валидно, ако предположим, че — внезапно каза той — всичко се извърши като хората. Което значи, че трябва да сте предпазлив и да внимавате колко много лични врагове ще позволите на генералите да добавят към списъка ви… И въпросът трябва да се реши светкавично.

— Ще бъде — заяви Искра. — По начин, който сметнете за най-ефективен. Разбира се, ще трябва да направя малки корекции, като се има предвид социалното положение на моите хора.

Мъжът погледна към Искра и реши да не пита повече.

Мъжът беше свръзката на Вечния император с Искра. Наредено му беше да действа под пълно прикритие. Никой освен самия Император не трябваше да знае за неговото съществуване — особено никой от посолството в Рурик. Това важеше най-вече за Стен, имперския посланик.

Защото Стен познаваше мъжа.

Той беше умел шпионин, мъж, който не служеше на никого освен на себе си и на моментните си поръчители, дали най-висока цена за услугите му.

Името му беше Венло.

Мъжът, отговорен за убийството на Вечния император.

Гората беше далече на север от Рурик. Тя започваше в края на също толкова необятно блато и се простираше на много километри, почти до крайбрежието на лишено от приливи вътрешно море.

На местния селски диалект гората се наричаше Мястото на пушеците. През лятото ураганни ветрове я връхлитаха, вдигаха огромни облаци от прахоляк. През пролетта и есента усойна мъгла се стелеше над сухата притихнала земя. През зимата полярните бури правеха „пушека“ бял.

Преди много години Каканът беше решил да си построи вила близо до вътрешното море. Тъй като всичко в Рурик беше голямо и тъй като Каканът мислеше в дори по-големи мащаби, тази вила трябваше да включва сгради, побиращи целия му двор.

Местността беше проучена.

Тук-там можеха да се видят цветни маркери, забити в дънери или коренища.

Пътищата бяха разчистени, но така и не бяха покрити с настилка.

Каканът загуби интерес, преди да започнат каквито и да е строителни работи, и Мястото на пушеците се върна към запустението. Сега единствените посетители на гората бяха бракониерите дървосекачи през лятото и есента и ловците през зимата.

Те не се застояваха дълго. Гората беше твърде огромна. Твърде смълчана. Твърде неприветлива.

Редицата от гравилихтери продължи да лази по останките от пътя, навлизащ дълбоко в сърцето на гората.

Товарното отделение на всеки гравилихтер беше натъпкано със същества, хора и извънземни. Някои от тях бяха в униформи, набързо навлечени под гневните тропания по вратите, а сега прокъсани и съдрани. Други носеха само това, което бяха успели да сграбчат, докато ги измъкваха от домовете или местоработата им.

Те бяха внимателно пазени от същества, които носеха същите униформи. Но всички пазачи бяха хора.

Затворниците мълчаха. Някои от тях притискаха раните си.

Гравилихтерите завиха към по-тясна пътека, после отново се върнаха на пътя. Пътят свърши в нещо, което приличаше на морава.

Лихтерите се приземиха.

Раздадоха се заповеди. Затворниците бяха разтоварени.

Някои останаха в гравилихтерите, Те лежаха неподвижни и стъпкани върху палубите. За кратко тези умиращи или полумъртви бяха пренебрегнати от пазачите.

След нова заповед оцелелите затворници се наредиха в редица.

Сред тях бяха Асинхау и Н’ерн. Единият беше дребен надзирател в затвора, другата данъчен инспектор. И двамата бяха успели при арестуването си да вземат няколко пакета храна, което беше запазило живота им по време на дългото пътуване на север.

— А сега? — прошепна Н’ерн. — Не виждам никакво подобие на затвор. Ние ли ще трябва да го построим?

Асинхау поклати леко глава и посочи с кимване.

През средата на моравата минаваха дълги, открити изкопи. Земекопни машини чакаха наблизо.

Зад тях се виждаха други изкопи. Но те бяха запълнени. Пръстта се издигаше на малки хълмчета.