Екранът избледня.
Стен затвори очи и се превърна в „Кали“. Увеличи скоростта докрай.
— Приближава се… приближава се… — чу смътно напева на Ла Сиотат. — Забелязаха те… премина през екран на разрушител… Изстрелвам примамка… приближава се… прогнозата е, че не може да прехване… Приближава се… Сблъсък с целта… Попадение!
Светът около Стен избухна в пламъци.
Той свали контролния шлем и видя на екрана как „Калигула“ престава да съществува. Имаше лек намек за експлозия, а после нищо. Със същия успех екранът би могъл да гледа в черна дупка. Чудеше се дали „Кали“ не беше взривила и планеторазрушителя.
Предположи, че разрушителите на „Калигула“ ще се опитат да изстрелят противодействащи ракети, ако някой от тях беше оцелял. Екранът остана черен, претоварен.
Не го интересуваше — избягването им беше работа на Ла Сиотат.
— Това е, госпожице — каза той уморено. — Обратно към „Виктори“.
Мейсън умря, както беше живял — следвайки заповеди.
На Стен не му пукаше особено за това.
Но повече от три хиляди същества бяха умрели с него — и Стен се съмняваше, че някой ще им посвети паметник, тук, сред мрака и тишината на междузвездното пространство.
44.
Стен все още не можеше да се осъзнае. Когато се върна на „Виктори“, той даде машинално заповед мостикът да се изолира от общите помещения.
— Вече сме за бесилото, синко — каза Килгър с нисък глас, но думите му върнаха Стен в реалността.
Той погледна към приятеля си. Лицето на шотландеца беше спокойно сякаш обсъждаше кого да покани на вечеря.
Стен погледна към мостика на „Виктори“, който внезапно се оказа пълен със същества.
Тук беше Ото със своите Бор. Жилавите силуети на гурките, оглавявани от Лалбахадур Тапа. И много други.
Лица, които си спомняше, но за свой срам, не и имената, свързани с тях.
Тук беше и Синд.
Изражението на лицето й беше същото като на другите. Очаквателно, Всички чакаха решението му.
Стен изтри сълзите от очите си.
Всички бяха с него — всеки от тях.
Прииска му се да прегърне Синд. Искаше някой да го успокои, да го утеши.
Искаше да го излъжат, че всичко ще бъде наред.
После изведнъж си даде сметка какво означаваше стореното преди малко.
Сега Стен беше престъпник.
И със своите действия беше осъдил всички тези доверчиви души.
Съвсем скоро Вечният император щеше да научи за предателството на Стен и да пусне хрътките си след него.
Стен трябваше да бяга. Всички трябваше да бягат.
Започна да говори. Знаеше десетина места, където можеха да се скрият. Стен трябваше само да избере и да въведе координатите.
Спря се.
Никое място не беше безопасно. Накрая силите на Вечният император щяха да ги открият.
Стен отново се вгледа във верните лица около себе си. Сигурно имаше и други.
Замисли се за господин Еку и неговото предложение.
Какъв беше смисълът?
Искаше му се Махони да беше тук. Йън щеше да знае какво да направи. Щеше да му каже:
— Стига си циврил, момко. Здрав си. Имаш жена. Имаш този грозен шотландец, Алекс Килгър. И много други верни приятели, И имаш чудесен кораб. Собствения кораб на Императора!
В този миг джемедар Лалбахадур прошепна нещо на групата си. Всички го направиха едновременно.
С официалният поздрав на гурките, с издигнати кукрита, те заявиха:
— Ние сме под твое командване. Сах!
И Стен реши.
Ако побегнеше, Императорът щеше да го залови.
Затова трябваше да се добере първи до Императора.
Той даде заповед.
Информация за текста
Allan Cole, Chris Bunch
Vortex, 1992
Издание:
ИК „Бард“, 2008
Американска, първо издание
Редактор: Мария Василева
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
ISBN 978-954-585-885-7
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/11156
Последна корекция: 5 април 2009 в 13:38
