— Да.

— Отлично.

— Значи вече мога да си вървя?

— Всъщност не — рече Салдур. — Трябва да проявиш разбиране относно желанието ни това малко споразумение да си остане между нас. Страхувам се, че трябва да настоя да останеш в двореца, докато стане време за турнира. Докато си тук, ще бъдеш под постоянно наблюдение. Ако се опиташ да избягаш или да се свържеш с някого, това ще бъде изтълкувано като отказ от твоя страна. Тогава принцесата и Гаунт ще бъдат изгорени на клада.

— Смъртта на Бректън трябва да изглежда като инцидент или като резултат от действията на прекалено амбициозен рицар. Не може да възникнат подозрения в заговор. На простолюдието не се позволява да участват в турнири, затова ще те направим рицар. Ще отседнеш в рицарските покои, ще участваш в игрите, ще посещаваш пиршества — всичко, което рицарите правят по това време на годината. Ще ти назначим ментор, за да сме сигурни, че никой няма да се усъмни в благородния ти произход. От този момент нататък единственият начин да напуснеш двореца, е убийството на сър Бректън.

Кап, кап, кап.

Ариста почеса китки, усещайки белезите от стоманата, останали от разпита на регента. Сърбежът бе започнал отскоро. Като се има предвид колко малко я хранеха, изненадваше се, че тялото ѝ изобщо може да се възстановява. Бе рискувала, лъжейки за Едит Мон. Страхуваше се Салдур да не се появи отново в килията, съпътстван от инквизитора, но три паници овес бяха минали от посещението му, което я наведе на мисълта, че той е повярвал на историята ѝ.

Фиу… цоп!

Ето го пак.

Звукът беше слаб и далечен, достигащ до нея като през огромна тръба.

Скръц, щрак, скръц, щрак, скръц, щрак.

Звукът определено идваше от някаква машина, сигурно уред за мъчения. Може би представляваше лебедка, която разкъсваше хората, или пък колело, периодично потапящо ги във вода. Салдур се лъжеше за храбростта ѝ. За Ариста нямаше съмнение, че щеше да се пречупи под мъченията.

Каменната врата на затвора се отмести с тежко стържене. По коридора отекнаха стъпки. Отново някой идваше, а не бе време за храна.

Отекналите стъпки бяха различни от тези на Салдур. По звука им личеше, че стопанинът им не е от най-бедните, а походката бе военна, макар да не се разнасяше метално кънтене. Задрънчаха ключове и се отвори килия.

— Добро утро, Гаунт — рече глас, сторил ѝ се смътно познат и също тъй неприятен, подобно на спомен от кошмар.

— Какво искаш, Гай? — рече Гаунт.

Това е той!

— Двамата с теб трябва да си поговорим — рече Гай.

— Едва оцелях последния ни разговор.

— Какво ти каза Есрахаддон за Рога на Гилиндора?

Ариста повдигна глава и се промъкна по-близо до вратата.

— Не зная колко пъти вече повторих. Нищо не ми е казал.

— Ето затова страдаш по време на срещите ни. Трябва да съдействаш повече. Не мога да ти помогна, ако ти не помогнеш на нас. Трябва да открием този рог незабавно.

— Защо просто не попиташ Есрахаддон?

— Той е мъртъв.

Настъпи дълга пауза.

— Помисли. Със сигурност ти е споменал. Времето изтича. Ние изпратихме отряд, но те се забавиха прекалено, съмнявам се, че изобщо ще се върнат. Рогът ни трябва. Като се има предвид колко време сте прекарали заедно, наистина ли очакваш да повярваме, че не го е споменавал?

— Не, за никакъв проклет рог не е отварял дума!

— Или ставаш все по-добър лъжец, или си казвал истината от самото начало. Не мога да си представя той да не ти е казал нищо, освен… Всички са тъй уверени, но аз от известно време изпитвам съмнения.

— Това за какво е? — запита Гаунт нервно, изплашено.

— Да го наречем предчувствие. Сега не мърдай.

Гаунт изръмжа, сетне извика.

— Какво правиш?

— Не би разбрал дори и ако ти кажех.

Нова пауза.

— Знаех си! — възкликна Гай. — Това обяснява много неща. Макар да не помага и на двама ни, поне изяснява нещата. Много глупаво от страна на регентите да убият Есрахаддон.

— Не разбирам? За какво говориш?

— Нищо, Гаунт. Вярвам ти. Той не ти е казал нищо. Защо да го прави? Патриархът няма да остане особено доволен. Вече няма да бъдеш разпитван. Спокойно можеш да изчакваш екзекуцията си.

Вратата се затвори и стъпките напуснаха.

Ариста си припомни последните думи на Есрахаддон.

„Открий Рога на Гилиндора… ще ти трябва наследникът, за да го намериш… погребан е с Новрон в Персепликуис… Бързо… на Зимния фестивал Ули Вермар свършва. Те ще дойдат… без рога всички ще умрат.“

Тези думи бяха довели Ариста в Акуеста, те бяха причина да рискува живота си, както и този на Хилфред, в опит да спаси Гаунт. Още веднъж се помъчи да разбере какво е имал предвид магьосникът.

Кап, кап, кап.

Раменете, хълбоците, коленете и ръцете на Ариста я боляха. Ноктите ѝ се бяха изпочупили. Твърде изтощена да се изправи или дори да приседне, за принцесата дори обръщането бе истинско предизвикателство. Въпреки слабостта си, сънят бягаше от очите ѝ, така че дълги часове се взираше в мрака. Камъкът изсмукваше топлината на тялото ѝ. Свита на кълбо, тя се мъчеше да събере пръснатите сламки. Опипвайки, струпа сламата в подобие на легло.

Лежеше и си представяше храна. Не просто как я яде или докосва, а как се потапя в нея. Къпеше се в крем, плуваше в ябълков сок. Потапяше всички свои сетива, копнееше за уханието на хляба и усещането на масло върху езика. Измъчваха я мисли за печено свинско, от което капеше сок… говеждо, патица, пъдпъдък, пилешко. Въображаемите отрупани трапези караха устата ѝ да се налива със слюнка. Принцесата пируваше неколкократно на ден. Дори зеленчуците, обичайното блюдо за простолюдието, биваха приветствани. Моркови, лук и пащърнак бяха за нея неоценени съкровища. Какво ли не би дала за малко пащърнак.

Кап, кап, кап.

В мрака имаше толкова много неща, за които да съжалява — и толкова много време, през което да го прави.

Само в каква бъркотия бе превърнала живота си, започнал тъй обещаващо. Припомни си дните, когато майка ѝ бе жива и залите бяха изпълнени с музика. Онази красива рокля от калианска коприна, която бе получила за дванадесетия си рожден ден. Как светлината сияеше върху плата, докато се оглеждаше в майчиното огледало. Същата година татко ѝ беше ѝ подарил маранонско пони. Ленар щеше да се пръсне от завист при вида на Ариста, преследваща Моувин на кон из хълмовете на Галилин. Ариста обожаваше да язди, обожаваше вятъра в косите си. Такива прекрасни дни. В спомените ѝ те винаги си оставаха слънчеви и топли.

Светът ѝ се бе променил завинаги в нощта на пожара. Баща ѝ тъкмо бе назначил вуйчо ѝ Пърси Брага за главен канцлер на Меленгар и празненствата се бяха проточили до късно. Онази нощ майка ѝ я бе сложила да спи. По онова време Ариста още не спеше в кулата, стаята ѝ се намираше срещу спалнята на родителите, но след това никога нямаше да спи в кралското крило.

Посред нощ я бе събудило момче, което я извличаше от леглото ѝ. Ужасена и объркана, тя се отскубна, ритайки и борейки се, докато той се опитваше да я хване.

— Моля ви, Ваше Височество, трябва да дойдете с мен — умоляваше момчето.

Брястът край прозореца гореше като факла, изпълвайки стаята със светлина. Беше дочула приглушен рев някъде от вътрешността на замъка, усети да се задушава от дима.

Пожар!

Крещейки ужасена, тя се бе свила във въображаемата безопасност на леглото. Момчето я беше сграбчило здраво и я бе придърпало към себе си.

— Замъкът гори. Трябва да се измъкнем — каза той.

Къде е майка ми? Къде са татко и Олрик? И кое е това момче?

Той я бе вдигнал на ръце и бе отърчал извън стаята. Пламъци обвиваха коридора, превърнали го в огнен тунел. Пренасяйки я надолу по стълбите и през няколко врати, юношата се бе олюлял и най-накрая я бе изнесъл на двора. Дробовете на Ариста се бяха изпълнили с хладен нощен въздух, докато тя жадно си поемаше дъх.