— Със стоене в леглото няма да си върнеш силата.

— Май каза, че не си сестра. Слушай, ако няма да ми донесеш нищо, поне намери човек, който ще го стори. Не знаеш ли кой съм?

— Ти си Дигън Гаунт.

— Да, но знаеш ли кой съм?

Тя го погледна объркано.

— Съжалявам, не зн…

— Можеш ли да пазиш тайна? — запита със заговорнически тон, привеждайки се напред.

Модина кимна.

— Оказва се, че аз съм Наследникът на Новрон — Модина се престори на изненадана, а Гаунт се ухили в отговор. — Зная — и аз бях шокиран. Едва наскоро научих.

— Но аз си мислех, че императрица Модина е Наследникът.

— Доколкото чух, това било слух на старите регенти.

— Значи планираш да свалиш императрицата от престола?

— Не е нужно — смигна той. — Чух, че била млада и красива, така че просто ще я взема за жена. Чух също, че била популярна, така че ще се възползвам и от това. Виждаш ли колко хитро?

— Ами ако тя не поиска да сключи брак с теб?

— Ха! Че защо да не иска? Аз съм Наследникът на Новрон. По-добър жених няма да намери.

Модина забеляза как Гаунт се взира в нея още по-напрегнато. Езикът му пробяга по горната му устна.

— Ти си хубавка, знаеш ли? — погледът му отскочи към празния коридор. — Защо не хлопнеш вратата и не скочиш ей тука? — потупа завивките.

— Нали беше изнемощял.

— Казах че съм слаб, а не изнемощял. Пък и не съм чак толкова отслабнал. Ако няма да ми донесеш нещо за хапване, най-малкото поне можеш да ми сгрееш леглото.

— Не мисля, че това е най-малкото. Бих могла да направя и още по-малко.

Той се смръщи.

— Знаеш ли, щом оздравея, ще стана император. Добре ще е да си по-любезна с мен. Бихме могли да продължим и след сватбата. Очаквам да имам няколко придворни дами, ако разбираш какво имам предвид. Ще се грижа добре за тях. Това е шансът ти да се вредиш първа.

— И какво точно означава това?

— Е, знаеш. Грижа се за теб. Давам ти стая в двореца. Предоставям ти хубави дрешки. Такива неща.

— Вече си имам всичко това.

— Да, но може и да го изгубиш, като взема властта. Така ще си сигурна, че бъдещето ти е осигурено. Е, какво ще кажеш?

— Удивително, но ще откажа.

— Както искаш — Гаунт махна с ръка. — Ама ако видиш някоя камериерка, кажи ѝ да си довлече задника и да вдигне гърнето, става ли?

На стълбището Модина срещна един от портовите стражници, който се изкачваше.

— Ваше Високопреосвещенство — той се поклони и зачака.

— Да? — попита тя.

— На входа има човек, настояващ за аудиенция.

— Какво? Сега?

— Да, Ваше Високопреосвещенство. Казах му, че това не е възможно.

— Става късно. Кажи му да потърси придворния чиновник на сутринта.

— Вече го сторих, но той твърди, че със семейството си трябвало да заминат призори. Били дошли за Зимния фестивал, искал да направи един последен опит да ви види преди да заминат. Каза, че сте го познавали.

— Представи ли се?

— Да, Ръсел Ботуик от Далгрен.

Модина се оживи.

— Къде е той сега?

— Оставих го да чака на портата.

В Далгрен Ботуикови бяха за нея като второ семейство. Бяха се грижили за нея след смъртта на майка ѝ. Модина се развълнува от предстоящата среща със старите си приятели. Полетя надолу по стълбите, принудила стражниците трескаво да отворят вратите. Бързо закрачи през градината, съжалявайки, че не си е донесла плащ. Нощта бе мрачна. Докато вървеше към портата съжали и за липсата на фенер. Да види Ръсел и Лина щеше да е твърде хубаво, за да е истина. Щеше да им даде най-хубавите стаи в двореца и цяла нощ щяха да си припомнят старите времена… по-добрите времена.

Докато минаваше покрай конюшнята, някакъв глас я повика.

— Тракия?

Тя се извъртя и с изненада видя Ройс.

— Какво правиш тук? Ела с мен до портата. Ботуикови са там.

— Искам да знаеш, че много съжалявам.

— За кое?

В очите му имаше тъжно изражение, когато някаква ръка запуши устата ѝ. За момент тя се замята, но всичко свърши бързо. Само чу да прошепва:

— Съжалявам.

Дворцовата камбана заби преди зазоряване. Ейдриън и останалите обитатели на третия етаж пристъпиха в коридора. Ариста носеше сияещата роба на Есрахаддон, а Дигън Гаунт се прозяваше, увивайки одеяло около раменете си.

Амилия и Бректън водеха отряд войници.

— Някой от вас да е виждал императрицата?

— Не и от снощи — рече Амилия.

— Какво става? — раздразнено изръмжа Гаунт. Ейдриън го виждаше за пръв път след тъмницата.

— Императрицата е изчезнала — обяви Бректън. Направи знак на войниците, които започнаха да претърсват стаите.

— И за какво е цялата тази врява? Проверете спалнята на най-красивия ѝ слуга — каза Гаунт. — Вероятно просто е заспала след това.

— Епископ Салдур също липсва — каза Бректън. — Пазачът в кулата и двамата при портата са мъртви.

Войниците приключиха с претърсването на стаите и се върнаха в коридора.

— Как би могъл да се измъкне Салдур? — попита Ариста. — И защо му е да взема Модина?

Ейдриън я погледна косо, сетне заби поглед в пода.

— Не е бил Салдур.

— Но кой би могъл… — поде Ариста.

Ейдриън я прекъсна:

— Ройс я е отвел. Отвел е и двама им. „Бяла пешка взема кралица и офицер.“ Това е дамски гамбит и Ройс го е приел.

Пълната луна подаваше месестото си лице през една пролука в облаците, оглеждайки се в реката. Бернум блестеше като лъскава змия, виеща се из сърцето на Колнора. Множество складове не ѝ позволяваха да се изкачи от коритото, заспали в студената зимна нощ. Отдалечен от жилищните райони, търговският окръг бе пуст по това време. Заскрежени лампи във формата на лебеди плуваха по протежението на моста Лангдън, потопили висулките в сияние. Отново заваля сняг. Снежинките се мятаха из въздуха, понесени от вихрите на реката. Бернум ревеше като ненаситен звяр.

Ройс стоеше в сенките на северния край на моста. Напук на студа, бе плувнал в пот. Зад него Салдур и Модина стояха мълчаливо, ръцете им вързани зад гърба. Не им бе запушвал устите — не се налагаше. Бе им изтъкнал няколко причини да пазят тишина.

Да измъкне Салдур от затворническата кула бе лесна работа. Бившият регент не се бе противил, подчинявайки се тихо на всяка прошепната заповед. Това бе разочаровало Ройс, надявал се да възникне оправдание за респектирането на този си пленник. С Модина нещата бяха различни. За нея изпитваше искрено съжаление. Просто не му оставаше избор. Бе стиснал врата ѝ с най-леката възможна сила, за да я зашемети безболезнено. Бе сигурен, че се е свестила с ужасно главоболие, но иначе невредима.

Крадецът изучаваше складовете от другата страна на моста. Единият имаше четирилистна детелина. Това бе мястото, където уби любимата на Мерик — по времето, когато и тримата работеха за Черния диамант като наемни убийци. Гробът на Джейд. Притесняваше го посланието, което Мерик отправяше с този си избор на местоположение.

Хвърляйки още един поглед и преценявайки положението на луната, Ройс запали фенер и пристъпи на улицата. Два напрегнати мига по-късно на другия край на моста също изгря светлина. Мерик беше там. Гуен също беше с него.

Жива е!

Сърцето на Ройс подскочи. Облекчението се смеси с тревога. Тя беше толкова близо, ала не достатъчно. Други не се виждаха — Диамантите липсваха. Ройс очакваше членовете на гилдията да го заобиколят още при влизането му в града. Или Мерик бе уредил нещата, или те бяха решили, че не искат да имат нищо общо с тази транзакция.

— Покажи ги — гласът на Мерик долетя през ледения въздух.

Ройс направи знак и пленниците му пристъпиха до него от сенките.

— Заради това ще удвоя наградата ти, Мариус — викна Салдур. — Ще станеш маркиз на Меленгар. Ще… — проплака болезнено, защото Ройс бе прокарал Алвърстоун по рамото му. Сияещото острие проряза робата и облиза кожата на регента.