Той си пое дъх, очите му засияха, на личицето му изгря усмивка.

— Майнс, достатъчно — рече Елбрайт.

— А това за какво е? — поинтересува се Ройс, сочейки към скамейките, издигани в средата на площада. — Няма да проведат сватбата тук, нали?

— Не, сватбата ще бъде в катедралата. Тези са за наблюдаващите екзекуцията. Ще убият лидера на бунтовниците.

— Да, тези новини вече ги чухме — тихо рече Ейдриън.

— О, значи сте дошли за екзекуцията?

— В общи линии.

— Вече съм избрал места — похвали се Елбрайт. — Ще пратя Майнс предната нощ да ги запази.

— Защо пък аз? — попита Майнс.

— Бранд и аз ще трябва да мъкнем. Ти си твърде малък да помагаш, а Кайн е още болен, така че…

— Но ти имаш наметало. Ще е студено да стоя на едно място…

Момчетата заспориха, но Ройс видя, че Ейдриън е престанал да ги слуша. Очите на приятеля му шареха по портите на двореца и стените. Броеше пазачите.

Стаите в странноприемница „Бейли“ по нищо не се отличаваха от обичайните такива — малки и мрачни, със захабени дървени подове и множество миризми. Малка купчинка дърва бе струпана до пещта, ала никога не бе достатъчна за цяла нощ. Посетителите биваха принуждавани да си купят още на безбожни цени, ако искаха да нощуват на топличко. Ройс направи обичайните си обиколки, оглеждайки се за лица, които се появяват прекалено много пъти. Върна се в стаята уверен, че никой не е забелязал пристигането им — поне никой от значение.

— Осма стая. Бил е там почти седмица — каза Ройс.

— Седмица? Защо толкова рано?

— Ако ти прекарваше десет месеца годишно в манастир, нямаше ли да подраниш за Зимния фестивал?

Ейдриън грабна мечовете си и двамата поеха по коридора. Ройс отключи захабената врата с помощта на инструментите си и я отвори тихо. В другия край на стаята сияеха две свещи, осветили осеяна с чаши, чинии и бутилка вино маса. Мъж, облечен в кадифе и коприна, стоеше изправен пред стенно огледало, проверявайки панделката, пристегнала русите му коси, както и оправяйки си яката.

— Изглежда ни очаква — рече Ейдриън.

— Изглежда очаква някого — уточни Ройс.

— Ка… — сепнат, Албърт Уинслоу се извъртя. — Толкова ли не можете да почукате?

— Какво да кажа? — Ройс се метна на леглото. — Ние сме крадци и негодяи.

— Негодяи със сигурност — рече Албърт. — Обаче крадци? Кога за последно откраднахте нещо?

— Недоволство ли долавям?

— Аз съм виконт. Имам репутация, която трябва да пазя. Това от своя страна изисква определени доходи — пари, каквито не получавам, когато двамата бездействате.

Ейдриън се настани на масата.

— Не е недоволен. Открито ни гълчи.

— Затова ли си дошъл толкова рано? — попита Ройс. — Търсиш работа?

— Донякъде. Също така трябваше да се махна от абатството. Ставам за смях. Когато се свързах с лорд Дареф, той не спря да сипе шеги за виконта-монах. От друга страна, лейди Мей намира благочестивото ми уединение за привлекателно.

— И тя ли е тази, която… — Ейдриън завъртя пръст по посока на елегантната трапеза.

— Да. Тъкмо щях да я поканя. Ще трябва да отложа това, нали? — той премести поглед от единия на другия, сетне въздъхна.

— Съжалявам.

— Надявам се работата да излезе печеливша. Още не съм се издължил на шивача за този жакет — духвайки свещите, той се настани срещу Ейдриън.

— Как са нещата на север? — попита Ройс.

Албърт сви устни, мислейки.

— Предполагам знаете, че Медфорд падна? Имперските войски държат и почти всички провинциални замъци — с изключение на Дрондил Филдс.

Ройс се изправи.

— Не, не знаехме. Как е Гуен?

— Нямам представа. Бях тук, когато чух.

— Значи Олрик и Ариста са в Дрондил Филдс? — попита Ейдриън.

— Крал Олрик е там, но не мисля, че принцесата е била в Медфорд. Май още е в Ратибор. Обявили са я за кмет, поне така знам.

— Не — рече Ейдриън. — Оттам идваме. Ръководеше града след битката, но преди месеци е напуснала посред нощ. Никой не знае защо. Предполагам се е прибрала.

Албърт сви рамене.

— Възможно е, но аз нищо такова не съм чул. Вероятно е по-добре за нея, ако не го е сторила. Имперковците са обградили Дрондил Филдс. Нищо не може да влезе или излезе. Само въпрос на време е Олрик да се предаде.

— Ами абатството? Там империята появи ли се? — поинтересува се Ройс.

Албърт поклати глава.

— Не, доколкото знам. Но както казах, вече бях тук, когато империалистите са прекосили Галевир.

Ройс стана и започна да крачи из стаята.

— Нещо друго? — запита Ейдриън.

— Носят се слухове, че Тур Дел Фур бил завладян от гоблини. Но това е само слух.

— Не е — рече Ейдриън.

— О?

— Ние бяхме там. Всъщност ние сме отговорни.

— Звучи… интересно — каза Албърт.

Ройс спря.

— Да не подхващаме тази тема.

— Добре, та какво ви води в Акуеста? — попита Албърт. — Надали сте дошли да празнувате.

— Ще измъкнем Дигън Гаунт от тъмницата на затвора, ще имаме нужда от теб за обичайната вътрешна работа — обясни Ройс.

— Нима? Знаете, че екзекуцията му предстои, нали?

— Да. Именно затова трябва да действаме. Няма да е добре, ако закъснеем — додаде Ейдриън.

— Вие луди ли сте? Дворецът? По време на Зимния фестивал? А чули ли сте за задаващата се сватба? Охраната може да е леко позасилена. Всеки ден виждам строени в двора мъже, присъединяващи се към пазачите.

— И? — рече Ейдриън.

— Можем да използваме сватбата — изтъкна Ройс. — Някой познат пристигна ли в града?

— Джени и Лио пристигнаха наскоро, ако не се лъжа.

— Наистина ли? Отлично. Свържи се с тях. Те със сигурност ще да имат стаи в двореца. Виж дали не могат да ни вкарат. И събери колкото се може повече информация, най-вече къде държат Гаунт.

— Ще ми трябват пари. Бях планирал да посетя само няколко бала и може би един от пировете. Трябва да си взема по-читави дрехи. В името на Мар, вижте ми обувките. Погледнете! Не мога да се срещна с императрицата така.

— Засега вземи назаем от Джени и Лио — рече Ройс. — Тази нощ ще поема към Меленгар и ще се върна с пари.

— Връщаш се? Тази нощ? — запита Албърт. — Та вие току-що пристигате, нали?

Крадецът кимна.

— Тя е добре — успокои го Ейдриън. — Сигурен съм, че е избягала.

— До зимния фестивал остава почти месец — каза Ройс. — Ще се върна след около седмица. Междувременно съберете информация. Като се върна, ще съставим план.

— Е — изръмжа Албърт, — поне празниците няма да са скучни.

Някой хленчеше.

Този път беше мъжки глас, Ариста не го бе чувала преди. Рано или късно всички се разреваваха. Някои дори изпадаха в истерия. Имаше жена, която не спираше да пищи, но по някое време я разкараха. Ариста не си правеше илюзии, че въпросната жена сега се радва на свободата си. Бе чула как извличат тялото. Хленчльото преди имаше навика да плаче, но през последните дни бе поутихнал. Вече не виеше. Неотдавна го бе чула и да се моли. Принцесата се изненада, че в молитвите му не присъства желание за спасение или дори бърза смърт. Той се молеше единствено за нея. Молеше Марибор да я запази, ала принцесата така и не успя да разбере името на любимата му.

В мрака нямаше как да отчита изминалото време. Опита се да брои храненията, ала гладът ѝ указваше тяхната нередовност — по-рядко от веднъж дневно. През цялото време не бе чула Гаунт, макар да го бе викала. Нощта на проваленото спасяване беше единственото време, когато чу гласа му.

Оттогава светът ѝ се свеждаше до пространството в килията, мебелирана с отходно ведро и шепа слама. Стаичката бе тъй тясна, че едновременно можеше да опипа и четирите стени, навявайки уместни асоциации с гроб или клетка. Ариста знаеше, че Модина, някога известното като Тракия момиче, също е била държана в някоя подобна килия. Може би дори точно в тази. След като бе изгубила всичко стойностно в живота си, сигурно е било кошмарно да се събуди сама в мрака — без обяснение или причина. Незнанието къде се намира и как е попаднала там, трябва да е причинило лудостта на девойката.