Той кимна.

— В гората и през полето си зная пътя. Мога да определя къде се намирам по луната и звездите, но затворен сред каменни стени съм пълен имбецил.

— Всичко е наред. И аз се губех постоянно преди. Къде отивате?

— Бях отседнал в рицарското крило по молба на моя лорд, но излязох на разходка и не мога да открия обратния път.

— Значи сте войник.

— Да, простете ми. Глупостта ми е безкрайна — той отстъпи назад и се поклони. — Сър Бректън от Чадуик, син на лорд Белстрад, на вашите услуги, милейди.

— О! Вие сте сър Бректън?

Външният вид никога не бе впечатлявал Амилия, но Бректън беше съвършен. Точно каквото би очаквала един рицар да бъде: красив, изтънчен, силен — шеметен, както се бе изразила лейди Женвиев. За пръв път от идването си в двореца ѝ се прииска да беше красива.

— Наистина съм аз. Чували сте за мен, за добро или зло…?

— Добро, със сигурност. Ами че… — тя се улови и спря, усещайки как се изчервява.

Притеснение сгърчи челото му.

— Нима съм сторил нещо, с което да предизвикам неудобството Ви? Ужасно съжалявам, ако…

— Не, не, нищо такова. Просто се държах глупаво. Да си призная, до днес не бях чувала за вас, и тогава…

— Тогава?

— Не ми е удобно — призна тя, чувствайки се още по-объркана от вниманието му.

Изражението на рицаря стана сериозно.

— Милейди, ако някой е опетнил честта ми — или ви е навредил чрез употребата на името ми…

— О, не. Нищо подобно. Просто херцогинята на Рочел каза…

— Да?

Амилия потръпна.

— Каза, че трябвало да ви помоля да носите моя знак в турнира.

— Разбирам — Бректън изглеждаше облекчен. — Съжалявам за разочарованието, което се налага да ви нанеса, но аз не…

— Зная. Зная — прекъсна го тя, предпочитайки да не чуе думите. — Аз самата бих ѝ казала това, ако ми се бе отворила подобна възможност — тази жена е истинска вихрушка. Самата мисъл, някой рицар — който и да е — да носи моя знак, е абсурдна.

Сър Бректън изглеждаше объркан.

— И защо?

— Погледнете ме! — тя отстъпи крачка назад, за да може той да я види по-ясно. — Не съм красива, а както и двамата знаем, не съм и изящна. Не съм благородница, баща ми изработва карети. Не смятам, че някоя хрътка би седнала до мен на трапезата, камо ли знаменит рицар като вас.

Веждите на Бректън се повдигнаха рязко.

— Изработва карети? Вие нея ли сте? Лейди Амилия от Тарин дол?

— Да, съжалявам — тя постави ръка на челото си и подбели очи. — Виждате ли, мога да се похваля с обноските на муле. Да, аз съм Амилия.

Един дълъг миг Бректън я изучаваше мълчаливо. Сетне рече:

— Вие сте слугинята, която спасила императрицата?

— Разочарование, знам — тя зачака той да се изсмее и да изтъкне, че тя не би могла да бъде Избраницата. Макар публичното изявление на Модина да бе помогнало, също така бе накарало Амилия да се чувства неудобно. За момиче, прекарало целия си живот в опит да не привлича внимание, известността беше нещо трудно. И нещо по-лошо — тя бе измамница. Историята за божествена намеса беше лъжа — начинът, по който Салдур манипулираше ситуацията в своя угода.

Но рицарят не се изсмя. Само попита:

— Значи смятате, че никой рицар няма да носи вашия знак, защото във вените ви не тече благородна кръв?

— Да, това, както и още дузина причини. Понякога дочувам шушуканията.

Сър Бректън се отпусна на коляно и сведе глава.

— Умолявам ви, лейди Амилия, удостоете ме с честта да бъда ваш рицар на турнира.

Тя стоеше безмълвна.

Рицарят повдигна очи.

— Обидих ви, нали? Твърде съм настоятелен! Простете дебелоочието ми. Нямах намерението да участвам в турнира, тъй като намирам подобни съревнования за ненужно застрашаване на живота на добри мъже, провеждани в името на суета и глупашко развлечение. Ала сега, срещайки вас, осъзнавам нуждата да участвам, защото много повече е заложено. Честта на всяка дама трябва да бъде защитена, а вие не сте обикновена дама, ала самата Избраница на Марибор. За вас бих избил хиляда врагове, за да очистя доброто ви име. Мечът и копието ми са ваши, милейди, ако благоволите да ми окажете честта.

Поразената Амилия осъзна, че се е съгласила, едва след като се отдалечи. Не спря да се усмихва по време на остатъка от изкачването си по стълбите.

Амилия стигна стаята на Модина в повишено настроение. Денят бе добър, може би най-добрият такъв в живота ѝ. Бе открила, че семейството ѝ е добре. Подготовката за сватбата бе поверена на опитен и изтънчен човек. И красив рицар бе коленичил пред нея, молейки да се сражава под нейния знак. Амилия нетърпеливо грабна халката, развълнувана да сподели новините с Модина, но всичко бе забравено в мига, в който отвори вратата.

Както обикновено, Модина седеше пред прозореца, облечена в тънката си бяла нощница, взирайки се в блесналия на лунната светлина сняг. Край нея имаше огромно огледало, прикачено с месинг към дървена рамка.

— Това пък откъде се взе? — запита Амилия, шокирана.

Императрицата не отговори.

— Откъде е?

Модина погледна към огледалото.

— Красиво е, нали? Жалко, че донесоха толкова хубаво. Подозирам, че са искали да ми доставят удоволствие.

Амилия се доближи до огледалото и прокара пръсти по полирания ръб.

— Откога е тук?

— Донесоха го тази сутрин.

— Изненадана съм, че е оцеляло досега — Амилия се обърна към императрицата.

— Не бързам, Амилия. Остават ми няколко седмици.

— Значи си решила да чакаш до сватбата си?

— Да. Първо смятах, че няма да има значение, но после осъзнах, че това ще се отрази зле на теб. Ако изчакам, ще изглежда, че вината е на Етелред. Всички ще решат, че не съм могла да понеса мисълта той да ме докосне.

— Това ли е причината?

— Не, не изпитвам нищо към него или към каквото и да било. Но ти ще бъдеш добре — Модина се обърна, за да погледне към приятелката си. — Вече дори не мога да плача. Не плаках, когато заловиха Ариста — дори едничка сълза не пророних. Гледах всичко през прозореца. Видях Салдур и серетите да влизат, знаех какво означава това. Те излязоха, но тя не го стори. Сега е в онова ужасно мрачно място, където преди бях аз. Когато тя беше тук, имах някаква цел. Сега не е останало нищо. Време е призракът да изчезне. Регентите вече не се нуждаят от мен за изграждането на империята. На теб ти дадох по-добър живот, дори Салдур няма да те нарани сега. Опитах се да помогна и на Ариста, но се провалих. Време ми е да си ида.

Амилия коленичи до Модина, нежно махна косата от лицето ѝ, целувайки я по бузата.

— Не говори така. Била си щастлива някога. Отново може да бъдеш.

Модина поклати глава.

— Момиче на име Тракия беше щастливо. Тя живееше с обичното си семейство в едно малко селце край река. Заобиколена от приятели, играеше на полето и сред гората. Това момиче вярваше в утрешния ден. Очакваше даровете, които Марибор щеше да ѝ поднесе. Вместо тях, той ѝ изпрати мрак и ужас.

— Модина, винаги има място за надежда. Моля те, трябва да повярваш.

— Имаше един ден — когато с теб бяхме при чиновника да поръчаме плат — в който видях мъж от миналото си. Той беше надежда. Той веднъж спаси Тракия. За момент, за един много кратък момент, си помислих, че е дошъл да ме спаси и сега, ала не беше. Когато той се отдалечи, знаех, че е само спомен от времето, когато съм била жива.

Ръцете на Амилия подириха тези на Модина и когато ги намериха, ги обгърнаха, както някой би поел умираща птица. Амилия се затрудняваше да диша. Долната ѝ устна започна да трепери, тя погледна назад към огледалото.

— Права си. Наистина е срамота, че са ти донесли толкова красиво.

Тя прегърна Модина и започна да плаче.

На няколко мили от Медфорд Ройс видя дима и се приготви за най-лошото. Преди прекосяването на Галевир предвещаваше отрупаните улици на столицата, ала днес, докато бързешком минаваше моста, го чакаха единствено овъглените стълбове и сажделивите камъни. Познатият му град бе изчезнал.