Настъпи мълчание, в което Арчибалд беснееше.

— Е? — Етелред отново се обърна към Бректън. — Маркиз на Меленгар? Велик маршал на империята? Какво ще кажеш?

Сър Бректън не показа никаква емоция.

— Служа на графа на Чадуик, както преди това са служили баща ми и моят дядо. Не изглежда, че той желае това. Ако сте приключили, бих желал да се върна към оркестрирането на армията.

Етелред шокирано се взираше в него.

— Недей да напускаш Акуеста — рече Арчибалд на рицаря. — Може да се нуждая от теб.

— Както желаете, милорд — Бректън отдаде чест и бързо излезе.

Мълчаливо слушаха как стъпките му заглъхват. Лицето на Етелред поаленя, той стисна юмруци. Салдур се взираше в посоката на Бректън с обичайния си раздразнен взор.

— Изглежда не сте преценили непоклатимото му чувство за лоялност, когато сте си кроели плановете — присмя им се Арчибалд. — Но всъщност как бихте могли, след като самите вие не разбирате значението на тази дума? Първо е трябвало да се посъветвате с мен. Щях да ви кажа за резултата. Но вие не го сторихте, нали? Не, защото възнамерявахте именно мен да наръгате в гръб!

— Успокой се, Арчи — рече му Салдур.

— Престани да ме наричаш така. Казвам се Арчибалд! — от устата на графа изхвърча слюнка. — И двамата сте тъй самодоволни и арогантни, ала аз не съм ви пешка. Само една моя дума и Бректън ще обърне армията си към Акуеста — графът посочи към вратата. — Те са му верни — всеки един от жалките кретени. Ще направят каквото той им каже, а както виждате, той боготвори мен.

Белънтайн сви пестници и пристъпи напред, вбесен, че меките му токове не кънтят така гръмко, както тези на Бректън.

— Бих могъл да се сдобия и с подкрепата на крал Олрик. Бих могъл да му върна безценния Меленгар в замяна на останалия Аврин. В десницата си имам северната имперска армия, а в лявата ръка държа остатъка от роялистите. И двама ви мога да помета за по-малко от месец. Така че не ми казвай да се успокоя, Саули! Писна ми от поучителния ти тон и наглото ти превъзходство. И ти си същият червей като Етелред. Двамата заедно си плетете мрежи, заговорничейки срещу мен. Но този път изглежда сами попаднахте в капана си!

Отправи се към вратата.

— Арчи… тоест, Арчибалд! — викна му Етелред.

Графът не спря, като на прага едва не помете канцлер Бидингс. Последният му хвърли притеснен поглед. Слугите се разбягваха пред Арчибалд, бясно крачещ към вътрешния двор. Изхвърчайки сред ослепителната светлина, подсилена от снега в градината, не бе сигурен накъде да се отправи сега. След няколко мига реши, че не е и от особено значение. Чувстваше се добре да се движи, да изразходва енергия, да се махне. Замисли се дали да поиска коня си. Една дълга езда изглеждаше тъкмо като нещото, от което се нуждаеше, ала беше доста студено. Не искаше да се залута в пустата, изгладнял и замръзнал. Затова се задоволи да крачи напред-назад, проправяйки пъртина в пресния сняг.

Разстройването се обърна в удоволствие при спомена за малката му реч. Харесваше изражението, изникнало върху лицата и на двамата. Не бяха очаквали такъв храбър отговор. Възторгът погълна по-голямата част от гнева му, а движението стопи останалото. Сядайки на една обърната кофа, отърси снега от ботушите си.

Дали Бректън би насочил силите си срещу Акуеста? Бих ли могъл да стана новият император и да взема Модина за себе си само с една заповед?

Отговорът изникна почти толкова бързо, колкото се бе заформил и въпросът. Мисълта бе примамлива мечта, но нищо повече. Бректън никога нямаше да се съгласи. Колкото и да се бе перчил с лоялността му, всички действия на рицаря бяха пречупвани през някакъв неразгадаем код на честта.

Такива бяха всички от рода Белстрад. Арчибалд си припомни как баща му се бе оплаквал от етичността им. Белънтайнови смятаха, че рицарите трябва да заплатят за отдаваните им привилегии и богатства с безкомпромисна лоялност, изпълнявайки моментално всяка заповед. Белстрадови бяха на друго мнение. Бяха се вкопчили в архаичния идеал, че владетелят — благословен от Марибор — трябва да действа в рамките на Неговата воля. Арчибалд бе сигурен, че Бректън няма да сметне гражданската война по волята на Марибор. Очевидно никое от желанията на графа не попадаше в тази категория.

И все пак бе постреснал регентите. Сега щяха да се отнасят по-внимателно с него. Най-накрая щяха да го уважават, осъзнавайки истинската му важност. Нямаше как да знаят, че той никога не би реализирал заплахите си, така че щяха да се опитат да му замажат очите. Щеше да получи Меленгар, може би дори нещо отгоре.

Тлъстината на херцогинята на Рочел не се ограничаваше единствено до благоутробието ѝ. Тя и съпругът ѝ бяха шишкави, закръглени, с дебели вратове, къси месести пръсти и увиснали бузи, тресящи се при смях. В случая им се налагаше да правят това често и гръмко. Двамата благородници бяха като излети от един и същи калъп, мъжка и женска версия. Сходството спираше единствено при темперамента. Херцогът беше тих. Това пък бе последното нещо, което би могло да се каже по адрес на Лейди Женвиев.

Посещенията ѝ никога не сварваха Амилия неподготвена, тъй като херцогинята сама оповестяваше пристигането си с фанфарния си глас. Поздравяваше всекиго, без значение от класата, с възторжено „Привет! Как сме?“, а резкият ѝ глас кънтеше наоколо. Прегръщаше слуги, пазачи, дори и ловджийската хрътка, ако последната сглупеше да ѝ се завърти наоколо.

Амилия бе присъствала на пристигането на херцога и херцогинята. Салдур също беше там и направи грешката да се опита да обясни защо императрицата не може да приеме посещение. Амилия бе съумяла да се оттегли, но беше убедена, че Салдур не разполагаше със същия късмет и сигурно му е отнело часове. Оттогава Амилия отбягваше херцогинята, тъй като последната бе от неприемащите откази, а секретарката не искаше да повтаря грешката на регента. След три дни късметът най-накрая изневери на Амилия — тъкмо когато напускаше параклиса.

— Амилия, скъпа! — изкрещя херцогинята, втурвайки се към нея, развяла полите на елегантната си рокля. Две месести лапи стегнаха момичето в мечешка прегръдка. — Къде ли не те търсих. Всеки път, щом попитам, ми казват, че си заета. Трябва да те изтощават до смърт!

Херцогинята отслаби прегръдката.

— Бедничката. Позволи ме да те погледна.

Взе ръцете на Амилия и ги вдигна.

— Колко си прекрасна. Но, скъпа, кажи ми, че е ден за пране, а твоите прислужнички изостават. Не, не си прави труда. Убедена съм, че е тъкмо това. И все пак, надявам се нямаш нищо против Лоис, моята кроячка, да ти спретне нещо. Обожавам да давам подаръци, пък и фестивалът наближава. Като те гледам, няма да отнеме нито много плат, нито много време. Лоис ще бъде развълнувана.

Лейди Женвиев хвана Амилия под ръка и я поведе по коридора.

— Ти си същинско съкровище. Но аз виждам, че се отнасят зле с теб. Какво да очаква човек, когато мъже като Етелред и Салдур движат нещата. Ала аз съм тук и всичко вече ще се подреди.

Свиха покрай ъгъл и Амилия се удиви от уменията ѝ да говори толкова бързо, без привидно да си поема дъх.

— О! Влюбих се в поканата, която ми изпрати, и да, зная, че е била твое дело. Всичко това е било твое дело, нали? Накарали са те да планираш цялата сватба. Нищо чудно, че си така заета. Колко безчувствено. Колко жестоко! Но не се притеснявай. Както казах, тук съм, за да ти помогна. Ръководила съм много сватби, всички станаха превъзходни. Имаш нужда от опитен планьор — чародей. Аристократите очакваме показност и поразителност, мразим да бъдем разочаровани. Тъй като това е сватбата на императрицата, тя трябва да бъде по-голяма, по-грандиозна и по-удивителна от всичко досега. Нищо по-малко няма да е достатъчно.

Тя внезапно спря, взирайки се в Амилия.

— Имаш ли гълъби? Трябва да имаш, непременно трябва!

Амилия понечи да отговори, но тревогата отдавна вече бе напуснала лицето на херцогинята. Лейди Женвиев отново закрачи, теглейки секретарката.