— Ох! — извика Стен, докато Синд захапваше зърното на гърдата му с острите си зъбки.

— И няма да изпитваш тръпка, когато…

— Ще ти дам няколко часа, за да приключиш — изохка Стен.

— Пък и — продължи Синд — вероятно няма изобщо да се интересуваш, ако…

Тя изви бедра и дръпна главата му. Стен отиде натам, накъдето го дърпаше, като бегло си отбеляза, че жената има чудесен начин да докаже гледната си точка.

Все още бяха на моравата. Но Мястото на пушеците не беше тихо. Вятърът брулеше върховете на дърветата с мощен вой.

Стен, Алекс, Синд и Ото стояха близо до един от грависледовете на посолството. Съпътстващата ги охрана от гурки се беше разпръснала в защитен периметър около тях.

Бракониерът, открит с помощта на бездънния джоб на Алекс, им беше обяснил нервно как да стигнат до мръсния път и оттам до сечището. Когато видя Синд да вади записващо оборудване, той поиска кредитите си веднага. Алекс му плати и попита мъжа дали ще ги изчака. Когато приключеха, щяха да го откарат до селото му.

Не. Мъжът настоя да си върви веднага, щеше да стигне пеша до дома си. Тридесет километра. Нямаше значение. Бракониерът отстъпи заднешком към дърветата, обърна се и хукна сякаш дяволът беше по петите му.

Стен не знаеше дали мъжът беше по-уплашен от това, че лицето му ще бъде записано, или от дългите, плитки изкопи, които се простираха по протежение на моравата.

— Копали са ги същества от града — заяви Ото. — Селяните щяха да знаят, че земята се сляга. И щяха да издигнат могили.

Никой не каза нищо.

— Колко?

Стен поклати глава. Имаше малко опит като гробар.

— Пет хиляди са онези, за които хората са имали куража да докладват, че са изчезнали — каза Стен.

— Вдигни числото на квадрат — посъветва го Алекс разсеяно, с поглед зареян към покритите изкопи. — Което значи, че има още доста за намиране.

Обърна се към Стен.

— Какво ще правим, шефе?

Стен се замисли, после отиде до грависледа и отвори отделението с екипировка. Измъкна две лопати и даде едната на Килгър.

— Предполагам — каза той, — че можем да го наречем археологически разкопки. Ще направим дупка с ширина един метър в един от изкопите. Синд, искам да снимаш. Увери се, че филмът запечатва местата, където по земята няма следи от скорошна дейност. Има малки растения…

— Лишеи — подсказа Алекс.

— Лишеи, които са пораснали. Никакви стъпки освен тези, които ще оставим, докато се приближаваме…

Гласът му заглъхна.

— Сър — предложи Ото. — Войниците могат да разкопаят.

Стен поклати глава и даде знак на Синд да започне записа. После се приближи към най-близкия изкоп и отбеляза мястото на изследване с върха на лопатата. Започна да копае внимателно. Песъкливата почва се отместваше лесно. Алекс копаеше също толкова предпазливо от другата страна.

Стен беше изкопал по-малко от метър, когато внезапно спря.

— Ото, донеси малка лопатка.

Той коленичи и продължи да копае много внимателно със сечивото. После изсумтя. Задави се и повърна отстрани на изкопа.

Ото му донесе манерка и противогаз. Подаде друг противогаз на Алекс.

— Това е миризма, с която никога не се свиква.

Стен изплакна устата си и сложи маската. Радваше се, че скрива лицето му.

— Два… може би три месеца?

— Някъде там, шефе. Синд? Може ли да снимаш право надолу в криптата?

Синд се приближи.

През визьора различи гръб на жена. Ръцете й бяха вързани зад гърба с пластмасови белезници. До нея се виждаше мъжко лице. Очните ябълки бяха оголени, устата бе зейнала широко, викът — задушен с пръст.

Синд заповяда на очите си да спрат да запомнят — машината щеше да свърши това. Те не се подчиниха.

— Защо Искра не е изхвърлил тези тела в морето? — зачуди се Ото. — Или не ги е изгорил?

— Да бъдеш заровен жив — обясни Стен, — е достойна смърт тук, на Джохи.

— Как може убийството изобщо да бъде достойно? — изръмжа Ото.

Стен помогна на Алекс да излезе от гроба.

— Не ми отговори, шефе, за каква цел ще използваме това зверство? Според мен ще е добре, ако повикаме лешоядите от медиите и оставим делото да бъде разнесено из целия Алтайски куп. Ще има повече дърва за огнената буря, ако го сторим.

— Прав си. Ще покрием дупката. И единственото, което ще направим — поне засега — е да изпратим копие от записа на Синд до Първичен.

— Строго секретно за Императора? Стен, това не е първият ни доклад, а само най-лошото, за което сме го уведомявали. Какво те кара да мислиш, че ще му обърне по-голямо внимание… Знам, че е виждал и по-зловещи гледки през еоните.

— Не знам — вдигна рамене Стен. — Но най-добре е да се започне с нещо… Защото беше прав, когато каза, че идва огнена буря. И ние сме точно в центъра й.

После замълчаха.

И не се чу нито звук освен този от лопатите, които зариваха масовия гроб… и високия рев на вятъра, който набираше сили над главите им.

Въпросът дали разкритието при Мястото на пушеците ще промени курса, поддържан от Императора, така и не получи отговор.

Семейството й не беше богато, нито бедно. Или поне не и каквото жителите на Рурик наричаха бедно — на много други светове тя би била разглеждана като съвсем изпаднала. Но тя познаваше и двамата си родители и само двама от братята й бяха умрели като бебета. Беше яла винаги поне веднъж ма ден, а дрехите й бяха чисти, ако и да бяха преправени и закърпени облекла, останали от по-големите й сестри.

Тя беше джохианка. Но не си спомняше като дете — на шестнадесет И-години, тя, разбира се, мислеше за себе си като за възрастен — да е хранила някаква особена омраза към суздалите и богазите. Макар че самата тя рядко виждаше някой от двата извънземни вида в своя сектор. И не беше изпитвала нещо различно от съжаление към неколцината торки, които беше срещала.

Преди няколко години беше слушала приказки, че светът ще се промени. Към по-добро. След като този тиранин Каканът си отидеше — тя преди никога не беше мислила за него, — щеше да се възцари нов ден.

И това щеше да се дължи на човек на име Искра. Някои приятели й дадоха памфлети, в които се обясняваше как този благороден мъж винаги е вярвал в Алтайския куп, а също, че те са центърът на цивилизацията и че тъкмо джохианците ще разпалят новия пламък.

Тя, разбира се, не беше чела нищо от творбите на доктора. Беше й казано, че те са твърде сложни за някой с нейния пол и образование и няма нужда да си губи времето.

Беше се присъединила към малка организация, тайна организация, разбира се, и се беше заклела да помогне за настъпването на този нов ден с всички сили.

А после Искра се завърна на родния си свят. Тя беше част от ревящата тълпа, която го приветства. Мислеше, че го е видяла — точка в края на балкона на двореца, който някога бе принадлежал на Какана.

После започнаха безредиците. Новият ден не идваше достатъчно бързо. Торките все още парадираха и се фукаха с богатствата си, богатства, които бяха заграбили от джохианците. И по-лошо, Джохи все още беше замърсен от присъствието на богазите и суздалите.

Дори когато те напуснаха, все още имаше злини, които възпираха опитите на доктор Искра да оправи с твърда ръка възцарилата се бъркотия. И разбира се, след като водачът на клетката й обясни, тя видя истинските злодеи ясно: тези имперци, които се опитваха да направят доктор Искра тяхна марионетка, също както бяха използвали Какана. Сега тя осъзна, че доктор Искра е държан почти като пленник в този дворец, а не управлява свободно, както смяташе някога.

Тя искаше да направи нещо. Нещо, което да доведе промяната по-бързо.

По някакъв начин, какъвто и да е, тя можеше да помогне.

На заснетите кадри видя какво бяха направили другите. Двама младежи и една жена — жена по-млада и от нея — се бяха самозапалили, като доброволно се покриха с позор заради тази недостойна смърт, ала само такъв удар можеше да покаже на джохианците, че са опозорени.