— Да, имам.

— Вероятно сте решили да ме включите, защото бях достатъчно глупав да си заложа главата преди.

— Накарахте някои същества да говорят помежду си, при положение че нормалното им поведение е да се бият помежду си.

— Някога вярвах, че съм добър в подобни неща — поклати глава Мениндер. Той придърпа леко кордата.

— Все още сте. Според мен.

— Глупав, безполезен талант. Ако изобщо е талант. Лично аз смятам, че съм много добър лъжец.

— Скоро ще настъпят някои големи промени — каза Стен. — Преди много време — и при подобни обстоятелства — посъветвах същество като вас да се укрие, докато бурята утихне. Казах му, че най-доброто, което може да направи, е да развие добра режеща кашлица.

— Той послуша ли ви?

— Да. В резултат преуспя.

— Но вие искате от мен да направя точно обратното?

— Да.

— Дали сте на другия човек по-добър съвет.

— Това беше тогава, сега е за сега.

— Без да се обиждате, господин Стен, но аз нямам могъщата сила на имперското назначение, която да ме защитава. Изпитвам остра нужда от сигурност. Дори и да бях под защита, домът ми ще е първото място, където добрият доктор ще изпрати отрядите с тежките ботуши и бухалките.

— Но не мислите, че Искра ще се справи?

— Не, по дяволите! Това, което ме измъчва, е, че някога самият аз споменах името му. В добра светлина. Кажете на Императора, че този път се е объркал много. Но не ме цитирайте. Предпочитам да избегна вниманието, ако това не ви пречи.

— Няма да ви лъжа, като твърдя, че вие сте единствената надежда — каза Стен. — Но може да сте много важен.

— Мислите, че трябва да рискувам живота си — и този на семейството ми — за някаква благородна борба с вятърни мелници? За да спасим Алтайския куп?

— Не си ли заслужава?

Мениндер издърпа кордата, докато обмисляше.

— Не знам.

— Ще ми помогнете ли?

— Може би някой друг път.

Стен се изправи. Огледа зелените води на езерцето, като се зачуди защо не е видял и бегла следа от риба.

— Има ли нещо тук? — попита той.

— Някога имаше — отвърна Мениндер. — Зареждах го всяка година. После времето нещо се обърка. Навярно сте забелязали. Стана му нещо на времето. Промени се равновесието или Бог знае какво. Всичката риба умря.

— Но вие все още идвате на риболов.

Мениндер се засмя и хвърли въдицата си отново.

— Разбира се, никога не знаеш кога можеш да хванеш нещо.

Стен откри Каебак, външния министър на богазите, в сградата на посолството. Тя сваляше знамето. Беше сама, като се изключи охраната й. Всички останали вече бяха потеглили към космодрума. Каебак смяташе да ги последва. Бързо.

— Няма нужда да заминавате — каза Стен. — Мога да гарантирам сигурността на посолството ви.

— Богазите нямат нужда от охрана — отвърна Каебак. — Страхът не с нас. Гняв там. Суздали забравили гняв на богази. Ние ги накараме да съжаляват, че са го сторили.

— Защо вините суздалите за ставащото? Техните деца също загинаха в „Пушкан“.

— Ба! Това са лъжи. Суздалите правят пропаганда. Винят богази за ужасното дело. Това е извинение. Те искат война. Добре. Ще им дадем каквото желаят.

Според Каебак разговорът беше приключил. Тя се качи на чакащата кола. Стен направи последно усилие.

— Елате в имперското посолство с мен — настоя той. — Нека ви покажа кадри от личното си разузнаване. Ще видите, че суздалите са дали също толкова жертви, колкото и богазите.

Колата потегли. Стен се дръпна назад. Каебак подаде човката си от прозореца.

— И вас са измамили. Няма нужда да гледаме лъжи на суздали. Отивам у дома. Ще помогна на другите да сготвим малко кучешка яхния.

Лошият късмет на Стен продължи да го преследва през целия ден и през ранните часове на следващия. Той отправяше обаждане след обаждане до Вечния император.

Но всеки път беше посрещан със съобщението, че Вечният император е неразположен — и никой не можеше да му каже колко дълго това състояние на боледуване ще продължи.

Стен се чувстваше като сляп и беше отчаян поради липса на напътствия. Ситуацията се влошаваше с всеки час.

Искра вече трябваше да се махне, бе убеден в това.

Но имаше само едно същество, което можеше да вземе подобно решение. Съдбата на Алтайския куп висеше на косъм.

Опита да се свърже за последен път.

— Много съжалявам, господин посланик — дойде успокояващият отговор на секретаря на Императора. — Сигурен съм, че Императорът ще ви се обади при първа възможност. Да, предадох му съобщенията ви. Да, споменах, че не търпят отлагане. Много съжалявам за неудобството, господин посланик, но съм сигурен, че ще разберете.

Стен стисна зъби. Къде, по дяволите, беше Императорът?

— Имах намерение да проведа този разговор с теб от известно време насам — каза Императорът. — Забавянето е наистина непростимо. Дължа много на теб и на организацията ти.

Старата жена се засмя, докато отговаряше:

— Наш дълг — (кикот) — е да ви служим, ваше — (кикот) — превъзходителство. В крайна сметка не е ли това — (кикот) — същността на култа към Вечния император?

— И все пак. Вие запазихте… спомена за мен… в трудни времена.

— Как би могло — (кикот) — някое време да бъде трудно? — отвърна Зоран. — Когато вие сте — (кикот) — винаги с нас?

Императорът не отговори. Остави мълчанието да се стеле, мрачно като стаята, в която беше накарал да въведат старата жена. Беше искал да създаде определена атмосфера за задачата си. Мрачна царственост. Но адското кискане на Зоран продължаваше да разсейва мрачното усещане. Вбесяваше го.

Което не беше добър начин за започване на отношенията. Тя беше толкова стара. Над сто и петдесет годишна, но с добре оформеното тяло на млада жена под оранжевите си роби. Като върховна жрица (избрана) на култа, тя трябваше да бъде — или поне той очакваше да е така — побъркана. Това се беше потвърдило от постоянното кискане, докато не осъзна, че то е нейното средство да подведе питащия. А и очите й блестяха с повече интелигентност, отколкото удоволствие от възвишеното му присъствие.

— Вярно ли е — поинтересува се той накрая, — че вашата… хм, организация вярва, че съм бог?

— Представител на — (кикот) — Свещените сфери е по-добро описание на нашите вярвания, ваше величество — отвърна Зоран.

— Значи… не се прекланяте пред мен като пред бог.

— „Прекланям“ е толкова — (кикот) — неподходяща дума, ваше — (кикот) превъзходителство. Ние не принасяме в жертва — (кикот) — угоени агнета или — (кикот) — първородните си деца. Но ние — (кикот) — ви почитаме.

— Като бог?

— Като вечно — (кикот) — създание.

— По дяволите, жено! Аз бог ли съм, или не?

Кискането спря. Зоран си пое дълбоко дъх. Императорът я плашеше. Не очакваше сияние да обкръжава възвишеното му присъствие, когато влезе в стаята. Всъщност тя очакваше обикновен на вид човек. Какъвто той и беше — макар че изглеждаше дори по-добре и беше по-висок, отколкото се виждаше в предаванията.

Това, което я потискаше — освен мрака в стаята, който тя съобрази, че беше създаден за нея, — бяха очите на Императора. Никога не поглеждаха право към нея, а се местеха от страна на страна. Безкрайно. Беше почти… патологично. Тази мисъл я притесняваше още повече.

— Прости ми раздразнението — каза Императорът. — Неприятните държавни проблеми ми се отразяват.

Той се наклони към нея с най-чаровната си усмивка. Зоран забеляза обаче, че очите му не се спряха.

— Ще простите ли грубостта ми?

— О, ваше величество — заяви Зоран разпалено, — аз трябва да ви моля за прошка. Аз съм просто глупава старица. И вие сте толкова търпелив с мен.

Вечният император изхъмка. Така беше по-добре. Забеляза, че и кискането е спряло. Още по-добре.

— Сега може би ще ми обясниш цялата тази божествена ситуация?