— Ройс? — спря го монахът.

— Да?

Майрън изчака Магнус да излезе.

— Мога ли да те запитам нещо за госпожица ДеЛанси?

Крадецът повдигна вежда.

— Нещо не е наред? Да не би абатът да е разстроен от присъствието на момичетата?

— О, не, нищо подобно. Те всички са чудесни. Хубаво е да имаме и сестри. А госпожица ДеЛанси има прекрасен глас.

— Прекрасен глас?

— Абатът ни държи разделени от жените, така че не ги виждаме много. Те се хранят по различно време и спят в отделни спални, но абатът ги е поканил да се присъединяват към нас на вечерня. Няколко от тях идват, сред които и госпожица ДеЛанси. Тя винаги пристига с покрито лице. Тиха е, но понякога я чувам да шепне молитви. Всяка служба започва с химн и тя се присъединява. Пее тихо, но аз мога да я чуя. Има невероятен глас, пленителен, красив и тъжен като песента на славей.

— О — Ройс кимна. — Ами добре. Радвам се, че няма проблем.

— Не бих го нарекъл проблем, но…

— Но?

— Често я виждам сутрин, когато отивам до Катеричето дърво да поговоря с Рениан. Госпожица ДеЛанси понякога се разхожда в градината, винаги спира да ни почете.

Майрън замлъкна.

— И? — подкани го Ройс.

— Една сутрин тя взе ръката ми и се вгледа в дланта ми в продължение на няколко минути.

— Опа — промърмори крадецът.

— Да — рече Майрън с широко разтворени очи.

— Какво ти каза?

— Че ми предстояли две пътувания — и двете неочаквани. Каза, че нямало да се чувствам готов, но да не съм се страхувал.

— От какво?

— Не каза.

— Типично.

— Тогава ми каза още нещо и беше тъжна, както когато пее.

— Какво беше то? — попита Ройс.

— Каза, че искала да ми благодари предварително и че вината не била моя.

— Не е обяснила и това, нали?

Майрън поклати глава.

— Но беше много притеснително — беше изключително сериозна. Знаеш ли какво имам предвид?

— Твърде добре.

Майрън седна и си пое дъх.

— Ти я познаваш. Трябва ли да се притеснявам?

— Аз винаги го правя.

Ройс крачеше из градината под ранните лъчи на зората. Имаше навик да става рано. За да не събуди Гуен, се бе измъкнал да се разходи край манастира. Тук-таме имаше скелета, но по-голямата част от абатството бе приключена. Олрик бе финансирал възстановяването като част от възнаграждението на Ририя за спасяването на Ариста от Пърси Брага. Магнус надзираваше строителните дейности и изглеждаше истински щастлив да възвръща сградите към някогашната им слава, макар работата с Майрън да объркваше джуджето. Монахът предоставяше подробни, но необичайни детайли, включващи дължината на буталка за масло и лъжици или дебелината на дадена книга. Но въпреки това постройките биваха издигани и Ройс трябваше да признае, че монахът и джуджето са свършили отлична работа.

Сега дебела ледена покривка обгръщаше земята, а небето беше яркосиньо. Майрън вече бе приключил с картата. Ройс знаеше, че трябва да тръгне, но се колебаеше. Наслаждаваше се да лежи с Гуен и да се разхожда с нея в градината. Забелязвайки слънцето да се издига над сградите, той пое обратно. Гуен сигурно вече беше станала. Закуската с нея беше любимата част от деня им.

Обичната му още беше в леглото, легнала с гръб към вратата.

— Гуен? Зле ли ти е?

Тя се обърна с лице към него и Ройс видя сълзи в очите ѝ. Притича към нея.

— Какво има, какво не е наред?

Тя се протегна и го прегърна.

— Ройс, съжалявам. Ще ми се да имаше повече време? Ще ми се…

— Гуен? Какво…

Някой почука на вратата и тя се отвори. На прага стояха пълничкият абат и някакъв непознат.

— Какво има? — сопна се Ройс, изучавайки странника.

Беше млад и облечен в мръсни дрехи. Вятърът здравата беше пообрулил лицето му, а върхът на носа му бе замръзнал.

— Простете, мастър Мелбърн — рече абатът. — Този мъж е яздил изключително бързо от Акуеста, за да ви донесе новини.

Ройс погледна към Гуен и се изправи, макар пръстите ѝ да се мъчеха да го задържат.

— Какво гласи съобщението?

— Албърт Уинслоу ми каза, че ще ми платите допълнителен златен тенент, ако пристигна бързо. Яздих без почивка.

— Какво гласи съобщението? — гласът на Ройс се вледени.

— Ейдриън Блекуотър е заловен и затворен в имперския дворец.

Ройс прекара ръка през косата си, едва дочувайки как Гуен благодари на мъжа и му плаща.

Ярка слънчева светлина осветяваше вътрешността на конюшнята. Дъските на различните отделения бяха бледожълти, времето още не ги бе посивило. Миризмата на стърготини се смесваше приятно с тази на тор и сено.

— Трябваше да предположа, че ще си тук — рече Ройс, сепвайки Майрън, който стоеше между двата коня.

— Добро утро. Благославях коня ти. Тъй като не знаех кой ще вземеш, благослових и двата. Пък и някой трябва да ги погали. Брат Джеймс почиства много добре, но никога не отделя време да ги погали по врата или по муцуните. В „Песента на Берингър“ сър Адуайт казва: „Всеки заслужава малко щастие“. Истина е, не смяташ ли? — Майрън погали муцуната на тъмния кон. — Мишка я познавам, но кой е това?

— Казва се Хивенлин.

Майрън наклони глава, беззвучно мърдайки устни.

— И беше ли такъв?

— Какво да е бил?

— Неочакван дар?

Ройс се усмихна.

— Да… да, беше. О, и сега е твой.

— Мой?

— Да, благодарение на Гуен.

Ройс оседла Мишка и прикачи торбите с храна, които абатът му бе приготвил, докато се сбогуваше с Гуен. През годините имаше твърде много раздели, всяка по-трудна от предишната.

— Значи отиваш да помогнеш на Ейдриън?

— А когато се върна, ще взема Гуен и двамата ще изчезнем далеч от всичко и всеки. Както каза, „всеки заслужава малко щастие“, нали така?

Майрън се усмихна.

— Абсолютно. Само…

— Само?

Монахът поспря, преди да заговори, потривайки врата на Мишка за последен път.

— Щастието идва от приближаването към установена цел. Бягаш ли от нещо, често довеждаш нещастието си със себе си.

— Кого цитираш сега?

— Никого — обяви Майрън. — Горчивият опит ме научи на това.

Началото на четиринадесетдневния Зимен фестивал бе официално положено с благороднически пир в залата за тържества на двореца. Двадесет и седем банера висяха от тавана, всеки от тях увенчан с емблемата на аврински знатен род. Пет липсваха, създавайки видими пролуки — синята кула на бял фон, принадлежаща на рода Ланаклин от Глъстън; червеният диамант на черен фон на рода Хестъл от Бернум; бялата лилия върху зелен фон, собственост на Екзитърови от Ханлин; златният меч на зелен фон на рода Пикъринг от Галилин — и златният сокол с корона върху червен фон, принадлежащ на Есендън от Меленгар. В мирни времена залата приветстваше всички тридесет и две семейства. Празните места сред банерите напомняха за цената на войната.

Мястото бе обсипано с декорации. Гирлянди се виеха по стените и обгръщаха прозорците. Пищни полилеи, натежали от червени и златни ленти, ярко осветяваха излъскания до огледалност под. Четири огромни камини изпълваха залата с топло оранжево сияние. А редиците от високи извити прозорци, разтворили широко клепачите на пердетата си с избродирани снежинки, пропускаха последните лъчи на залязващото слънце.

Издигната на подиум в единия край на залата, масата се проточваше край цялата стена. Като слънчеви лъчи три още по-дълги трапези водеха началото си от нея, обсипани с украшения от зеленика и борови шишарки.

Поне петдесет благородника, всеки от които издокаран в най-изтънчената си премяна, изпълваха залата. Някои стояха на групички, разговаряйки високо. Други се събираха в сенчестите ъгли и шепнеха, но болшинството разговаряха на масата.

— Изглеждат красиви, нали? — прошепна Нимбус на Ейдриън. — Както и змиите при определено осветление. Отнасяйте се с тях по същия начин. Дръжте се настрана, гледайте ги в очите, отстъпете, ако ги чуете да тракат. Сторете това и може да оцелеете.