— Не сме напълно нецивилизовани.

— Това е хубаво. Беше по времето, когато бях млад и зачислен към почетната стража на Земята. Таблоидите съобщаваха за състезанието. Много кредити за победителя. Кой можеше да измисли най-смешното, най-мръсното петостишие? Е, биваше си ме, когато става въпрос за мръсни петостишия.

— Никога не съм се съмнявала в това.

— Няма да обърна внимание на забележката, майоре. И така, написвам мръснишката си поема, а тя беше толкова мръснишка, че дори аз се изчервих малко, като си помислих, че името ми ще стои под нея. Но кредитите бяха доста, както споменах. А Бог знае, че бедният войник има нужда от всеки кредит, който може да докопа. И тъй, времето минаваше, и после един ден преглеждам таблоидите и съм поразен. Аз не съм победителят! Не печеля нищо! Победителят е някой си Макгуайър. Д.М. Макгуайър, от малкия остров Ейре, както го наричат, от град Дъблин. И петостишието е толкова мръснишко, че не могат дори да го публикуват. И когато се възстанових от шока, започна да ме човърка. Искам да кажа, какво може да е по-мръсно от това, което аз подадох. Така че си взех малко отпуск и се отправих към Ейре и столицата му Дъблин. И започнах да търся Д.М. Макгуайър. Минаха дни, седмици, но накрая издирих и последния Макгуайър в Дъблин. Оказа се дребничка възрастна дама. Сладка, с блясък в очите и усмивка на устните, и от вида й просто знаеш, че ходи на църква по два пъти на ден, и мръсна дума никога не е докосвала устните й. Тя не би могла да е Макгуайър от състезанието, но аз съм отчаян. Затова събирам смелост и питам. Направо щях да се побъркам, когато призна, че е тя. Тогава я попитах какво е написала. Тя на свой ред се изчерви и каза, че е уважавана вдовица и не може да говори така пред мъж. Говореше странно при това, трудно я разбирах на моменти. Дори я накарах да ми го напише, но и това не поиска да направи. Със сигурност нейната трябваше да е най-ужасната поема, писана някога. Така че започнах да я убеждавам и да я умолявам, докато накрая тя предложи: „Може ли да я кажа, като изрека «пусто» на мястото на лошите думи?“ Веднага се съгласих. Нямаше да ми е трудно да разбера кои са. И тогава тя пое дълбоко въздух и изрецитира:

След дълга тишина… смях. Алекс засия.

— Знаех си от самото начало, че в теб има нещо, което харесвам. Сега сте три.

— Три какво?

— Три същества, които оценяват историите ми. Едната е морж, другият е лемур, а ти си третото.

— Почтена компания, несъмнено — каза Синд. — И каква е поуката, която се отнася до сегашната ни ситуация?

— Като всеки добър проповедник — отвърна Алекс, — не мисля, че моите проповеди заслужават допълнителни обяснения.

И се възцари тишина.

Всъщност това, че не бяха видели нищо досега, беше доста информативно. Синд и Алекс се криеха в убежището си вече два дни. Не бяха видели никакъв въздушен транспорт да се задава към Гачин, нито следи от пазачи по стените. През нощта само няколко лампи светеха в зловещата цитадела.

Два часа по-късно, точно преди здрачаване, Алекс изръмжа:

— Виждам нещо. Два грависледа. Идват от юг. Товарни лихтери, предполагам. Какво правят в замъка?

— Нищо — съобщи Синд. — В никой от тези куполи — мисля, че те са за противовъздушни установки — няма движение.

— Лошо — каза Алекс. — И което е по-лошото, няма следи от оръжия или пазачи при лихтерите. И мога да различа товара на палубата. Проклятие. Храна. Храна за не повече от взвод, мисля. Виждаш ли ги?

— Да — отвърна Синд. Тя наблюдаваше как лихтерите се спускат към площадката за кацане. Малко след това група униформени мъже излезе, за да посрещне лихтера. Никой от тях не изглеждаше въоръжен, може би носеха само пистолети.

— Никаква охрана — отбеляза тя.

— Няма храна, няма охрана, няма пазачи, което значи никакви затворници, нали?

— Точно така.

— Е, къде доктор Искра складира обичайните си заподозрени?

Синд поклати глава. Нямаше представа.

— Да започнем ли да търсим? Като знаем, че не искаме да открием.

И в пълния мрак те събраха мълчаливо оборудването. И двамата имаха доста добра представа къде се намират арестуваните при чистката войници и чиновници. Трябваше само да потвърдят подозренията си.

— Провал — избухна Искра. — Провал. Невъзможно е да се попълни исканата квота навреме. Няма наличен персонал. Всички патрулиращи елементи са дадени под наем на клиентски правителства за близкото бъдеще. Какво, по дяволите, става?

— Империята все още се възстановява, сър — каза Венло със съвсем безстрастен тон. — Няма го рога на изобилието отпреди войните.

— Не ме интересува Империята — продължи да бушува Искра. — Това, което ме вълнува, е пълната невъзможност на имперската система да подкрепи водача си. Императорът ме избра, за да върна Алтайския куп към стабилност и ред. И въпреки това ми се отказват средствата, които са необходими, за да осъществя тази цел.

Венло си помисли дали да не каже нещо — списъкът с исканията на Искра беше или арогантен, или невеж, или налудничав. Освен другите неща, които Искра искаше — за които настояваше, — беше цяла дивизия от имперски гвардейци за личната му охрана, два първокласни бойни ексадрона от имперския флот и удвояването на квотата от АМ2 за Алтайския куп, без да указва каквато и да е причина освен „продължаването на възстановяването на легалното правителство и обществения ред“.

— Да не би тези копелета да искат да се проваля?

— Съмнявам се, докторе.

— Императорът ще направи най-добре да изясни на тези арогантни бюрократи едно нещо. Аз съм със сигурност единственият, който може да донесе мир в този куп. Не само за моите хора, но и за Империята. Досега съм бил лоялен в поддръжката си на политиката на Първичен свят. Съмнявам се, че високопоставените имперски власти ще се зарадват, ако започна да търся други алтернативи.

Венло постепенно се беше усъвършенствал в прикриването на реакциите си спрямо изказванията на Искра. Обаче последната му заплаха го накара да насочи вниманието си към комуникационен екран, който не показваше нищо особено важно. Когато отново се обърна към Искра, лицето му беше спокойно и приветливо.

Той реши обаче, че няма да кара Искра да уточнява.

Други алтернативи? Като например? Разбитите таанци? Призраците на Тайния съвет?

Нима добрият доктор смяташе, че Императорът се нуждае повече от него, отколкото той от Императора?

Тази информация, след като бъдеше предадена, щеше със сигурност да предизвика реакция. Венло тръпнеше от нетърпение да го направи.

Стен очакваше да се завърне към планините от проблеми и вихрите от бедствия. Но остана изненадан.

— Няма проблеми, шефе. Приключих приоритетните дела, Синд се занимаваше с обикновените, а Ото разчисти боклука. Можеше да останеш още една година във ваканция, без да ни липсваш.

— Да го убием ли, Синд? — избърбори въпросният Бор.

— По-късно.

— Ще трябва да се наредите на опашката — каза Стен. — Чинът ми надвишава този и на двама ви.

— Защо не пием? — попита Ото. — Да празнуваме завръщането на нашия крал-воин Стен. Или началото на седмицата, което ви се стори по-важно.

— Защото, момко, ще поработим довечера.

Алекс със самодоволен вид показа, че Стен трябва да даде обяснението. Стен се ухили — Килгър умееше да го задържа здраво стъпил на земята, и беше по-добър в това, отколкото онзи роб, който трябвало да шепне в ухото на императора по време на триумф: „И това ще премине.“ Или каквато е била фразата.

— Оръжието, което оставихме лошите да откраднат и складират за зимата, беше с проследяващо устройство — каза Стен. — Мисля, че е време да ги посетим.