— Намерихме наследника.

— Така ли?

— Да, а ти каза, че намирането му щяло да е проблем — Ройс отметна качулката си и започна да си маха ръкавиците пръст по пръст. — След като Ейдриън узна, че е Пазител на Наследника, знаеше много точно какво иска за подарък — свой собствен Наследник на Новрон.

— И къде е тази мистична химера?

— Точно под носа ни, както се оказа. Все още го издирваме, но най-вероятно Гаунт се намира в тъмниците на двореца. Ще бъде екзекутиран на фестивала. Планирахме да го отмъкнем преди това.

— Наследникът е Дигън Гаунт?

— Иронично, нали? Водачът на националистите, който се опитва да унищожи империята, всъщност е избран да я оглави.

— Говореше в минало време… вече не възнамерявате ли да го спасите?

— Не. Ейдриън е сключил някаква сделка с регентите. Дали са му рицарски сан. Ако победи в турнира, смятам, че са обещали да пуснат Гаунт. Ала аз не бих им се доверил.

Каретата се заизкачва по един хълм и конете забавиха крачка. Един от вързопите на Аркадиус падна на пода, присъединявайки се към компанията на дрехите му, куп книги, обувките и одеяла.

— Някога през живота си подреждал ли си нещо? — попита Ройс.

— Никога не съм виждал смисъла в това. Само ще трябва да го търся пак. Значи Ейдриън е в двореца — но ти какво търсиш тук? Чух, че Медфорд бил опожарен. Не трябва ли да се грижиш за Гуен?

— Сторих го вече. Тя е добре, отседнала е в Уиндското абатство. Което ми напомня… добре ще е да се навърташ наоколо. Ако всичко се подреди, може да дойдеш на сватбата.

— Чия?

— Моята. Най-накрая предложих на Гуен и тя прие, ако щеш вярвай.

— Така ли? — рече Аркадиус, навеждайки се, за да увие краката си с одеяло.

— Да, а и двамата мислехме, че е по-умна. Представяш ли си ме като баща и съпруг?

— Баща? И за деца ли сте говорили?

— Тя иска. Дори им е подбрала имената.

— Тъй? А ти какво мислиш по въпроса? Да уседнеш с вресливи деца може да е по-голямо предизвикателство от всички досегашни — възрастният мъж наведе глава, за да го изгледа над върха на стъклата си, леко отворил уста. — Убеден ли си, че искаш това?

— С години ми врънкаш да си намеря добра жена, а сега си седнал да намираш кусури на Гуен? Зная, че по-добра не ще срещна.

— Не, не става дума за това. Просто те познавам. Не съм сигурен, че ролята на семеен човек ще те задоволи.

— Опитваш се да ме сплашиш? Мислех, че искаш да кротна. Пък и тогава бях съвсем различен.

— Помня — замислено рече магьосникът. — Беше като бясно куче, хапейки всичко и всеки. Очевидно догадката ми да ви събера с Ейдриън е сторила чудеса. Знаех, че благородното му сърце евентуално ще смекчи твоето.

— Е, да, като пътуваш с някого прекалено дълго, прихващаш лошите му навици. Нямаш си представа колко пъти едва не го убих в началото. Не си правех труда, защото смятах, че мисиите ще свършат това, но той все някак успяваше да оцелее.

— Радвам се да видя, че нещата и за двама ви са се подредили. Гуен е прекрасна жена, прав си — няма да намериш по-добра.

— Значи ще изчакаш?

— Уви, не. Бе ми наредено да се върна незабавно.

— Но после ще дойдеш в манастира, нали? Без теб все едно ще съм без ба… е, поне чичо.

Аркадиус се усмихна, но изглеждаше напрегнат. След миг тишина усмивката му изчезна.

— Какво има? — попита Ройс.

— Моля? А, нищо.

— Виждал съм този поглед и преди. Какво има, дърти глупако?

— Вероятно нищо.

— Казвай.

— Току-що се срещнах с регентите. С тях имаше страж на име Луис Гай и още един мълчалив човек. Никога не съм го виждал преди, но името му ми беше познато. Ти често говореше за него.

— За кого?

— Представиха ми го като лорд Мерик Мариус.

Майнс умираше от студ.

Хапещият вятър с лекота се промушваше през грубия чувал, изпълняващ ролята на негова риза, като през рибарска мрежа. Носът му течеше. Ушите му бяха замръзнали. Вкочанените му преди пръсти — сега мушнати под мишниците — пламтяха. Повечето от виелиците съумяваше да избегне, прикривайки се във входа на една шапкарница, ала краката му затъваха из дълбоките преспи, защитени единствено от сгънати в два ката парцали. Щеше да си струва, ако бе узнал кой живее в къщата отсреща и ако името съвпадаше с онова, за което бе питал качулатият непознат.

Мистър Грим — или беше мистър Балдуин — бе обещал пет сребърни на момчето, което му намереше търсения човек. Предвид наплива на посетители заради празника, намирането на една-единствена личност бе трудно, но Майнс познаваше града много добре. Мистър Грим — май Грим беше — бе обяснил, че онзи трябва да е умен човек, който често посещавал замъка. Това веднага подсказа на Майнс да търси в Хълмистия окръг. Елбрайт проверяваше странноприемниците, а Бранд наблюдаваше портата на замъка, но Майнс бе убеден, че тъкмо улица Пирен е мястото за човек с връзки в палата.

Майнс погледна към отсрещната къща. Само на два етажа, доста тясна, тя бе сгушена между две други. Не беше тъй натруфена като останалите, но пак я биваше. Изцяло от камък, тя имаше няколко стъклени прозореца, от онези, през които действително се вижда нещо. Такива бяха повечето къщи на улица Пирен. Тази се отличаваше единствено по изгравирания над портата кинжал с дъбово листо и липсата на украшения за празника. Останалите домове бяха потънали в знаменца и гирлянди, но тази къща не беше украсена. Преди принадлежеше на лорд Дърмонт, загинал миналото лято в Ратиборската битка. Майнс запита просещите деца дали знаят кому принадлежи сега къщата. Можеха да му кажат само, че стопанинът се возел в хубава карета с кочияш в имперска ливрея и имал трима слуги. И господарят, и прислугата били мълчаливи, отскоро дошли в Акуеста.

— Това трябва да е — промърмори Майнс, запращайки във въздуха малко облаче. Залозите бяха високи. Той трябваше да спечели парите — заради Кайн.

Майнс беше сам откакто бе на шест. Тогава милостинята не беше проблем, но нещата се влошаваха с всяка изминала година. В града винаги имаше много конкуренция, особено сега с всички тези бежанци. Елбрайт, Бранд и Кайн бяха онези, които го държаха жив. Елбрайт имаше нож, а Бранд бе убил друго дете заради туника — другите не се забъркваха с тях — обаче именно Кайн, най-добрият им джебчия, бе и най-добрият му приятел.

Кайн се бе разболял преди няколко седмици. Започна да повръща и да се поти, сякаш е лято. И тримата му даваха от храната си, но той не се подобряваше. През последните три дни не бе напуснал Гнездото. Всеки път, щом Майнс го видеше, Кайн изглеждаше по-зле — по-блед, по-слаб, по-обринат, треперещ — винаги треперещ. Елбрайт бе виждал тази болест преди и бе казал да не хабят повече храна за Кайн, направо да го пишели мъртъв. Майнс все още му даваше от хляба си, ала приятелят му ядеше рядко. Нямаше никакъв апетит.

Майнс прекоси улицата. За да избяга от немилостивия вятър, той се сви край стълбите на верандата. Кракът му неочаквано потъна и с размахани ръце момчето падна няколко стъпала надолу. Приземи се по гръб сред облак сняг, за момент заслепил очите му. Ръцете му напипаха панти. Последващото му търсене откри и голям катинар.

Изправи се и се отръска. Тогава забеляза пролука под стълбите, някакъв отвор за оттичане, зейнал при падането му. Чувайки колата на касапина да наближава, Майнс бързо се шмугна в пролуката.

— Какво ще желаете днес, сър?

— Гъше.

— А говеждо? Или може би свинско?

— Утре започва Кървавата седмица, тъй че ще изчакам.

— Намират ми се вкусни гълъби, както и няколко пъдпъдъка.

— Ще взема пъдпъдъците. Гълъбите си ги задръж.

Майнс не се беше хранил от миналото утро, така че този разговор за храна изпълни устата му със слюнка.

— Много добре, господин Дженкинс. Убеден ли сте, че не желаете нищо друго?

— Това е всичко.

Дженкинс, помисли си Майнс, това вероятно е името на прислужника, а не на стопанина.