— Чудесно — каза Стен. — Откъде взехте тази версия?

— Според вашите заповеди пуснах „Сан Хасинто“, за да подслушва суздалите и богазите. Прехванал го е на честота, която всеки от световете на богазите може да излъчва.

— Бихте ли се обзаложили — попита Стен, — че ако „Сан Хасинто“ беше изчакал малко, щеше да прехване същото филмче, но този път с богазите като жертви?

— Няма нужда от облози, сър.

„Сан Хасинто“ беше едно от тайните предимства на Стен — разрушителят беше нов, кръстен на шпионски кораб, който беше първият имперски кораб официално унищожен от таанците. Имаше си оръжия, двигатели и сензори и всъщност беше съвсем малко по-удобна за обитаване голяма версия на тактически кораб.

— Значи пропагандните машини на всички са задействани докрай — заключи Стен. — Колко дълго преди началото на кръстоносните походи… О! Има и още?

Мейсън имаше и друго съобщение но то беше твърде деликатно и бе предадено устно от капитана на „Сан Хасинто“ на Мейсън с молба да стигне до Стен.

Джихадът вече беше започнал. Две пълни флотилии на суздалите: едната — официалната флота, която Каканът беше позволил за „местна сигурност“, другата — сбор от овехтели транспортни кораби, контрабандисти и патрулиращи кораби, бяха в бойна готовност.

След като проучи корабите и системата, анализаторът на имперския кораб беше определил целта. Суздалите не искаха друго, освен пълно унищожение на главния свят на богазите. Ракът трябва да бъде изрязан докрай, независимо колко ще са жертвите от двете страни. На богазите твърде дълго им беше…

— Разрешено да атакуват, горят, кълцат, унищожават и тъй нататък, и тъй нататък — довърши Стен. — И разбира се, също толкова упоритите и прагматични богази се надигат да защитават своите владения. А защитата, след като отблъсне нападателите, ще се превърне в свирепа атака върху злите хрътки, суздалите, нали?

— Да, сър.

— Тази работа става все по-приятна е всяка секунда. Килгър, ела тук.

Алекс, без да си прави труда да обяснява, влезе през вратата.

— Оставаш да държиш властта. Мейсън и аз ще се поразходим, за да предотвратим погром.

— Да, сър — застана мирно Килгър. Дори да беше ядосан, че го изключват, Алекс беше достатъчно добър специалист, за да не го покаже пред външен човек.

Лицето на Мейсън, шокирано преди миг, също замръзна във военна маска.

— Поемате ли командването?

— Да, адмирале.

— Много добре. Трябва да ви предупредя, че разполагаме с твърде малко време, преди богазите и суздалите да се сблъскат, затова не можем да изчакваме към нас да се присъединят каквито и да е имперски подкрепления. Вече направих прогнози.

— И аз така си помислих — каза Стен. — Няма да сме оторизирано подкрепление — нашата Империя е доста разпръсната тези дни, ако не сте забелязали. Просто ще вземем малко местни за пълнеж, и вие, аз и „Виктори“ ще посмачкаме малко неприятелите. Да започваме, адмирале.

— Права ли съм, Алекс, да не се ядосвам, че Стен изостави теб, мен, гурките и Бор, защото официално все още е тук?

— Виждате ли, майор Синд? Учите се да мислите. След още два-три живота ще ви хрумне нещо.

— Майната ти, Килгър.

— Трябва да се каже: „майната ви, господин Килгър“. Не знаеше ли, че съм назначен от самия посланик и заслужавам мъничко уважение.

— Точно това получаваш. Мъничко уважение…

Скуката беше убила повече войници, отколкото байонетите.

Точно тя уби братята Тукунгбази.

Не само те изпитваха отегчение — и сержантът на отделението им беше станал небрежен, а също и командващият взвода, а и ротният, и така чак до полковник Джерети. Да осигуряват охраната за двореца и доктор Искра, се беше превърнало в рутина.

Братята Тукунгбази, за които това беше първо разпределение в бойно звено, не бяха доволни. Не се бяха присъединили към гвардията, за да бъдат използвани като почетна стража или полицаи усмирители. Те така и не разбраха, че никой в батальона на Трета гвардия не си харесва назначението, особено кариеристите. Но понеже бяха професионалисти на професионална мисия, независимо че от пехотинците никога не ставаха добри умиротворители, те държаха устите си затворени и изпълняваха дълга си.

Изпълняваха дълга си, поддържаха казармите и екипировката си в безупречно състояние, пиеха ужасната бира в пивницата на базата и се оплакваха.

Особено от ограниченията, които на войниците се струваха напълно безсмислени. Бяха посрещнати добре на Джохи, нали така? Тогава защо бяха сложени под карантина в собствените си квартири и зони за забавление, защо бяха затворени и пазени зорко?

Може би джохианците бяха малко груби, но те бяха войници, нали така? Нямаше опасност, стига да не се отпуснеха.

Войниците не знаеха, че твърде много предавания излъчваха кадри как силите на реда упражняват минимална, но необходима сила, за да осигурят безопасността на доктор Искра или да препятстват уличните боеве да прераснат в бунтове. И определено не бяха чували коментарите, които често съпътстваха тези кадри, нито историите, които се създаваха, допълваха и разпространяваха в лавките за алк и каф в Рурик.

Скука…

За щастие, братята Тукунгбази имаха приятел. Една от старите жени, които работеха в пивницата, винаги ги поздравяваше с усмивка и им подхвърляше шега. Веднъж им каза, че съжалява, задето не могат да излязат и да се срещнат с хората на Джохи. Особено с внучката й.

И им показа холограма.

Двамата братя се съгласиха, че ограниченията са много глупави. Не просто глупави, но и ужасно несправедливи. Жената на холограмата беше много красива. Старицата ги попита дали искат да напишат бележка на внучката й. Единият брат го направи. Бележката получи отговор. Младата девойка наистина искаше да види брата и споменаваше, че има приятелка, която също проявява интерес. И двете съжаляваха, че са родени в такъв изостанал свят като Джохи, и копнееха да се срещнат с истински мъже отвън. От светове, в които се случваше нещо.

Братята Тукунгбази, които идваха от затънтен планетоид, бяха поласкани.

Бележките от младата девойка и нейната приятелка ставаха все по-интересни. Братята Тукунгбази загубиха всякакъв интерес към романтични или лъстиви флиртове с колежките си. Никоя от жените в батальона не можеше да се равнява по красота на новите им познати, камо ли в загатнатите области на романтични преживявания.

Когато братята получиха свободен ден, поредната бележка им предложи да минат покрай оградата. От другата страна, мъчително близко, на около сто метра, се намираха две млади жени. Много красиви, наистина. Младите жени им помахаха и беше почти непоносимо за братята, че не можеха да отговорят.

Затова решиха да минат от другата страна на оградата.

Смятаха да излязат вечерта и да се върнат преди изгрева, като въплътят фантазиите си в дела. Започнаха да търсят дупки в отбраната.

И тъй като гвардията беше съставена от пехотинци, а не от специалисти по сигурността, а оградата беше предназначена да пази натрапниците да не влизат, а не обратното, откриха такава.

Всичко, което трябваше да направят, беше да препрограмират един от охранителните роботи и да се измъкнат, след като дежурният патрул отмине. Разбира се, и патрулът си вършеше задълженията рутинно.

Отвъд оградата те съблякоха нощните си дрехи и ги скриха на входа. Вгледаха се един в друг, издокарани в пълни бойни униформи. Всички обичаха мъже в униформи…

Братята Тукунгбази, несведущи в съблазняването, бяха решили да занесат малък подарък на красавиците. Купиха две бутилки алк в комисариата, марка, която никой от двамата не можеше да си позволи. Но понеже нямаха къде да харчат парите си и двамата бяха понатрупали значителни суми. Пък и тази вечер щеше да е специална.

Старата жена в пивницата им беше дала карта, за да намерят апартамента на внучката й. Никой от братята Тукунгбази не сметна за странно, че старицата активно участва в прелъстяването на внучката си — слуховете в казармите твърдяха, че всеки в този куп би причинил всичко на всекиго.