— Тези добродетели формират Кавалерския код — заключи Нимбус. — Пътят на добрина и истина, по който хората на честта се стремят да крачат. Ала реалността е твърде различна.

И като в потвърждение на думите му, вратата се отвори и вътре нахлуха трима. Бяха едри и яки, облечени в поръбени с коприна жакети. Един от тях носеше брадичка. Въпросният посочи към Ейдриън.

— Ето го! — възкликна той.

— Е, със сигурност не е дребният мухльо — изрева вторият, който силно блъсна Нимбус в гърдите, поваляйки ментора върху леглото. Тоя беше най-едрият от тримата и можеше да се похвали с няколкодневна брада. Обидата, както и изплашеното изражение върху лицето на царедвореца, предизвикаха нови пристъпи смях.

— Как се казваш, клечо? — запита мъжът с брадичката.

— Аз съм Нимбус от Вернес — каза наставникът, опитвайки се да стане и възвърне поне отчасти достойнството си. — Аз съм имперският ментор на…

— Ментор? Има си и ментор!

Отново зареваха от смях.

— Я кажи, клечо, на какво учиш сър Кьопчо? Как да си измие задника? Това ли е работата ти? Научи ли го как се използва цукало?

Нимбус не отговори. Стисна зъби и прониза с поглед занемарения мъж пред себе си.

— Май започваш да го ядосваш — отбеляза третият. Той беше гладко избръснат и отпиваше вино от бокал. — Внимавай, Елгар, свил е юмруци.

— Истина ли е това? — Елгар погледна към ръцете на наставника, които действително бяха свити в пестници. — Олеле! Нима поставям под съмнение педагогическата ти чест? Би ли искал да ме удариш, клечорляк? Да ме поставиш на мястото ми?

— Ако замахне достатъчно, може и да го усетиш — рече избръснатият.

— Зададох ти въпрос, клечо — настоя Елгар.

— Ако не възразявате, ще продължим друг път — каза Нимбус към Ейдриън. — Очевидно имате гости.

Елгар запречи пътя на ментора и го блъсна отново. Олюлявайки се, Нимбус падна върху кревата.

— Оставете го — каза Ейдриън, докато се изправяше и посягаше за кърпа.

— А, сър Кьопчо в цялата си царствена слава! — възкликна мъжът с брадичката, сочейки. — Е, не чак толкова царствен и не толкова славен!

— Кой си ти? — попита Ейдриън, излизайки от ваната и увивайки кърпата около себе си.

— Аз съм сър Муртас, а джентълменът с красивото лице край мен е сър Гилбърт. А пък шеметният другар, разговарящ учтиво с клечото, е самият сър Елгар. Ние сме тримата най-добри рицари в кралството, както скоро ще се убедиш и сам. Искахме да те приветстваме в двореца и да ти пожелаем успех на полето — тъй като ще разполагаш единствено с късмет.

Нимбус изсумтя.

— Тук са, защото са чули, че е била поръчана вана. Искали са да видят белезите ви. Тъй като не са знаели нищо за вас, дойдоха да видят дали имате някакви пресни рани, от които биха могли да се възползват на турнира. Също така се опитват да ви сплашат, тъй като един къпещ се определено е в неизгодна позиция. Сплашването често може да реши дадено съревнование още преди началото му.

Сър Елгар сграбчи Нимбус за туниката и го повдигна.

— Бъбриво копеленце, а? — тъкмо вдигаше юмрук, когато подгизнала кърпа изплющя върху лицето му.

— Извинявай. Елгар беше, нали? — попита Ейдриън. — Просто приключих с подсушаването на задника си и забелязах някакво петънце на лицето ти.

Елгар захвърли кърпата и изтегли меча. С две крачки прекоси разстоянието до Ейдриън, който стоеше гол и невъзмутим, дори когато рицарят насочи острието към гърлото му.

— Храбър негодник, трябва да се признае — рече Елгар. — Но това означава единствено, че ще бъдеш по-лесна мишена над оградата. Добре ще е да запазиш водата. Ще имаш нужда от нея, след като те запратя в калта.

Прибирайки меча си, той изведе приятелите си навън, като едва не пометоха Ренуик, стоящ пред вратата с бокал вино.

— Добре ли си? — попита Ейдриън, вземайки си нова кърпа.

— Да, разбира се — отвърна Нимбус с неспокоен глас. Приглади туниката си.

— Виното ви, сър — обърна се Ренуик към Ейдриън.

Нимбус взе чашата и я изпразни.

— Както казвах, реалността може да се окаже съвсем различна.

Ройс стоеше до прозореца на спалнята, гледаше как Гуен спи и си мислеше за тяхното бъдеще. Пропъди мисълта и потисна желанието да се усмихне. Самата представа можеше да предизвика бедствие. Боговете — ако съществуваха — мразеха щастието. Затова той се обърна и се загледа в градината.

Бурята от предната нощ бе покрила всичко в девственобяло. Единственото изключение правеха самотни стъпки, отвеждащи от спалното помещение към каменна пейка, където се бе свила една позната фигура в монашеско расо. Беше сам, ала по движенията на ръцете му и поклащането на главата можеше да се види, че оживено разговаря с някого. Край монаха имаше дръвче. Посаждането му бе първото нещо, което Майрън стори след завръщането си в абатството. Сега то се издигаше гордо на осем фута над земята, ала беше тъй крехко, че тежестта на снега го превиваше. Ройс знаеше, че огъващите се на вятъра дървета са много жилави, но се зачуди дали тежестта можеше да бъде понасяна. В крайна сметка всичко притежаваше своята точка на пречупване. Като че прочел мислите му, Майрън се изправи и леко разтърси дървото. Трябваше да се приближи непосредствено до него, за да стори това, при което по-голямата част от снега се посипа по главата му. Дървото отново се изправи, а облекчено от тежестта, вече изглеждаше по-познато. Майрън се върна на мястото си и продължи разговора. Ройс знаеше, че монахът разговаря не с дръвчето, а със своя приятел от детинство, който е погребан там.

— Станал си рано — промърмори откъм леглото Гуен. Под юргана виждаше нежните извивки на кръста и бедрото ѝ. — След снощи смятах, че ще спиш до късно.

— Легнахме си рано.

— Но не спахме — пошегува се тя.

— Беше по-добре от сън. Пък и тук ставането след зората си е успиване. Майрън вече е навън.

— Прави го, за да говори на спокойствие — тя се усмихна и подканващо отметна завивките. — Не е ли студено при прозореца?

— Влияеш ми лошо — рече той, лягайки и вземайки я в обятията си. Възхити се от мекотата на кожата ѝ. Тя ги зави и отпусна глава на гърдите му.

Спалнята им бе една от по-големите стаи за гости — три пъти по-голяма от монашеска килия. Гуен, напуснала Медфорд седмица преди инвазията на Бректън, бе уредила да донесе всичко със себе си, дори леглото с балдахин, килимите и гоблените. Оглеждайки стаята, Ройс лесно можеше да си представи, че се намира на улица Капризна. Чувстваше се у дома, но не заради мебелировката. Нуждаеше се само от Гуен.

— Развалям ли те? — игриво запита тя.

— Да.

Пръстите му галеха голото ѝ рамо и проследиха линиите на татуировката.

— При последното пътуване с Ейдриън отидохме до Калис… в джунглите. Отседнахме в тенкинско село, където срещнах забележителна жена.

— Така ли? И красива ли беше?

— Да, много.

— Тенкинските жени могат да бъдат изключително привлекателни.

— Да, така е. А тази имаше татуировка, която…

— Ейдриън откри ли наследника?

— Не… да, но не както очаквахме. Попаднахме на новините, че империята го държи в Акуеста. Канят се да го екзекутират за Зимния фестивал. Но тази татуировка…

— Да го екзекутират? — Гуен се повдигна на лакът, изглеждайки изненадана — твърде изненадана, за да се опитва да избегне въпроси. — Не трябва ли да помагаш на Ейдриън?

— Ще го сторя, макар да не съм сигурен защо. При последното ни пътуване не бях от особена полза, не се наложи да го спасявам. Така че малкото ти пророчество се оказа погрешно.

Смяташе, че ще успокои Гуен с новините, че предреченото от нея бедствие не се беше случило. Вместо това тя го отблъсна — познатата тъга се завърна.

— Трябва да му помогнеш — твърдо каза тя. — Може да не съм преценила времето, но не греша за смъртта на Ейдриън, освен ако не му помогнеш.

— Ейдриън ще се оправи, докато се върна.