Хвана се за перилата и надникна. Сърцето му лупаше бясно. Далеч отдолу Бернум се чернееше като линия, начупена от лунни експлозии на местата, където водата се пръсваше в скалите. Видя нещо черно да лети във въздуха. Миг по-късно то раздра водната повърхност.

Ариста протегна пръсти и се покатери обратно на седлото си. Бректън също яхна коня си и отиде напред, за да говори с викащите пазачи. Ейдриън вече бе потънал из виещите се улички.

Никой не спомена пръсналата се порта.

Без Ейдриън, който да ги напътства, сър Бректън поведе отряда из Колнора. Прекосяваха Бернум по Уарполския мост, когато видяха пламналия склад при един мост по-надолу по реката, указващ целта им. Вместо да се върне назад, Бректън продължи по моста, повеждайки ги към склада. Така прекосиха чудовищните пламъци.

Сградата бе истински ад. Огънят хипнотизираше Ариста. Огромни огнени стълбове се протягаха към небето. Източната стена се сви и отчасти срути, засипвайки снега с куп пламтящи отломки. От назъбените прозорци се виеше бял дим. Недалечен дъб бе прихванал пламъците, сгърчил клони като гигантска факла.

Ариста чу женски вик.

— Това е Модина! — изпищя Амилия, дърпайки толкова силно юздите си, че животното тръсна глава и отстъпи назад. — Тя е вътре!

Сър Бректън и неколцина от хората му скочиха от седлата и се втурнаха към прага. Разбиха залостената врата, но жегата ги принуди да отстъпят. Бректън си сложи качулката и понечи да влезе.

— Спрете! — викна Ариста, слизайки от коня.

Рицарят се поколеба.

— Ще умрете, преди да я достигнете. Аз ще ида.

— Но… — поде Бректън, сетне спря. Потривайки брадичка, той погледна към огъня, сетне насочи поглед към Ариста. — Можете ли да я спасите?

Ариста поклати глава.

— Не зная. Никога не съм опитвала преди, но аз имам по-голям шанс. Просто дръжте останалите настрана.

Спусна ръкавите на Есрахаддоновата роба и се загърна, пристъпвайки сред пламъците. С вълнение осъзна, че може да предвижда движенията на огъня. Пламъците се движеха като живо същество. Изсушаваше и поглъщаше старата дървесина като лаком звяр. Бе гладен, тормозен от неутолим ищах и безгранична алчност. Приближавайки се, тя усети, че е забелязана. Огънят я пожела.

Не, каза му тя. Яж дървото. Остави ме.

Огънят просъска.

Остави ме или ще те угася.

Ариста знаеше, че може да предизвика дъжд, дори вихрушка, но дъждът щеше да отнеме прекалено много време, а вятърът щеше да срути постройката. Може би имаше начин да унищожи огъня, но не бе сигурна как точно да го стори, а Модина не можеше да чака.

Огънят заискри. Тя усети как елементалното му око се извръща. Пое сред пламъците и дима. Всичко около нея гореше. Въздухът се мяташе из пожара и принцесата се намери насред теченията му.

Намирайки овъглените стълби, Ариста внимателно се заизкачва. Под нея дъските се разцепваха и пропукваха. Защитена от робата на Есрахаддон, тя усещаше топлината, но поражения нямаше. Вдишаният през плата въздух бе свеж и хладен.

— Благодаря ти, Есра — промърмори тя, проправяйки си път през гъстия дим.

Някъде отгоре дочу задавен вик. На третия етаж намери Модина. Императрицата се намираше в средата на малка стаичка, ръцете и краката ѝ бяха вързани. Огънят бе зает да пирува със сухото дърво в другия край на стаята и не обръщаше внимание на по-новите дъски на пода. Търчейки по гредите, той гризеше с вълча наслада.

— Няма много време — каза принцесата, хвърляйки поглед нагоре. — Можеш ли да вървиш?

— Да — отвърна Модина.

Ариста се прокле, задето не е взела кинжал, докато се мъчеше да отвърже ръцете на императрицата. Веднъж освободила ги, двете се заеха с краката.

Модина кашляше и се давеше. Ариста свали робата. Моментално непоносимата горещина я удари. Уви одеждата около раменете им като килим и притисна единия ръкав към носа си.

— Дишай през нея — надвика рева на пламъците.

Двете жени заслизаха заедно. Ариста държеше огъня под око и го заплашваше, когато той се приближеше прекалено близо. Греда се разцепи над главите им с гръмотевичен пукот. Сградата се разтърси. Стъпалото под Ариста поддаде. Модина я дръпна тъкмо навреме, за да спаси принцесата от двуетажно падане.

— Трябва да сме благодарни на тъмницата, че не си особено тежка — каза Модина през ръкава. Стигнаха долния етаж и заедно изтичаха навън. Щом императрицата се появи, Амилия я прегърна силно.

— В сградата има още хора — обяви сър Бректън. — В онзи прозорец открая.

— Помощ! — проплака Салдур. — Помогнете ми!

Неколцина погледнаха към Ариста, но тя не помръдна.

— Помогнете ми! — изпищя той.

Принцесата отстъпи назад, за да погледне по-добре. Старецът плачеше. По лицето му бе изписан ужас.

— Ариста! — примоли се той, виждайки я. — В името на Новрон… помогни ми, дете.

— Срамота — викна тя в отговор, — че Хилфред не е тук да те спаси.

Разнесе се ново гръмко пращене и очите на Салдур се изпълниха с паника. Сграбчи перваза и се вкопчи в него, когато подът под нозете му изчезна. Пръстите му поддадоха. С предсмъртен писък, Морис Салдур, бивш епископ на нифронската църква, сърегент и архитект на Новата империя, изчезна сред пламъците.

Ейдриън се бе привел над моста и оглеждаше реката. Очите му се задържаха на мястото, където тялото бе изчезнало във водата. Повей на вятъра развя познато наметало изпод моста.

Сърцето му заби по-бързо при вида на четири пръста, вкопчили се под свода. Уви крака около стълба и се надвеси още повече. Малко не му достигаше. Ройс се беше хванал за моста с лявата си ръка, а краката му се поклащаха над реката.

— Ройс! — викна Ейдриън.

Партньорът му не вдигна глава.

— Ройс… по дяволите, погледни ме!

Ройс продължаваше да се взира в шумящите води, а вятърът развяваше наметалото му като пречупените криле на птица.

— Ройс, не мога да те стигна! — викна Ейдриън, протягайки ръка към приятеля си. — Трябва да ми помогнеш. Протегни другата си ръка, за да мога да те издърпам.

Пауза.

— Мерик е мъртъв — тихо каза Ройс.

— Зная.

— Гуен е мъртва.

Ейдриън се поколеба.

— Да.

— Аз… изгорих Модина жива.

— По дяволите, Ройс, това няма значение! Моля те, погледни ме.

Бавно, Ройс издигна глава. Качулката му се отметна, по бузите му се стичаха сълзи. Не погледна Ейдриън в очите.

— Не го прави! — викна приятелят му.

— Вече… нищо не ми е останало — промърмори Ройс, вятърът едва не задигнал и тези му думи. — Не…

— Ройс, чуй ме. Трябва да продължиш. Не се пускай. Да не си посмял да се пуснеш. Чуваш ли ме? Слушаш ли ме, Ройс Мелбърн? Не се отказвай, Ройс. Моля те… подай ми ръка. Дай ми ръката си!

Ройс рязко повдигна глава. Очите му намериха Ейдриън и в тях имаше любопитно пламъче.

— Какво… какво каза?

— Казах, че не мога да те стигна. Трябва да ми помогнеш.

Ейдриън протегна ръка.

Ройс прибра Алвърстоун в ножницата и се залюля. Инерцията тласна десницата му нагоре. Партньорът му го хвана и го издърпа на моста.

Аврин: централна и най-силна от четирите Апеладорнски нации, разположена между Трент и Делгос.

Адуайт: рицар и поет, автор на „Песента на Берингър“.

Адълайн: кралица на Олбърн, съпруга на крал Арманд; синове: Рудолф и Хектор; дъщеря: Беатрис.

Акуеста: столица на бившето кралство Уоррик, понастоящем седалище на Новата империя.

Албърт Уинслоу: виконт, използван от Ририя за свръзка с благородниците.

Алвърстоун: кинжалът на Ройс.

Амилия: дъщеря на майстор на карети от Тарин дол, секретарка на Модина.

Амитър: втората съпруга на крал Урит, сестра на Андроус, убита от империалистите.

Ана: камериерка на императрица Модина.