— Ха! — възкликна Ото. — Добре. Не се разбирам много с имперските войници, но заради закланите двама братя трябва да им изпратим поздрав от ада. Надявам се, че оръжието не е скрито в гардероба на някой пъпчив обирджия.

— Не мисля така, Скрито е някъде в дъното на лавка за храна.

Ото изръмжа удовлетворено.

— Добре, вероятно не е самотен злодей. Място за закуски, хм. Добро прикритие за хора, които идват и си отиват. Ще запомня това. Значи най-вероятно е група. Има ли някой идея за кого работят?

— Не още. Това е едно от нещата, които трябва да разберем.

— Колко силно ще ги ударим?

— Първо разузнаване — обясни Стен. — Преброяването на неприятелите е от значение, ако мястото се охранява, но това е вторично. Синд?

— Ами… Имате ли снимка от въздуха на мястото? Благодаря. Открит достъп до задната част, ще ни трябва един отряд. Ще влезем с… да видим, един отряд отпред, един взвод в резерв, четири през вратата. Ще държим рота в резерв, предполагам.

— Значи ще искаме подкрепа от полковник Джерати и неговата гвардия.

Това дори не беше въпрос.

— Определено не — отвърна Стен. — Предполагам, че от тях може да изтече информация, а и това със сигурност ще стане, ако се свържем от посолството с комуникационната връзка на Искра. Пък ако започнем да изпращаме кодирани сигнали до гвардейците, някой може да подуши нещо.

— Да не би да мислиш, мой Стен, че този обесник Искра има собствени терористи?

— Точно сега, Ото — отвърна Стен, внезапно налегнат от умора, — подозирам всички в този скапан куп в присъединяване или оглавяване на отряди на смъртта. Освен вас двамата.

— Ами аз, шефе?

— Ха, Казвам го за последно. Ха. Теб те познавам. Сега. Достатъчно размотаване. Ще влезем с Бор заради ефекта на сплашването. Гурките остават в резерв.

— Няма да им хареса — вметна Синд.

— Добре. Предпочитам да не им хареса. Както се развиват нещата, ще имам нужда от много гневни млади хора в близко бъдеще. Майор Синд, напишете оперативната заповед. Имаме пълен залез на луните в 2,45. Тогава ще започнем.

Имаше само една светеща лампа в ресторанта. Отзад до касата. Зад тежките решетки Стен видя, че вътрешността беше пуста, също като улицата.

— Който и да използва това място за прикритие — прошепна Алекс, — е доста самоуверен. Няма дори пазач. Или пък са намерили проследяващото устройство и са го оставили, за да ни устроят малък капан.

— Или са самоуверени, или са си платили за прикритието. Виж.

Стен посочи полицейския гравислед, който се плъзна бавно над покривите.

— Какво за тях? Или сме достатъчно раздразнени, за да убиваме ченгета?

— Ото има заповед да използва сигнални ракети и гранати, ако някой се намеси — обади се Синд. — Това би показало, че големите момчета си играят, и те трябва да се отдръпнат настрани. Но ако ни провокират, няма да ги щадим.

Комуникаторът, закачен за бойната й жилетка, изщрака.

— Задният отряд е на позиция. Готови сме.

— Е, ще действаме ли?

Килгър се изправи до приклекнало положение, засили с две ръце тежък метален прът сякаш беше перце. Удар — решетката и вратата влетяха в сградата. Алекс го пусна и ускорението запрати тарана с останките навътре, докато той се дърпаше встрани…

Синд хвърли подобрена граната вътре…

Прикритие за очите и пурпурен проблясък…

Стен се втурна през вратата, опря гръб на стената и се огледа, докато цевта на оръжието му обхождаше наоколо…

Синд се претърколи и залегна…

Стен се стрелна напред, към входа на кухнята…

Килгър влетя в магазина и се подготви да го прикрива. Синд приклекна, Степ влезе с подскок в кухнята. Стен се движеше, а Килгър му осигуряваше прикритие.

Задната стая беше празна…

Килгър се изправи с тарана…

— Лараз — извика Стен. Парола, за да не се застрелят…

Вратата отлетя навън в нощта…

Дула на оръжия… косматите лица на Бор, които ги гледаха…

— Чисто — обяви Стен. — Строй войниците си, Синд. Задръж резервния взвод отвъд улицата. Ото. Трима войници.

— Сър.

— Тук е, капитане. Под фурната.

— Имащ ли нужда от помощ?

— Ха.

Килгър остави оръжието си долу и видимо без усилие повдигна огромната кухненска печка на една страна. Тръбопроводите на фурната изскърцаха, но не се пропукаха.

— Малко скривалище — отбеляза той, пресегна се надолу и дръпна малък метален пръстен, захванат за бетонения под. Пръстенът — и подът — се вдигнаха лесно, беше скрита врата с противотежести.

— Еврика — оповести той. — И ев-не-рика. Шефе?

— Изчакай за секунда. Вие тримата — нареди Стен на чакащите трима Бор. — Искам да направите това място на нищо. Трябва да изглежда, че всичко е било претърсено, преди да попаднем на скривалището. Няма смисъл да издаваме тайните си.

Тримата Бор се спогледаха. Не беше толкова приятно като да убиеш някого, но все пак беше разрушение. Захванаха се щастливо за работа, като блъскаха и трошаха.

— И какво имаме тук? — провикна се Стен над звука от чупенето.

— Имаме типичен терористичен арсенал — докладва Алекс.

Алекс беше прав — но това беше доста голям склад, — стаята в мазето беше почти три на три метра, натъпкана с оръжия. Оръжията бяха каквито Стен очакваше — това, от което всяка частна организация от биячи или, в зависимост да чия страна бяха, борци за свобода, би събрала; откраднати, купени или придобити оръжия от най-различен калибър. Военно оборудване, откраднато от или дадено им от джохианската армия. Две много стари картечници. Шест или седем минохвъргачки домашно производство. Няколко бомби. Половин кашон с гранати. Нямаше достатъчно муниции за всички оръжия. Няколко ножа. На Стен му се стори, че видя и меч. Три или четири пистолета на една лавица. И два уилигъна имперско производство.

— И така, един от тях е наш — каза Килгър. — Но откъде идва другият?

— Кой знае? Уилигъните са се появили преди доста време — отвърна Стен. — Може би някой в посолството преди нас е имал такъв, Може би Трета гвардия е загубила един, но още не са го разбрали.

Килгър подхвърли една от пушките на Стен. После Стен я даде на Синд, която й хвърли професионален поглед.

— Имам по-голям опит с истински войници — каза тя. — Тази проклетия е мръсна.

— Не толкова, колкото другите — отбеляза Килгър. — Обикновено терористите отделят повече време за реторика, отколкото за чистене. Шефе, вече намерихме сиренцето. Ще направим ли публично оплакване или какво?

— Ще го взривим на място — реши Стен. — Видя ли нещо тук долу, което да свърже склада с някого?

— Не, капитане. Направено е достатъчно професионално, не са оставени визитни картички. Ха! Какво е това?

Той го подаде на Стен. Беше пистолет, но пистолет, който стреляше със снаряди от АМ2. Стен повдигна вежда. Империята, по очевидни причини, се опитваше да налага изключително строг контрол върху смъртоносните уилигъни. Това важеше с двойна сила за пистолетите, макар че подобно оръжие ставаше единствено за обири, стрелкови упражнения или за парад. И попадането му в частни ръце беше доста необичайно.

А този пистолет беше дори по-специален. Беше украсен едновременно със злато и сребро. Дръжките бяха от някакъв вид прозрачен бял рог. И цялото оръжие беше гравирано с резба.

Стен огледа гравюрата внимателно — нямаше ловни сцени или същества, които да подскажат от кой свят беше дошла тази изненада.

— Има ли кобур? — попита той.

— Да, и то доста хубав. Истинска кожа, бих казал. Няма инициали, няма знак на производителя, нищо.

— Това — отбеляза Синд, след като огледа оръжието внимателно — е нещо, което един посланик би дал на владетел, или обратното. Чудя се, ако проверим серийните номера, дали няма да открием, че предишният имперски посланик е направил разпродажба? Или че получателят му — поне първоначално — е бил някой като покойния Какан?

— Имаш добра идея — предупреди Килгър. — Но недей да я разгласяваш, независимо колко силно е подозрението. Това, което намерихме, със сигурност е трофейна играчка. Жалко е да се унищожи такова нещо.