Откривайки пишеща машина в мазето на дома на приятел, Майкъл Дж. Съливан заредил празен лист и въвел думите: „Бе мрачна и бурна нощ — и се разнесе изстрел.“ Бил е само на осем години. Но желанието да изпълни бялата страница и проследи къде ще го отведат клавишите не го напускало. Като възрастен, Майкъл прекарал десет години в усъвършенстване на уменията си, четейки и изучавайки автори като Стивън Кинг, Айн Ранд и Джон Стайнбек. Написал десет романа и след като не почувствал привличане към публикуването, се заклел никога да не твори.

Майкъл установил, че съдържащите думата „никога“ заричания не доживяват изпълнение и сложил край на писателската пауза десет години по-късно. Сърбежът се завърнал, когато решил да пише книги за дъщеря си, по онова време на тринадесет, изпитваща затруднения в училище заради дислексия. Заинтригуван от идеята за поредица с обединяваща фабула, но изградена от отделни епизоди, той създал Откровенията на Ририя. Написал поредицата без намерението да я публикува. След като връчил творението на дъщеря си под формата на ръкопис, тя заявила, че трябва да бъде „истинска книга“, за да може да я прочете.

Тъй започнало второто пътешествие по пътя на публикацията, което включвало наемането на съпругата да бъде бизнес мениджър, подписването с малка независима печатница и основаването на публицистична компания. Като себеиздаващ автор, Съливан продал повече от шестдесет хиляди книги и обогатил успеха си, като постигнал масова публикация през Орбит (фентъзи марката на Хечът Буук Груп), както и правата за превод на френски, испански, руски, немски, датски, полски и чешки.

Роден в Детройт, Мичиган, Майкъл понастоящем пребивава във Феърфакс, Вирджиния, заедно със съпругата и трите си деца. Продължава да изпълва белите страници с три проекта: модерно фентъзи, изследващо отношенията между добро и зло; литературна фантастика, проследяваща затъването на един човек в лудостта и средновековно фентъзи — предистория на поредицата за Ририя.

Повече за автора можете да откриете на www.riyria.com.

Някои люде са опитни, а някои са късметлии, ала в този миг Майнс осъзна, че не принадлежи към нито една от тези категории. Неуспял да пререже кесията на търговеца, замръзна, все още стискайки я с едната си ръка. Знаеше, че кредото на джебчиите налага само еднократен опит. Два пъти вече се бе сливал в тълпата след по-ранните опити. Трети провал щеше да означава лишаването му от храна. Майнс беше прекалено гладен, за да позволи това.

Все още мушнал ръце под плаща на търговеца, той зачака. Мъжът нищо не забелязваше.

Да опитам ли отново?

Мисълта бе откачена, ала празният стомах надви разума. Тласканият от отчаяние Майнс захвърли предпазливостта. Кожата изглеждаше необичайно дебела. Прокарвайки острието напред и назад, усети кесията да се разхлабва, но нещо не бе наред. Само миг му отне да осъзнае грешката си. Вместо връвта на кесията, бе прерязал колана. Поясът се изсули като змия от шкембето на дебеланкото и издрънча на калдъръма, придърпан от тежестта на оръжията.

Майнс застина със спрял дъх, дордето десетте му разочароващи години проблеснаха в ума му.

Бягай! — изкрещя гласът в главата му, осъзнавайки, че само един-два удара на сърцето го делят от…

Търговецът се обърна.

Беше едър, пухкав мъж, чиито увиснали бузи бяха поощипани до червено от студа. Очите му се разшириха при вида на кесията в ръката на Майнс.

— Ей, ти!

Мъжът посегна към кинжала си, изпълвайки лицето си с изненада от обезоръжеността си. Слепешком посягайки към другото си оръжие, най-сетне зърна настоящото им местоположение на улицата.

Майнс се вслуша в гласа на по-умното си аз и се стрелна. Разумът му подсказа като най-успешна стратегия за измъкване от гиганта да подири колкото се може по-тясна дупка. Плъзна се под количка с бира пред странноприемницата „Синият лебед“ и излезе от другата страна. Скачайки отново на крака, затърча към алеята, притискайки ножа и кесията към гърдите си. Пресният сняг забавяше движенията му, а крачетата му го подведоха при заобикалянето на един ъгъл.

— Спри! Крадец! — виковете не бяха тъй близо, както бе очаквал.

Майнс продължи да бяга. Най-сетне достигайки конюшнята, приклекна измежду купчините тор. Изтощен, приседна до една от стените и опря гръб. Втъкна ножа в колана си, мушна кесията в пазвата. Остана издайническа издутина. Дишаше тежко сред вонята и се опитваше да чуе нещо с бучащите си уши.

— Ето къде си! — викна Елбрайт, подхлъзвайки се в снега, дирейки опора в оградата. — Ама че идиот. Та ти просто стоеше там и чакаше дебелият пън да се обърне. Ти си кретен, Майнс. Нищо повече. Ама наистина не знам защо изобщо си губя времето да те обучавам.

Тринадесетгодишният Елбрайт бе наричан от Майнс и останалите момчета Стария. В малката им бандица той единствен носеше истинско наметало, отличаващо се със сивотата на магаре и потъмняла метална закопчалка. Елбрайт бе най-умният сред тях. Майнс мразеше да го разочарова.

Смеейки се, Бранд се появи само мигове по-късно, също заемайки място на оградата.

— Не е смешно — рече Елбрайт.

— Но… той… — Бранд се давеше от смях.

И той, като останалите двама, бе мръсен, гърчав, издокаран в произволни парцали със също толкова произволна големина. Панталоните му: прекалено дълги, насъбрали сняг за армаган в дъното на навитите крачоли. Само туниката беше по мярка. Изработена от зелен брокат, поръбена с кожа, предницата ѝ бе украсена с дървени копчета. Година по-млад от Стария, беше малко по-висок и по-як от него. В неписаната им йерархия Бранд беше втори — мускулите, привеждащи в изпълнение мислите на мозъка Елбрайт. Кайн, оставащият член на бандата, заемаше третото място — той бе най-добрият джебчия. За Майнс оставаше дъното. Габаритите на хлапето със сигурност отговаряха на позицията, защото бе висок едва четири фута, а тежеше колкото една мокра котка.

— Ще спреш ли най-сетне? — сопна се Стария. — Опитвам се да науча хлапето на някои нещица. Можеше да си намери смъртта. Това беше чиста глупост.

— Аз пък мисля, че беше бри-лянт-но — Бранд поспря да обърше очи. — Да, тъпо беше, но все пак страхотна гледка. Само как Майнс стоеше и премигваше, докато онзи посяга към оръжията. Ама тях ги няма, понеже малкият имбецил отрязал целия колан! И тогава… — Бранд бе сполетян от нов пристъп на хилеж. — Най-хубавото беше накрая. Майнс се втурва, дебелото копеле тръгва след него, панталоните му падат — и пльос на земята. Строполи се като дърво. Право в канавката. Велики Мар, да се пръснеш от смях.

Елбрайт се опитваше да запази сериозност, но приказките на Бранд скоро накара всички им да се присъединят към смеха.

— Добре, добре — Елбрайт се успокои и пристъпи към работа. — Дай да видим плячката.

Майнс извади кесията и я подаде с широка усмивка.

— Тежичка е — обяви той.

Елбрайт я отвори и се намръщи, след като надникна в нея.

— Само медни.

Бранд и Елбрайт се спогледаха разочаровано, а временното въодушевление на Майнс се стопи.

— Тежка беше — повтори той, главно на себе си.

— Сега какво? — попита Бранд. — Нов шанс ли ще му дадем?

Елбрайт поклати глава.

— Не. И за известно време всички ще отбягваме църковния площад. Твърде много хора видяха Майнс. Ще се приближим по-близо до портите. Там ще гледаме за новодошли и ще чакаме да ни излезе късметът.