Всички се вгледаха към вратата. Скоро Ейдриън също чу. Отначало много слабо, като шумолене на есенни листа, но сетне долови отчаткването на стоманата и непогрешимите болезнени викове. В затвора отекнаха нови звуци — входът се отвори, разнесоха се викове, по коридора отекнаха стъпки.

Ройс взе донесения меч и го подаде на Ейдриън.

Той поклати глава:

— Дай го на Бректън. Съмнявам се, че изобщо ще мога да го размахам.

Ройс кимна и подаде оръжието на рицаря. Сетне се стрелна по коридора, изтеглил Алвърстоун.

Бректън се отдели от Амилия и застана пред тях. Ейдриън знаеше, че идващите ще трябва първо да убият рицаря, ако искат да преминат.

Твърди подметки тропаха по камъка. Мъж извика ужасено.

— Велики Мар! — чу се гласът на Ройс. — Вие пък какво правите тук?

— Къде е тя? — отговори младежки глас. Ейдриън го разпозна, но не можеше да разбере как се е озовал тук.

Сияние на факли заля коридора, засилващо се едновременно със звука на стъпките. Първоначално групата се открои като мрачни силуети. Блясъкът заслепи затворниците и Ейдриън вдигна ръка, за да предпази очите си.

— Олрик? Моувин? — смаяно попита Ейдриън, сетне бързо добави. — Бректън, спрете! Не ги нападайте!

Меленгарският крал и най-добрият му приятел бяха повели отряд мъже. Ренуик, Ибис Тинли и още неколцина, които Ейдриън не разпознаваше, изпълваха коридора. Когато Олрик Есендън видя затворниците, той потръпна и по лицето му премина болезнено изражение.

— Вие двамата — върнете се — излая Олрик към кортежа си. — Донесете носилки.

Притича до сестра си.

— Мили Марибор, какво са ти сторили?

Сетне извика през рамо:

— Донесете вода! Също превръзки и още светлина!

— Не изглеждаш добре, приятелю — каза Моувин Пикъринг, коленичейки край Ейдриън. Бе облечен в лъскава ризница, а окървавеният му табард носеше знака на меленгарския сокол.

— Наистина са се отнасяли зле с вас, сър — съгласи се Ренуик. Неговата броня също бе окървавена, а косата и лицето му бяха плувнали в пот.

— Не разбирам — каза Ройс. — За последно чухме, че Дрондил Филдс е под обсада, на път да падне.

— Така беше — отвърна Моувин. — Но тогава се случи нещо изключително странно. Авангардът на имперската армия издигна знамето на примирието. Приближи се ездач, който помоли за разрешение да разговаря при портите. Обясни, че носел нови заповеди, както и съобщение за крал Олрик. И сякаш това не бе достатъчно странно, личният телохранител на императрица Модина ги бил донесъл.

Кимна към един стражник, който даваше вода на Амилия.

— Казва се Джерълд. Та съобщението казваше, че регентите Салдур и Етелред са предатели, които държат императрицата затворена против волята ѝ. Също казваше, че войната срещу Меленгар била породена от тяхната жажда за власт, а командирът, сър Бректън, или бил убит, или очаквал екзекуция под фалшиви обвинения.

Ейдриън понечи да заговори, но Моувин го спря.

— Почакай, има и друго. Нареждаше се действащият главнокомандващ на северната армия да прекрати всички действия срещу Меленгар, да поднесе най-искрените извинения на императрицата на крал Олрик и веднага да поеме към Акуеста. Пратеникът обясни, че Ариста трябвало да бъде екзекутирана в Средата на зимата, затова императрица Модина молеше Олрик да съдейства.

— Какво каза Олрик? — попита Ейдриън, тъй като кралят бе зает да помага на сестра си.

— Шегуваш ли се? Той сметна, че това е шега. Някакъв трик, за да ни накара да излезем. Всички сметнахме така. Тогава Олрик се провикна, повече на майтап: „За да докажеш истинността на тези думи, положете оръжие!“ Умирахме си от смях, докато командирът, човек на име сър Тибин — който е свестен, след като го опознаеш — не стори точно това. Всички стояхме на бойниците и гледахме невярващо как империалистите струпват огромен куп мечове, копия и щитове.

— Това убеди Олрик. Каза им, че не само ще изпрати помощ, но че лично щял да поведе силите си. Яздихме без почивка и очаквахме да срещнем затруднения с градските стени, но когато пристигнахме, портите бяха отворени. Хората се бяха вдигнали на бунт и искаха главите на Етелред и Салдур. Нападнахме двореца и срещнахме само символична съпротива — само малко пехотинци и тук-таме някой серет.

— По меча ти има кръв — отбеляза Ейдриън, сочейки острието.

— Да, това беше странно. Бях твърдо решен никога вече да не го изтеглям, но когато боят започна, той сам изскочи от ножницата.

— Ами Модина? — попита Амилия. — Тя… тя…

Лицето на Джерълд бе сериозно.

— Какво? — примоли се Амилия.

— В нейната спалня тази сутрин се е случил неприятен инцидент — каза пазачът.

Очите на секретарката се наляха със сълзи.

— Тя…

— Убила е регент Етелред.

— Какво?

— Наръгала го е с парче от огледалото си. Избегнала посегателство над живота си и изтичала в градината. Там събрала верните ѝ войници. Когато пристигнахме, тя ръководеше хората си като опитен генерал. Войниците ѝ ни отвориха портите на двореца. Заедно с меленгарци и северната армия надвихме останалите серети и верните на регентите стражници.

— Къде е тя сега? — попита Амилия.

— На трона си, приема клетви за вярност от монарсите, благородниците и рицарите — всички, дошли за сватбата.

Появиха се хора с носилки. Амилия се обърна към сър Бректън. С насълзени очи се изсмя неловко и каза:

— Оказахте се прав. Тя наистина ни спаси.

Модина стоеше сама на малкия хълм край града. За пръв път след повече от година излизаше извън стените на замъка. Четирима мъже с кирки бяха работили почти три дни, за да изкопаят в замръзналата земя дупка, достатъчно дълбока за гроба. Издълбаното за цели дни бе запълнено в рамките на минути, оставяйки тъмна могила сред бялото поле.

Събирането ѝ със света бе примесено с горчивина, защото първата ѝ дейност бе погребването на приятел. Гробарите се бяха опитали да ѝ обяснят, че по традиция трябва да изчака до пролетта, но тя бе настояла. Трябваше да го погребе.

Седемнадесет войника изчакваха в подножието на хълма. Някои обхождаха периметъра на кон, други не изпускаха от очи императрицата. Робата ѝ сияеше и се развяваше сред пустия пейзаж.

— Ти ми стори това — обвини могилата пред себе си.

Модина не го бе виждала от Далгрен. Знаеше за него по начина, по който знаеше за всичко.

Салдур се наслаждаваше на звука на гласа си, което правеше от него отличен наставник. Регентът дори си говореше сам. Когато не знаеше нещо, винаги свикваше експерти в убежището на кабинета си, единственото място, където се чувстваше сигурен. Повечето от имената и местата в началото ѝ звучаха безсмислени, но с течение на времето всичко се изясни. Модина научи за Андроус Билът от Ренидд, който убил крал Урит, кралица Амитър и децата им. Андроус успял, за разлика от Пърси Брага, който провалил опита си да завземе Меленгар. Научи как монсеньор Мъртън, макар и верен на църквата, се превърнал в пречка, защото вярата му била истинска. Чу как регентите не могат да решат кое е най-голямото преимущество на крал Росуорт от Дънмор — алчността или страхливостта. Научи имената на Корнелиус и Космос ДеЛур, хора, у които регентите виждаха реална заплаха, освен ако не бъдат контролирани. Влиянието им върху търговията бе ключово за имперската стабилност.

В началото Модина не се бе заслушвала в думите. С течение на времето постоянното им присъствие бе притиснало обгърналата я мъгла, пробивайки я. Денят, в който за пръв път се заслуша, бе този, в който неговото име долетя.

Регентите пиеха за него. Първоначално Модина си бе помислила, че той също се намира в кабинета и вдига наздравица заедно с тях, но стана ясно, че му се подиграваха. Усилията му бяха ключови за тях, но той нямаше да сподели плодовете на успеха. Говореха за него като за побъркан лунатик, който вече бил изчерпал полезността си. Вместо да го екзекутират, бяха го заключили в тайния затвор — мястото, където захвърляха непотребните им хора.