Ройс изглеждаше опустошен. Отстъпи назад и се олюля. Дишайки тежко, приседна на едно легло.

— Какво има? — притеснено попита Ейдриън. — Ройс?

Приятелят му не отговори. Не погледна към него или към друг. Пресмяташе нещо, по напрегнатото му изражение Ейдриън прецени, че нещата са много сериозни.

— Ройс, говори. Какво означава това? Зная, че е код, но какво казва?

Ройс се изправи.

— Гуен е в опасност. Трябва да вървя.

— Изчакай да си взема оръжията.

— Не — рязко каза крадецът. — Искам да стоиш настрана.

— Да стоя настрана? От какво? Ройс, откога…

Лицето на Ройс застина в спокойна маска.

— Погледни се — куцаш насам-натам. Мога да се справя. Ти си почини. Не е чак толкова сериозно.

— Не прави това. Не се опитвай да ме ръководиш. Нещо ужасно се случва. Мерик, нали? Той обича шаха. Какво означава съобщението? Аз те накарах да ми помогнеш да намеря Гаунт, ако трябва да сторя нещо, бих искал да помогна. Како е намислил Мерик?

Лицето на Ройс се промени отново. Спокойствието изчезна, разкривайки емоция, която Ейдриън никога не бе виждал у приятеля си — ужас. Когато заговори, гласът му потрепваше.

— Ще вървя, а ти трябва да стоиш настрана.

Ейдриън забеляза, че ръцете на приятеля му се тресяха. Когато и Ройс видя това, бързо ги мушна под плаща си.

— Не ме следвай. Оздравявай и върви по пътя си. Вече няма да се виждаме. Сбогом.

Ройс се стрелна навън.

— Чакай! — викна Ейдриън. Замъчи се да се изправи и тръгне след него, но бе късно. Ройс вече беше изчезнал.

Бе късно, а Ариста се разхождаше по балкона на стаята си. Бурята от миналата нощ бе навяла сняг върху перилата, а от стрехите се плезеха ледени висулки. В светлината на почти пълната луна всичко изглеждаше неземно красиво, като в приказка. Пристягайки плащ, Ариста наметна качулката, така че се взираше в света през поръбен с кожа визьор. И пак студът я досегна. Обмисляше варианта да се прибере вътре, но трябваше да стои на открито. Трябваше да вижда небето.

Не можеше да спи. Чувстваше се неспокойна — не я свърташе на едно място.

Въпреки изтощението, спането бе почти невъзможно. Кошмарите не я изненадваха, като се има предвид какво бе преживяла. Често се будеше в тъмното, плувнала в пот, убедена, че все още се намира в тъмницата — убедена, че удрящите се в прозорците снежинки са драсканията по пода на плъх на име Джаспър. Сетне идваха мислите за Ейдриън. Часовете мрак в онази дупка бяха оголили преструвките, принуждавайки я да види истината. В най-отчаяния си момент бе мислила за него. Само звукът на гласа му се бе оказал достатъчен, за да я спаси, а мислите за собствената ѝ смърт бяха изтикани при самата представа, че той е ранен.

Беше влюбена в Ейдриън.

Осъзнаването носеше със себе си горчилка, тъй като бе ясно, че той не споделя чувствата ѝ. Думите му представляваха общо окуражаване, същите слова, които би ѝ предложил всеки. Можеше и да е загрижен за нея, но не я обичаше. Ариста гледаше донякъде на това като на благословия, тъй като всеки мъж, когото бе обичала, умираше. Нямаше да понесе и неговата смърт. Заключи, че трябва да си останат приятели. Близки приятели, надяваше се, но нямаше да застраши дружбата им. Зачуди се дали Хилфред я наблюдава отнякъде, смеейки се на иронията или ронейки състрадателни сълзи.

Но не мисълта за Джаспър задържаше принцесата на балкона онази нощ. Друг призрак витаеше из изтормозения ѝ ум, нашепвайки спомени. Нещо се случваше. Бе усетила това още откакто я измъкнаха от затвора. Първоначално сметна, че това е резултат от изгладняването. Виене на свят, което засягаше сетивата ѝ. Но сега осъзнаваше, че е нещо повече.

… на Зимния фестивал Ули Вермар свършва. Те ще дойдат — без рога всички ще умрат. Само ти знаеш — само ти можеш да спасиш…

Думите на Есрахаддон отекваха из главата ѝ, но тя не можеше да разбере значението им.

Какво е Ули Вермар? Кой ще дойде?

Очевидно нещо не се бе случило. След най-късия зимен ден нещо се бе променило. Усещаше го. Въздухът пращеше от напрежение. Макар да знаеше как да черпи от естествената сила на света, Ариста с шок установи, че светът можеше да ѝ отговаря, обръщайки се към нея на език, който тя не разбираше напълно. Състоеше се от едва доловими впечатления, смътни чувства, които тя преди бе отхвърляла като игра на въображението. Всички признаци говореха за голяма промяна. Тя, подобно на всички живи същества, свързани със средата си, долавяше това, както усещаше и наближаването на зората. След този Зимен фестивал щеше да се случи нещо различно. Нещо рядко, нещо старо, нещо величествено бе отминало. Погледна на североизток. Беше там, носейки се към тях.

Идват.

Сепна я глас.

— Ана каза, че си тук.

Ариста се извъртя и видя Модина, която носеше семпла рокля. Бе скръстила ръце срещу студа. Повече приличаше на момичето, което принцесата бе срещнала в Далгрен, отколкото на императрица.

— Извинявай, не исках да те стресна.

Ариста се стегна и направи реверанс.

— Нищо подобно, Ваше Високопреосвещенство.

Модина въздъхна.

— Моля те, не започвай и ти. Достатъчно хора имам, които целуват пода. Не искам и ти да станеш една от тях. И съжалявам, че не те посетих по-рано.

— Ти си императрицата — истинската императрица. Убедена съм, че времето ти е ограничено. А защото аз все още съм посланикът на Меленгар, трябва да те поздравявам и да се обръщам към теб формално.

Модина се намръщи.

— Вероятно бихме могли да прескочим формалностите, когато сме сами?

— Щом това желаеш.

— Исках да те уведомя, че вече официално сме съюзници. Тази сутрин подписах търговско споразумение и пакт за взаимопомощ с Олрик.

— Чудесно — Ариста се усмихна. — Макар да ме лишаваш от работа.

— Може ли да влезем? Тук е истински мраз — Модина пое към стаята на Ариста.

В приглушената светлина принцесата забеляза нещо, оставено върху леглото.

— Толкова се притеснявах за теб — прошепна Модина, неочаквано прегръщайки силно принцесата. — И те посещавах почти всяка вечер. Но ти спеше.

— Ти спаси мен, брат ми и кралството ми — отвърна Ариста, отвръщайки на прегръдката. — Наистина ли смяташ, че се чувствам пренебрегната?

Модина я пусна.

— Съжалявам, че отне толкова дълго. Съжалявам, че трябваше да стоиш в онова… онова… място. Не спасих дякон Томас, нито Хилфред. Може би ако бях предприела нещо по-рано…

— Недей — рече Ариста, виждайки очите на императрицата да се навлажняват. — Няма за какво да се извиняваш.

Модина кимна и обърса очи.

— Исках да ти дам нещо… нещо специално.

Отиде до леглото и разгърна една позната роба, която се разля в блестящи вълни.

— Разпознаваш ли я?

Ариста кимна.

— Не мога да си представя, че на света има две такива роби. Смятам, че той би искал ти да я носиш. Аз също мисля така.

Модина тъкмо бе напуснала стаята на Ариста и минаваше покрай полуотворената врата на Дигън, когато той се провикна:

— Ей, почакай!

Тя спря и бутна вратата, гледайки го през прага.

Висок и много слаб, той се бе излегнал, опрял гръб на купчина възглавници.

— Гърнето ми трябва да бъде изпразнено, стаята започва да смърди. Ще се погрижиш ли за това?

— Не съм камериерка — отвърна Модина.

— О? Сестра ли си? Защото още не се чувствам особено добре. Не бих отказал малко храна. Говеждо например — може би пържола?

— Не съм и медицинска сестра.

Дигън изглеждаше раздразнен.

— Каква полза от теб тогава? Слушай, току-що се измъкнах от затвора, а там буквално гладувах до смърт. Заслужавам малко състрадание. Нуждая се от още храна.

— Ако желаеш, мога да те придружа до кухнята, където ще ти намерим нещо.

— Шегуваш се, нали? Не чу ли какво казах току-що? Болен съм. Слаб съм. Няма да щъкам насам-натам като някой плъх.