Стен се събуди с вик. Тялото му беше обляно в студена пот. Той се затътри към тоалетната и известно време постоя приклекнал в напразен опит да повърне. Чувстваше се глупаво, че сънува такива кошмари — но се страхуваше да се върне в леглото за нова борба със съня.

Тихо шумолене и парфюмираната топлина на Синд.

— Добре съм — каза той.

— Разбира се. Редовно намирам напълно здрави и щастливи хора, коленичили в банята, които се давят и повръщат.

— Ще се оправя… след минута.

— Знам. Сега недей да спориш, приятелче. Или ще си имаш неприятности.

Тя го вдигна, съблече го и го бутна под душа. Студените пръски боднаха кожата му и го разбудиха напълно. Потта беше отмита като стара смазка. После студената вода се превърна в гореща и облаци пара го обгърнаха. Голото тяло на Синд мина през облаците. Беше въоръжена със сапун и гъба.

— Обърни се — нареди тя. — Ще започна от гърба ти.

— Мога и сам — каза Стен и се протегна за сапуна.

— Казах, обърни се — тя блъсна гъбата в гърдите му.

— Ох! Добре, добре. Печелиш! — той се обърна.

— В случай че не си забелязал — изтъкна Синд. — Аз винаги печеля.

Тя намокри гъбата, сапуниса я добре и започна да го търка.

Беше приятно. Той забрави очите.

По-късно, подпрян на възглавниците и облечен в нова пижама, Стен отпиваше от горещия и силен чай, който Синд беше поръчала от кухнята на посолството. Отвън се чуваше как вятърът вие из улиците на Рурик. Странно, изпитваше спокойствие. Уют.

Синд седна на леглото до него, тънка, загърната в цветна роба. Обикновено спокойните й вежди бяха сбърчени, докато обмисляше съня на Стен.

— Някога чудил ли си се — попита тя — какво би станало, ако Императорът не се беше върнал?

Стен поклати глава.

— Звучи ми като още по-лош кошмар — отговори той. — Нещата бяха доста объркани, ако си спомняш.

— Спомням си. И да, имаше бъркотия. Но в крайна сметка ние правехме нещо по въпроса. Всеки хранеше много надежди. Някаква идея за бъдещето.

— Не мислиш ли, че и сега имаме бъдеще? Нещата са неприятни, съгласен съм. Но след като преодолеем тези препятствия…

— Ще се завърнем към нормалното? — прекъсна го Синд. — Кажи ми какво е нормално, Стен. Аз съм млада. Не знам нищо за чудните дни преди Таанската война.

— Не бъди саркастична.

— Избягваш въпроса ми.

— Добре. Е, не беше рай.

— А какво тогава?

Стен направи унила гримаса.

— Общо взето като сега, признавам. Освен че… имаше повече от всичко.

— Всички са били по-щастливи тогава, нали? Хората тук, на Джохи, например са били по-щастливи, нали така? Разбира се, имали са Какана, който ги е тормозел, но пък са тъпчели до насита търбусите си. Което е правило нещата хубави. Истински рай за потиснатите.

— Пак ставаш цинична.

— А ти пак избягваш въпроса.

— Просто така стоят нещата — каза Стен. — Някой трябва да командва. За да вървят нещата. За съжаление, понякога този някой е негодник. Тиранин.

— Като Какана?

— Да, като Какана.

— Като доктор Искра?

— Най-вече като доктор Искра. Поне Каканът имаше извинението, че е слабоумен стар глупак.

— Но нашите заповеди са да накараме тукашните жители да преглътнат доктор Искра — каза Синд. — Макар да сме наясно, че е по-лош и от Какана. Това смислено ли ти се струва?

— Не и ако не гледаш голямата картина — отвърна Стен. — И в най-добрите времена Империята е пазила деликатен баланс между доста твърдоглави личности. А това, ще се съгласиш, не са най-добрите времена.

— Няма да споря.

— Добре. Както и да е, Искра може и да е кучи син. Но той е императорският кучи син. Той помага на Императора да запази статуквото.

— С други думи, целесъобразно е да властва? Вярно е, въпреки че ще осъдим тези хора на нещастие за поколения напред?

— Не бих го казал по този начин. Но, да. Целесъобразно е. Но в Империята има милиарди други същества, за които трябва да мислим.

— И колко от тях са управлявани от някой като доктор Искра?

Стен отвори уста, за да отговори. Отговорът не дойде. Челюстта му рязко се затръшна.

Синд продължи, без сама да е сигурна накъде бие.

— Какво прави някого добър тиранин, Стен? Добър диктатор? Идеален върховен водач? Има ли такова нещо?

— Вероятно. За малко, поне. Често пъти хората отчаяно искат някой да им каже какво да правят. И ще се карат и избиват едни други, докато човекът на белия кон не се появи, за да ги спаси. Тогава с радост ще дадат всичките си права на този човек. Ако имат късмет, новият владетел ще е млад, човек със силна визия. Няма голямо значение каква е тази визия, стига всички да са съгласни, че си заслужава да се преследва. Истинската работа в тази насока постепенно помага на нещата да се наредят. Проблемът е, че никога не съм чувал или чел за случай, където ентропията да не се проявява. Като при Какана.

— Обясни, моля те.

— Когато диктаторът се задържи твърде дълго, става немарлив. Отдалечава се от хората. Започва да вярва, че властта му идва от самия Бог. Събира група поклонници около себе си, чакали, които да се подчиняват на заповедите му срещу част от мършата. Накрая всички владетели — за абсолютни владетели говоря — достигат точка, в която разчитат повече на чакалите, отколкото на хората. И това е началото на края. Защото губят представа кой наистина им дава власт. А това са просто хората, които те управляват.

— Хубава лекция, професор Стен.

— Нямах намерение да изнасям лекция.

Синд замълча за малко. Разхлаби връзките на робата. После прошепна, съвсем тихо:

— Звучи ми като доста добро описание на Императора.

Стен не отговори. Но кимна едва доловимо.

— Не ми отговори на първия въпрос. Какво щеше да стане, ако Императорът не се беше завърнал?

— Няма смисъл да се мисли за това — отвърна Стен. — Голите факти са, че без АМ2 всички щяхме да сме варвари. Нямаше да има почти никакви комуникации отвъд най-малките планетни системи. Междузвездните пътувания щяха да се извършват или с убийствените стари кораби, или, ако са снабдени със звездни двигатели, но без АМ2, биха изтощили ресурсите на системата. Никакъв прогрес. По дяволите прогреса! Всички щяхме да изпаднем в упадък. До пълно невежество. А Вечният император — както тези смешници от Тайния съвет научиха за свой ужас — е единственият, който контролира АМ2.

— Какво е станало с АМ2? — попита Синд. — Така и не разбрах.

— Просто спря — каза Стен. — Както всеки можеше да види — а Съветът положи доста усилия, — доставките на АМ2 спряха в мига, в който Императорът беше убит… или каквото там се е случило с него.

— Откъде идва АМ2? — попита Синд.

— Какво? — Стен беше наистина озадачен. И това го накара да се почувства сякаш коефициентът му на интелигентност е отчайващо нисък. Неприятно усещане.

— Ако е спряло доставянето му, трябва да е идвало от някое място — заразсъждава Синд. — Нямам предвид огромен таен склад или нещо подобно. Защото дори тогава щеше да се изпразни по някое време и щеше да се наложи да бъде напълнен отново. Което значи, че нещо — или някой — би трябвало да отиде и да го вземе? Откъде го взима? Или това е глупав въпрос?

— Изобщо не е глупав — каза Стен.

— Не мислех, че е. Просто изведнъж ми хрумна. После се сетих, че някой трябва да си е задавал този въпрос и преди.

— Не и на висок глас — каза Стен. — Императорът не обича някой да търси неговото АМ2.

— И все пак АМ2 трябва да съществува на някое място. В огромни количества. Купища и купища от него. Стои там и чака. И който го намери…

— Някой го е направил — изрече изведнъж Стен, докато озарението го осенваше, и съвсем не беше сигурен, че откритието му се нрави.

— Това го е направило Император, нали? — попита Синд.

— Само отчасти — отвърна Стен. — Забравяш нещо. Трябвало му е повече АМ2.

— Как така?

— Той е открил начин да живее вечно. Или почти вечно, по дяволите.

— О, това ли — промърмори Синд. — Голяма работа. Кой иска да живее вечно? След известно време всичко става скучно. Никога няма да се отучиш да правиш неща като…