Мостикът беше почти безмълвен — вероятно защото все още никой не вярваше, че им се е разминало.

— Спорт — каза Килгър, докато прослушваше поредното предаване. — Не знам що за същество си мисли, че ще се сдобие със слава, ако рита малка топка от една линия до друга. Напомня ми — обърна се той към Фрестън, който седеше близо до конзолата — за времето, когато се опитваха да ме накарат да играя джентълменски спорт, наречен крикет. Първо реших, че е безумно да…

Устата му се затвори.

Никой не си спомняше какво точно гласеше предаването. Но беше много недвусмислено:

Разжалван… Някога герой от Таанската война… Генерал-губернатор… Върховно наказание… Йън Махони… Името да бъде изтрито от всички записи и паметници… предателски…

Стен се беше изправил на крака. Лицето му беше смъртнобледо.

— Това беше прекалено — прошепна той.

Килгър понечи да каже нещо, после се отказа. Преглътна.

Чу неразборията и гласа на дежурния офицер зад себе си:

— Гледай си екраните, господине. Какво е това съобщение, което дойде току-що?

— Ами… съжалявам… кодирано е.

— Виждам, че е кодирано — сопна се дежурният офицер. — За кого е? От кого?

— Сър… Мисля, че е от Първичен свят. И… е предназначено за „Калигула“, сър… Мисля…

— Недей да мислиш, момче. Провери!

— Сър, нямаме този код. Не е сред вписаните.

Стен прогони шока и гнева от убийството на Махони.

— Какъв е сигналът?

— Не знаем, сър. От Първичен свят до „Калигула“, сър.

— Чух това. Свържете ме с Мейсън.

— Да, сър.

— „Калигула“, тук е „Виктори“, край.

— Тук „Калигула“, край.

— Говори „Виктори“, какво е съобщението, което получихте току-що?

— Изчакайте малко… сигналът е кодиран.

— Как, по дяволите — зачуди се Килгър, а косъмчетата на тила му се изправиха, — те имат кода, а ние не?

— Сър! „Калигула“ прекъсна връзката.

— Възстановете я.

— „Калигула“, тук е „Виктори“ край. Получавате ли това предаване?

— Сър, „Калигула“ излъчва.

— Продължавай.

— Не към нас, сър. Към прикриващите го разрушители. Кратка трансмисия. Не успях да я запиша.

Стен се опитваше да разбере какво, по дяволите, става. После забеляза екрана, на който се виждаше формацията на цялата флота.

„Калигула“ беше напуснал строя заедно с четири разрушителя, които обикновено прикриваха бойния кораб. Беше задал нов курс…

— Накъде се насочва „Калигула“?

— Почакайте за секунда… сър. Изглежда, поема в посока почти обратна на тази на флотата. Връща се — предполагам — право към Джохи.

Чу се изненадан шепот.

— Тишина на мостика.

Стен се насили да мисли. Какво, мамка му, ставаше? Осъзна, че го е казал на глас.

— Сър? — обади се Фрестън. — Мисля, че имам идея.

— Лъч светлина. Говори!

— Ами… сър, преди да ме зачислят към вас, бях свързочен офицер на „Чърчил“. И на капитана му беше даден личен код, когато пое командването. Имаше още едно копие в корабния сейф, което трябваше да бъде дадено на заместника му.

— Продължавай. Но защо „Калигула“ — тоест Мейсън — има код, с който ние не разполагаме? Ние сме флагманският кораб.

— Да, сър, но ние не носим планеторазрушител.

Разбира се. Империята не обичаше дори да признава, че притежава оръжия, способни да взривят планета. Но беше така. Планеторазрушителите никога не бяха използвани — дори по време на Таанската война.

За Императора не беше въпрос на морал. Геноцидът е лоша политика, казваше той. Такова беше виждането на Императора. Очевидно, мрачно заключи Стен, Вечният император беше променил възгледите си. Може и никога да не е било въпрос на морал за Императора, но за Стен беше.

— Отговаря ли „Калигула“? — попита Стен.

— Не, сър.

— Командире, имате ли тактически кораби, готови за полет?

— Разбира се.

— Искам един. С най-добрия пилот на „Виктори“. Заредете го с „Кали“. Потегляме, щом стигна хангара.

Килгър се изправи на крака, за да тръгне с него.

— Алекс! Искам да останеш тук, на мостика. Ще излъчвам от тактическия кораб, но искам връзката да се осъществи през „Виктори“.

— Нямаш нужда от мен за това, шефе.

— И искам синтезирано копие, което да съвпада при анализа.

— Ясно. Схванах. Бягай, момко.

И Стен се затича към хангара на „Виктори“.

Тактическият кораб излетя от дясната страна на „Виктори“ и веднага след като се откъсна, ускори с пълна АМ2 тяга.

— Колко до прехващането?

Ла Сиотат нямаше нужда да поглежда към екрана.

— Петдесет и три… петдесет и една минута, сър.

— Добре. — Стен седна на мястото на оръжейния офицер и нагласи шлема на главата си.

— Ето какво ще правим. „Калигула“ се е насочил към Джохи. Ще използва планеторазрушител.

Ла Сиотат, която се гордееше със самообладанието си, не можа да запази невъзмутимото си изражение.

— Но какво… да не би адмирал Мейсън да въстава… или…

— Няма нужда да знаете, госпожице. Искам да ме известите, когато стигнем на пет минути от „Калигула“. Имате ли възражения?

— Не, сър.

— Внимавайте разрушителите да не ни забележат. Сигурен съм, че им е наредено да ни спрат.

— Това дори не е повод за притеснение. Сър.

Стен почти се усмихна — звучеше така, сякаш Ла Сиотат е невероятен пилот.

— „Калигула“, тук е „Виктори“. Адмирал Мейсън, тук е Стен, край.

— Все още няма отговор.

— „Калигула“, тук е Стен, край. Свържете ме с вашия адмирал. Това е заповед, край.

— Седем минути до прехващането, сър.

— По дяволите…

Екранът на тактическия кораб внезапно се проясни и Стен видя лицето на Мейсън. Мейсън, или поне Стен се надяваше да е така, трябваше да гледа синтетичното копие на Стен на мостика на „Виктори“ и да не му и мине през ума, че той е реагирал светкавично и всъщност се намира съвсем близо до „Калигула“.

— Адмирал Мейсън, мисля, че разбирам каква е мисията ви — започна Стен.

— Моите заповеди, сър, ми забраняват да дискутирам настоящата ми задача с никого.

— Не се интересувам от дискусии, Мейсън. Това не е клуб за дебати. И знам, че ти е наредено да взривиш Джохи. Не можеш да го направиш.

— Имам своите заповеди, сър.

— Потвърдихте ли ги? Мейсън, искате ли да сте първият човек от — Бог знае кога? — който е изтребил цяла планета? Не всички там долу са побъркани, Мейсън.

Фигурата на екрана не отговори.

— Не виждам причина да продължаваме тази връзка — каза механично той.

— Мейсън, изчакай за миг.

Стен затвори микрофона си и сложи шлема на главата си.

— Госпожице Ла Сиотат, изстрелвам ракетата „Кали“.

— Да, сър. С пълна скорост… Прехващане след три минути… две минути.

Стен докосна червения ключ на оръжейния панел — единственото физическо действие, което трябваше да предприеме.

Чудовищната ракета беше изстреляна от гнездото си в задната част на тактическия кораб. Беше двадесет метра дълга, а бойната й глава съдържаше двадесетмегатонен смъртоносен експлозив.

Ракетата изскочи от тактическия кораб и Стен я прицели през шлема към малкото съзвездие, което представляваха „Калигула“ и съпровождащите го кораби, на три четвърти от максималната й скорост.

Отвори очите си и видя Мейсън да се взира към него през екрана.

— Това е последният ми опит, адмирал Мейсън. Знаете, че работите за луд човек. Току-що чухте — Императорът е накарал да застрелят Махони.

Очите на Мейсън присветнаха, после той отново се превърна в машина.

Стен опита още веднъж, наясно, че е безсмислено.

— Виж, човече. Така ли искаш да те запомни историята? Мейсън, убиецът на планети?

Мейсън почти се усмихна.

— Стен, това е разликата между нас. Смяташ, че имаш някакво дадено ти свише право да съдиш кои заповеди трябва да последваш и кои не. Това е съблазнително и ти си наясно с това. Може би по същата причина Махони е бил екзекутиран. Замислял ли си се? Следвам пряка имперска заповед, господинчо. Не, Стен, аз няма да бъда предател. Мейсън, край.