— К-какво? — изстена приятелят.

— Нищо, заспивай.

Ройс чу извъртането на ключа. Резето се отмести и вратата се отвори на добре смазаните си панти. Четири чифта крака затропаха по плочите във фоайето. Чу как вратата се затваря, шумоленето на плат, плющенето на наметало. Един чифт спряха внезапно, сякаш притежателят им се озова на ръба на дупка.

— Мистър Дженкинс — рече гласът на Мерик, — двамата с Добс сте свободни за остатъка от деня.

— Но, сър…

— Сега не е моментът за спорове. Просто напуснете, мистър Дженкинс. Надявам се, че ще ви видя на сутринта.

— Надявате се? — този глас бе познат. Ройс разпозна По, помощник-готвачът от „Изумрудената буря“. Отне му миг, но сетне Ройс разбра. — Какво искате да кажете… Почакайте. Той тук ли е? Откъде знаете?

— Ти също, По.

— Не и ако той е тук. Ще имате нужда от защита.

— Ако той ме искаше мъртъв, вече щях да лежа в локва кръв. Така че мога да предположа, че ме иска жив. Но при теб нещата стоят различно. Съмнявам се да е знаел, че ще бъдеш тук. Сега, след като знае, че работиш за мен, единственото нещо, което те държи жив, е неговият превъзхождащ интерес за разговор с мен, изместил прерязването на гърлото ти на заден план.

— Нека се опита. Мисля…

— По, остави мисленето на мен. И не го изкушавай така. С него шега не бива. Повярвай ми, би те убил без затруднения. Зная. Работил съм с него. Специализирахме се в убийства, а той е по-добър от мен — особено в импровизираните убийства, а в момента ти си много изкусителна мишена. Сега се махай. Изчезни за малко, за да бъдеш в безопасност.

— Какво те кара да мислиш, че той знае за присъствието ми? — запита По.

— В момента е във всекидневната и ни слуша. Седи в синия фотьойл с гръб към стената и ме чака да се присъединя към него. Убеден съм, че си е налял от виното Монтмърси, което бях оставил в килера за него, в кристална чаша. Държи я в лявата си ръка, за да може да изтегли кинжала си веднага при нужда, без да оставя първо чашата. Мрази да разлива това вино. Сега го върти в чашата, оставяйки го да диша. И макар да е тук от известно време, още не го е опитал. Няма да отпие, докато аз не седна срещу него — докато и аз не отпия.

— Подозира, че виното е отровно?

— Не, още не го е опитал, защото… ами, защото би било неучтиво. За мен ще е налял чаша сайдер, тъй като знае, че вече не пия вино.

— А откъде знаете всичко това?

— Защото го познавам, точно както познавам и теб. Точно сега се бориш с подтика да отидеш в стаята и да провериш правотата ми. Недей. Никога няма да излезеш оттам, а аз не искам да цапам новия си килим. Сега върви. Ще се свържа с теб, когато имам нужда.

— Убеден ли сте? Да, зная, глупав въпрос.

Вратата се отвори, сетне се затвори, навън отекнаха стъпки.

Настъпи пауза, сетне засия светлина. Мерик Мариус влезе в тъмната стая, понесъл свещ.

— Надявам се не възразяваш. Бих предпочел аз също да те виждам.

Мерик запали четирите стенни свещника, сетне с ръжен разръчка въглените. Един дълъг миг ги наблюдава, сетне окачи ръжена край камината, настанявайки се срещу Ройс, до чашата сайдер.

— За старите приятели? — предложи Мерик, вдигайки питието си.

— За старите приятели — съгласи се Ройс и двамата отпиха.

Мерик бе облечен в дълго до коленете палто от червено кадифе, изящно избродирана жилетка и ослепителна бяла риза с жабо.

— Добре се справяш — забеляза Ройс.

— Не мога да се оплача. Вече съм Магистрат на Колнора. Предполагам си чул?

— Не бях. Баща ти би се гордял.

— Той казваше, че няма да го постигна. Помниш ли? Каза, че умът щял да ми докара проблеми — Мерик отпи отново. — Предполагам си ядосан за Тур Дел Фур.

— Прекали.

— Зная. Съжалявам за това. Вие бяхте единствените, които можеха да се справят. Ако можех да намеря друг… — Мерик кръстоса крака и погледна над чашата си към Ройс. — Не си тук да ме убиеш, така че приемам, че посещението ти е свързано с Ейдриън.

— Това твоя работа ли е? Тази сделка?

Мерик поклати глава.

— Всъщност идеята беше на Гай. Искаха да убедят Ейдриън да убие Бректън срещу пари и титла. Аз само предложих коректния бонус.

— Разклащат под носа му Гаунт? — попита Ройс.

Мерик кимна:

— Както и Вещицата от Меленгар.

— Ариста? Кога са я заловили?

— Преди няколко месеца. Тя и нейният телохранител се опитаха да освободят Гаунт. Той умря, а тя бе заловена.

Ройс отпи нова глътка вино и постави чашата, преди да запита:

— Ще убият Ейдриън, нали?

— Да. Регентите знаят, че не могат да го пуснат. Когато свърши работата, ще го арестуват за убийството на Бректън, ще го хвърлят в тъмница, за да го екзекутират заедно с Гаунт и Ариста на Зимния фестивал.

— Защо искат смъртта на Бректън?

— Предложиха му Меленгар, за да го отделят от Белънтайн. Но рицарят отказа и те сега се страхуват, че графът на Чадуик ще използва Бректън, за да превземе империята. Изплашени са и чувстват, че могат да го елиминират единствено с боец, познаващ тешлорските дисциплини. Какъвто партньор е полезно да имаш, впрочем — поздравления.

Ройс отпи и се замисли.

— Можеш ли да го спасиш?

— Ейдриън? — Мерик замлъкна, сетне продължи. — Да.

Думата увисна във въздуха.

— Какво искаш? — каза Ройс.

— Интересно, че питаш. Оказва се, че имам друга работа, за която ти би бил идеален.

— Какъв тип?

— Намери и вземи. Още не мога да ти дам подробности, но е рисковано. Две групи вече са се провалили. Разбира се, аз не съм участвал в тези опити, нито ти беше начело на операцията. Съгласи се да участваш и аз ще се погрижа нищо да не се случи на Ейдриън.

— Оттеглих се.

— Узнах за този слух.

Ройс пресуши чашата си и се изправи.

— Ще си помисля.

— Не се бави прекалено, Ройс. Ако искаш да се заема, ще се нуждая от няколко дни подготовка. Повярвай ми, помощта ми ще ти е нужна. Опитът за спасяване няма да успее. Затворът е джуджешки.

По съвместителство предсмъртните квикове на обречените животни послужиха и като родилен плач на първото утро от Кървавата седмица. Тя се провеждаше неизменно всяка зима, но нямаше фиксирано начало — зависеше от обилието на прибраната реколта. Това бе любимата част от зимата на сираците в Акуеста.

Нищо не биваше изхвърляно — крака, муцуни, дори и кости биваха продавани. Претрупаните с работа касапи не можеха да държат всичко под око. Градските месарници бяха наобиколени с групи бедняци, които като лешояди кръжаха наоколо и само дебнеха някой по-залисан месорезач. Повечето касапи наемаха допълнителна ръка за този период, но нямаше как да оценят по достойнство заплахата. Никога нямаше достатъчно ръце, които безопасно да пренесат месото, нито достатъчно очи, които да го опазят. Някои дръзки нападения дори завършваха с плячкосан бут. С напредването на деня и умората на работниците, някои отчаяни касапи се принудиха да наемат самите крадци.

Майнс бе напуснал Гнездото рано, дирейки да чопне нещо за закуска. Слънцето едва надникваше над града, когато хлапакът съумя да задигне хубав къс говеждо от Кланицата на Гилим. След един особено силен касапски замах, парче крак се бе плъзнало по масата и полетяло в снега. Майнс имаше късмета да се намира на точното място в подходящото време. Грабна месото и затича, притиснал кървавия къс под туниката си. Евентуалните зърнали търчащото хлапе можеха да заключат, че е ранено смъртоносно.

Нямаше търпение да заръфа плячката си, но изваждането ѝ на показ носеше рисковете да му бъде отнета от някое по-силно дете. Или още по-лошо, някой касапин или стражник можеше да го види. Щеше му се Бранд и Елбрайт да бяха с него. Те бяха отишли при касапниците из Косуол, където щеше да се обработва по-голямата част от месото. Боевете щяха да бъдат безмилостни. Възрастни мъже се сражаваха редом с безпризорните за късче жили. Майнс беше прекалено дребен, за да се конкурира. Дори и да успееше да грабне някое парче, щяха да му го отнемат, пребивайки го до смърт. Останалите двама можеха да се бият. Елбрайт беше висок почти колкото останалите мъже, а Бранд беше дори още по-едър. Майнс обаче трябваше да се задоволява с по-малките месарници.