— Целта на нашата малка игра — започна Стен — очевидно е да не позволим на суздалите и богазите да се избият едни други. И също така да не им позволим да решат, че някой, който се намесва в кръчмарска свада между приятели, заслужава да си го отнесе.

Няколко от офицерите прикриха усмивките си. Адмирал Мейсън не правеше такива брифинги.

— Така — продължи Стен. — Очевидно единственият начин да постигнем това е с отчаяни мерки. За щастие, адмирал Мейсън е, както знаете, един от най-изкусните имперски лидери в заблуждаването на противника.

Стен искаше да се изрази различно, да каже, че Мейсън е пълен с дракх и следователно по-квалифициран за отчаяни планове, отколкото всеки друг адмирал, когото познаваше, но се въздържа.

— Двамата обсъдихме проблема и той даде някои интересни предложения. Аз също успях да добавя малко идеи, които заслужават да се обмислят. Нашият план ще се осъществи на пет стъпки. Фаза едно е подобаващо гадна. Фаза две е благородна. А фаза четири може да спечели на някого медал или два. Фаза пет ще е пълна и откровена нечестност.

— А фаза три, сър? — въпросът бе зададен от капитана на разрушителя „Принстън“.

— Това е моята евтина идея — каза Стен. — Всички ръце на борда на „Виктори“ прекарват свободното си време в работа над нея.

Стен прегъна пръстите си несъзнателно. „Всички ръце“ не беше преувеличение — неговите собствени го боляха от металните стружки и дървените трески, забили се в пръстите и дланите им.

— Ще стигнем и дотам. Фаза едно ще започне незабавно, докато продължаваме с брифинга. Наредете на всички оръжейни офицери и екипите на „Кали“ да заемат бойните си постове.

Ракетите „Кали“, сега вече пето поколение, бяха чудовищни унищожители на кораби. „Кали“, клас V, бяха вече почти тридесет метра дълги, като нарастваха не само като размер, тъй като при всяко следващо поколение се подобряваше системата за насочване, следене, чувствителността на сензорите и системите за електронно противодействие, Енергията идваше от АМ2 — „Кали“ бяха всъщност миниатюрни звездолети. Единственото, което не бяха намерили за нужно да подобряват от поколение на поколение, беше мощността. Шейсет мегатона все още бяха достатъчни да разбият всеки военен кораб. Дори „Форез“, таанският боен кораб, който си оставаше най-могъщият боен кораб, „изстрелван“ някога, беше изваден от строя с „Кали“.

„Кали“ летеше към целта си под прекия контрол на оръжейните офицери. Контролната система използваше шлем, който улавяше мозъчните вълни. Управлението беше еволюирало от старите ръчни джойстици и малки дросели до неволеви или волеви нервни реакции на „пилота“. „Кали“ също така можеше да бъде пусната в автоматичен режим на самонасочване. Но това се правеше при специални обстоятелства — оръжейните офицери бяха избирани заради силните си инстинкти, превъзхождани само от тези на потенциалните пилоти на тактически кораби, и предпочитаха да си играят на лъжекамикадзета.

Фаза едно беше пускането на всички налични „Кали“.

Те бяха изстреляни от гнездата си във „Виктори“ и разрушителите при пълна скорост за тридесет секунди, а после двигателите бяха изключени. Ракетите се разгърнаха пред имперската ескадрила.

Зад тях идваха тактическите кораби на „Виктори“, които следваха същата схема на движение.

Това беше фаза едно — сляпата карта на Стен.

Фаза две се започна по-късно, когато дежурните офицери докладваха задействането на алармите във флотата на богазите. Те бяха „видели“ идващия неидентифициран кораб — всъщност „Виктори“. Тъй като очакваха суздалите, техните сензори бяха добре настроени, незатруднени от излъчванията на собствените им двигатели. Стен изчака няколко корабни часа, като нареди да не се отговаря на никакви предизвикателства от страна на суздалите и богазите, после събра човешките си актьори за следващата част от плана.

Всички комуникационни канали на богазите и суздалите бяха засипани от мощните предаватели на „Виктори“.

Всички приемащи видеоекрани показваха:

Добре известния имперски посланик Стен. Застанал на мостика на боен кораб, в пълно официално облекло. От двете му страни стояха двама също толкова тържествено облечени офицери — Мейсън и неговият адютант, в парадни униформи.

Излъчването беше много кратко и по същество. Стен информира двете страни, че нарушават имперските и алтайските мирни договори, сключени преди доста време, както и цивилизованите спогодби за интерпланетарни права. Беше им наредено незабавно да се върнат по домовете си и да не предприемат допълнителни агресивни действия.

Ако не го направеха, щеше да има строги наказателни мерки.

Излъчването нямаше за цел да убеждава или дори да сплашва. Това беше просто трик, за да придаде официалност на истинския боздуган, който Стен беше подготвил.

Надяваше се, че никой няма да се досети, че е направен от метално покритие и летви — съвсем буквално.

Отговорът беше очакваният.

Суздалите не отговориха — нито от флотилиите си, нито от родните си светове. Богазите, които бяха малко по-дипломатични, излъчиха предупреждение, че всички неутрални кораби не трябва да навлизат в посочените координати. Всяко нахлуване щеше да бъде посрещнато като вражеско. Дори да допуснат евентуални грешки, те щяха да бъдат в допустимите параметри на самозащита.

„Виктори“ не отговори.

Стен се надяваше това да разтревожи и двете страни.

Времето минаваше. Оставаха четири корабни часа, преди „Виктори“ да изникне точно „между“ двете вражески сили.

Те на свой ред щяха да попаднат в обхвата на „Виктори“ след пет часа, а помежду си след дванадесет.

Ситуацията се развиваше интересно.

— Три часа, сър. А флотата на богазите включи звездните двигатели.

Стен се изправи от походната кушетка, на която се беше отпуснал, за да подремне. Това беше пресметнат жест, който трябваше да покаже на по-младите войници, че Стен е толкова самоуверен, та може да заспи преди началото на събитията.

Разбира се, не беше спал.

Притесняваше го обаче фактът, че едно време наистина беше задрямвал на три или четири пъти, когато беше опитвал тактически трикове.

Мейсън излезе от каютата си.

— Готови сме, сър.

— Много добре.

Мейсън се приближи до Стен.

— И вие не спахте, нали, сър?

Очите на Стен се разшириха от изумление. Нима Мейсън се опитваше да се държи приятелски? Да не би абсурдното мъмрене да беше накарало адмирала да промени отношението си?

Не. Мейсън просто обработваше Стен, значи, когато дойдеше подходящото време, щеше да го причака в алеята с торбата с пясък.

— Може би можем да започнем фаза три — каза той.

— Ще дам заповеди.

Фаза три беше наистина голям блъф.

Докато беше на Джохи, Стен беше направил бърз списък с начините, които правят хората нещастни. Смътно си спомни една история, разказвана като шега, но и като нещо, върху което си заслужава да се помисли, докато течеше обучението му в „Богомолка“. Историята гласеше, че преди еони млад партизански командир се опитвал да забави военен конвой. Трябва да е било в тъмните векове, защото превозните средства са се движели по земята, а и не се споменаваше въздушно покритие. Конвоят се състоял от бронирани коли и тежки оръдия. Партизанинът имал двадесет мъже, само половината от които въоръжени. Той можел смело да се хвърли пред колоната и да задържи конвоя за пет минути с цената на цялата си група. Вместо да го стори обаче, той ограбил близка къща. Взел всички чинии за ядене и внимателно поставил всяка от тях на пътя с лице към земята.

Наземни мини. Стен беше възразил — командирът на конвоя трябва да е бил пълен глупак, защото едва ли мините приличат на изкривени метални чинии, дори в онези отдавнашни времена.

След като Стен приключи с лицевите опори, с които всяко военно училище награждаваше обучаващите се на равни интервали за грехове, вариращи от дишане до содомия, инструкторът отбеляза, че разбира се, командирът е знаел, че това не са мини от вид, който му е известен. Възможно било обаче да са нещо ново. Да са капан. И ако били истински, а той минел през тях, щял да се озове пред отряда за разстрел, ако не бъде разкъсан на място от взрива.