Тя отвори уста да отговори, сетне спря, осенена от друга мисъл.

— Трудно е да си спомня. Замаяна съм, опитвам се да си подредя главата. Говореше за рога в същия ден, в който срещнах сестра ти. Помня, че той ми я представи и тогава… Ох, как беше? Той каза: „Ариста, това е… това е…“ Ох, не мога да се сетя. Помогни ми, Дигън, чувствам се глупава. Как се казваше сестра ти?

Мълчание.

Ариста зачака. Напрегна слух и като че ли долови движение край килията си, но не беше сигурна.

— Дигън? — викна тя след няколко минути. — Не знаеш ли името на собствената си сестра?

— Защо искаш да знаеш как се казва? — запита Дигън. Тонът му бе по-студен.

— Просто забравих. Помислих си, че може да ми помогнеш да си припомня разговора.

Той мълча толкова дълго, че тя определи размяната на реплики за приключена. Най-сетне рече:

— Какво ти предложиха, за да разпитваш за нея?

— Какво искаш да кажеш?

— Може би ти си Ариста Есендън, а може би си империалист, опитващ се да отскубне информация от мен.

— А аз каква гаранция имам за теб? — попита тя.

— Дойде тук да ме освободиш, а се съмняваш кой съм?

— Дойдох да освободя Дигън Гаунт, но кой си ти?

— Няма да ти кажа как се казва сестра ми.

— В такъв случай ще спя — тя блъфира, но тъй като отново се възцари тишина, принцесата се унесе.

Ейдриън седеше на ръба на леглото, объркан от табарда. Диагонална ивица украсяваше страната му. В зависимост от това как го облечеше, ивицата започваше от лявото или от дясното му рамо. Не можеше да реши кое от двете е правилно.

Тъкмо бе взел решение и промушваше глава през него, когато на вратата се почука тихо и тя внимателно се отвори. Нос, подобен на човка, увенчан с напудрена перука надникна вътре.

— Извинете ме, търся сър Ейдриън.

— Поздравления, намери го — отвърна същият.

Мъжът пристъпи вътре, следван от млад паж, останал до вратата. Слабовата върлина, новодошлият бе облечен в ярки сатенени панталони до коленете и надиплена туника. Дори и без облеклото си би изглеждал смешен. Обути в катарамени обувки, краката му изглеждаха прекалено големи, всичките му крайници бяха дълги.

Юношата зад него бе облечен по-нормално — проста кафява туника и чорапи.

— Казвам се Нимбус от Вернес и съм ментор на императрицата. Регент Салдур прецени, че ще се нуждаете от известни насоки, що се отнася до протокола и напътствие в рицарските добродетели, така че ме помоли да ви съдействам.

— Приятно ми е — рече Ейдриън. Изправи се и протегна ръка. Първоначално Нимбус изглеждаше объркан, но сетне се протегна и се здрависа.

Посочвайки към табарда на Ейдриън, той рече:

— Разбирам защо бях повикан.

Ейдриън погледна надолу и сви рамене.

— Е, прецених, че имам петдесет процента шанс — той облече туниката наобратно. — Така по-добре ли е?

Нимбус притисна дантелена кърпичка към устните си, мъчейки се да потисне смеха си. Момчето не притежаваше подобен самоконтрол и прихна, сетне избухна в смях. Нимбус изгуби битката, накрая самият Ейдриън се присъедини към тях.

— Съжалявам. Това беше изключително неуместно от моя страна — извини се Нимбус, след като се съвзе. — Моля за прошка.

— Няма проблем. Просто кажи какво съм объркал.

— За начало, тази специфична дреха се използва само за тренировки, никой себеуважаващ се рицар не би носил подобно нещо в кралския двор.

Ейдриън сви рамене.

— О, добре, ще го имам предвид. Само това видях. Някакви идеи?

Нимбус отиде до една драперия зад леглото и я отметна, разкривайки отворен гардероб, изпълнен с туники, жакети, наметала, куртки, жилетки, ремъци, колани, панталони, ризи, чорапи, обувки и ботуши.

Ейдриън погледна към гардероба и се навъси.

— И как се предполагаше да зная, че всичко това е скрито там?

— Защо не започнем с подбирането на подходящ тоалет — предложи Нимбус и с жест прикани Ейдриън да си избере нещо.

Той посегна към чифт вълнени панталони, но деликатно прокашляне от страна на Нимбус го спря.

— Не? — попита Ейдриън.

Нимбус поклати глава.

— Добре тогава, ти какво смяташ, че трябва да облека?

Нимбус изучава съдържанието на гардероба в продължение на няколко минути, вадейки и сравнявайки различни одежди, прибирайки едната, за да извади друга. Най-сетне се спря на бяла риза, златен жакет, пурпурни чорапи и лъскави черни обуща с месингови закопчалки. Всичко това положи на леглото.

— Шегуваш се — рече Ейдриън, взирайки се в тоалета. — Това ли е най-доброто, което можа да избереш? Не съм сигурен, че златото и пурпура са за мен. Пък и какво не им е наред на вълнените панталони?

— Те са за лов и подобно на табарда не са уместни за кралския двор. Златото и пурпурът се допълват взаимно. Те обявяват, че сте безкомпромисен.

Ейдриън повдигна дрехите с гримаса.

— Крещящи са. Притеснително крещящи.

— Излъчват елегантност и изтънченост — поправи го Нимбус. — Качества, от които, ако позволите да кажа, бихте могли да се възползвате. Зная, че на полето рицарите подбират облеклото си с цел да се сражават с бандити и клюкари, при каквито обстоятелства е удачно да се направят съответните промени с оглед на утилитарността.

Нимбус преценяващо огледа одеждите на Ейдриън.

— Но сега се намирате в двореца, противопоставяйки се на по-висока класа… главорези. Силната ръка и гръмкият глас не ще бъдат достатъчни. Трябва да впечатлите рицарите, които искате да сплашите; дамите, чието благоразположение искате да получите; лордовете, които желаете да впечатлите — и хората от простолюдието, които ще скандират името ви по време на съревнованието. Последната група е изключително важна, тъй като ще повиши статуса ви сред останалите.

— Опитният в битка рицар може да оцелее, но само владеещият изкуството на убеждаването печели кралската дъщеря и се оттегля в огромно имение. Най-успешните рицари получават по няколко феодални владения и в годините на своя залез по нищо не отстъпват на някой граф.

Нимбус снижи глас:

— Регент Салдур спомена, че може да сте малко нескопосан — менторът поспря за миг. — Очевидно с вас можем да се съгласим, че не съм бил подведен. Ще трябва да поработим върху маниерите ви. За момента възнамерявам да компенсирам това с одеждите. С блясъка ще заслепим всички и те няма да видят мръсотията по лицето ви.

Ейдриън посегна да докосне буза.

— Това беше метафора — уведоми го Нимбус. — Макар че сега като ви гледам, една баня няма да се отрази зле.

— Баня? Навън е такъв студ. Ти трябваше да оправиш вида ми, не да ме убиеш.

— Вероятно за вас ще бъде изненада да узнаете, че в цивилизованото общество се къпем вътре с гореща вода. Дори може да ви хареса.

Обръщайки се към момчето, Нимбус нареди:

— Ренуик, бягай да донесеш ваната, вземи и хора с кофи. Ще ни трябва четка, сапун, масла и… о, да — ножици.

Хлапето отърча и скоро се върна начело на цяла армия момчета, които носеха дървена вана. Отново изчезнаха и при следващата си поява носеха кофи с гореща вода. След напълването на ваната всички момчета излязоха. Само Ренуик остана край вратата, готов да изпълнява последващи поръчки.

— Наясно ли сте с основните принципи на къпането? Или желаете да ви инструктирам?

Ейдриън се намръщи.

— Смятам, че ще се справя — рече, отпускайки се във водата. Ваната преля и по пода се посипа пяна. Боецът сгърчи лице. — Съжалявам.

Нимбус не каза нищо и се извърна, за да му предостави уединение.

Горещата вана бе превъзходна. Несъмнено бяха предоставили на Ейдриън вътрешна стая, защото прозорци нямаше. Имаше само легло, два дървени стола и скромна маса. Камина нямаше и в стаята беше мразовито. В краен случай можеше да подири топлината на камината във всекидневната в края на коридора, където имаше килими и дъски за шах, но въпреки студа Ейдриън предпочиташе да остане изолиран в собствената си стая. Тъй като не се бе стоплял от дни, боецът се отпусна колкото се може по-дълбоко.