— Тези ваши ли са? — попита Нимбус, забелязвайки оръжията на Ейдриън в ъгъла на стаята.

— Да. И зная, че са мръсни и захабени също като мен.

Нимбус с видима почит повдигна големия меч, все още прикачен към кожения ремък. Обръщайки го предпазливо, прокара пръсти по дръжката и петата.

— Много е стар — рече почти на себе си. — Ала ножницата е сбъркана.

— Мислех, че си царедворец. Какво разбираш от мечове?

— Ще научите, че в двора има множество оръжия. Оцеляването във вихрушката на политиката налага да прецениш правилно другия по малкото, което той разкрива.

Ейдриън сви рамене:

— Същото е и в битка.

— Дворът е битка — рече Нимбус. — Само оръжията и уменията са различни.

— И как би ме преценил?

— Регент Салдур ми каза, че произходът ви е напълно конфиденциален, а разгласяването на каквото и да било би довело до моята — не особено безболезнена — гибел. Единствено ми предостави информацията, че наскоро сте били посветен в рицарски сан. Въздържа се от коментари спрямо вашия произход. Само спомена, че ви липсва изтънченост и ми нареди да се уверя, че ще се впишете във фестивалните мероприятия.

Ейдриън не сваляше очи от наставника.

— Не отговори на въпроса.

Нимбус му се усмихна.

— Наистина искате да знаете? Не си играете с мен?

Ейдриън кимна.

Менторът се обърна към пажа.

— Ренуик?

— Да, сър?

— Донеси на сър Ейдриън чаша вино от стюарда в кухнята.

— Във всекидневната има вино, сър, там е по-близо.

Нимбус го изгледа строго.

— Искам малко уединение, Ренуик.

— О, разбирам. Веднага, сър.

— Много добре — рече Нимбус, след като момчето си отиде. Той присви устни и неколкократно ги потупа с показалец, преди да продължи. — Истината е, че вие не сте рицар. Дори не сте служили като сквайър, грум или паж. Съмнявам се, че сте прекарвали повече от няколко минути в някой замък. Но — и това е важното — наистина сте благороден.

Ейдриън спря да се разтрива.

— И какво те кара да мислиш така?

— Не знаехте къде е гардеробът, никога не сте се къпали през зимата, стиснахте ми ръката и се извинихте за разляната вода. Това със сигурност не е поведението на рицар, от малък възпитан да се смята за превъзхождащ останалите.

Ейдриън подуши ароматизирания сапун и го захвърли.

— Най-издайническо бе самото ръкостискане. Протегнахте ръка в небрежен поздрав. Нямаше цел, задна мисъл, несигурност. Нямаше също така и несигурност заради това, че ви превъзхождам със своите маниери и одежди. Колко странно, като се има предвид знанието ми, че не сте отгледан като благородник — Нимбус погледна към меча, положен върху леглото. — Предава се по наследство, нали?

Отпушвайки бутилка масло, Ейдриън го определи за поносимо и капна малко върху четката.

— Получих го от татко.

Менторът прокара ръка по ножницата.

— Това е забележително оръжие — рицарски меч — потъмняло от времето и употреба. Не го използвате така често, колкото останалите. Другите два меча са просто инструменти, но това — това е нещо друго, нещо почитано. То се таи в незначителна ножница, скрито в одежди, които не му принадлежат. Този меч принадлежи на друга ера. Той е част от величествения свят, когато рицарите са били различни, по-въздигнати — по-добродетелни. Почива в тази фалшива ножница, защото истинската е била изгубена или може би очаква дело да бъде завършено. Копнее за онзи миг, в който ще засияе с целия си блясък. Когато се пресекат мечта и орис, тогава и само тогава ще открие предназначението си. Когато се изправи пред достойната кауза — онова единствено присъщо му предизвикателство, за което е бил изкован — ще намери мир в огъня на сражението. Този меч копнее за деня, в който ще спаси кралството и завоюва дамата.

Ейдриън се взираше в него, без да осъзнава, че си е изпуснал четката.

Нимбус не показа да е видял реакцията му и седна на ръба на леглото с доволна усмивка.

— Докато все още разполагам с вниманието ви, ще пристъпим ли към задачата, която ми бе възложена?

Ейдриън кимна.

— За да ми помогнете да преценя откъде да започнем, ще ми кажете ли какво знаете за кавалерството?

— Това е рицарски код на поведение — отвърна Ейдриън, опипвайки дъното на ваната за изгубената четка.

— Ами да, прав сте. Какво знаете за принципите му?

— Бъди достоен, бъди смел — такива неща.

— „Такива неща“? О, опасявам се, че ще трябва да започнем от самото начало. Умолявам ви да внимавате и също така да не забравяте да си изтриете стъпалата.

Ейдриън се намръщи, но повдигна крак.

— Рицарските добродетели водят началото си от етика, наследена от оригиналната империя. Тези добродетели са осем на брой. Първата е вещината. Тя е най-лесната за постигане, тъй като означава умело владеене на оръжие. Това може да бъде постигнато чрез практика и наблюдение. Съдейки по състоянието на вашите оръжия, приемам, че познавате из основи тази добродетел?

— Справям се.

Нимбус кимна.

— Отлично. Следва храбростта, една от най-важните добродетели. Но тя не се свежда единствено до втурване срещу превъзхождащи по численост орди. Може да приеме много форми. Например храбростта да избереш живота пред смъртта, особено когато това означава мъчителен живот. Или поемането на необоснован риск, защото дадена кауза е прекалено благородна, за да бъде изоставена. Храброст може да бъде открита дори в хвърлянето на оръжие — ако това означава оцеляването на нещо, прекалено ценно, за да бъде изгубено.

— Третата добродетел е честността. За да притежава чест, човек първо трябва да бъде честен към мъжете, жените, децата, великите и нищожните, добрите и злодейците, ала най-вече към себе си. Рицарят не се оправдава.

Ейдриън с усилие се съсредоточи върху миенето на краката си.

— Целостта е добродетел, която лежи върху лоялност и чест. Да притежаваш цялост често означава да се придържаш към даден принцип. Лоялността е белегът на добрия рицар. Но също така може да означава защитаването на онези в нужда, които не могат да го сторят сами. Един рицар винаги трябва да се бори за доброто на своя крал — на трето място, на второ — за благото на своето кралство. Но правдата неотменимо стои на първото място.

— Как един рицар разбира кое е правдиво? — прекъсна го Ейдриън. Свали четката, потапяйки крака си обратно във водата. — Например… ако съм принуден да избирам между две злини? И някой би пострадал и в двата случая? Как да реша?

— Истинското благородство се крие в сърцето. Трябва да сторите онова, което вие смятате за правилно.

— Откъде бих могъл да знам, че не съм себичен?

— Това ни отвежда към следващата добродетел — вярата. Вярата не означава просто приемане на църковните убеждения, а увереност в самата добродетел. Рицарят не търси вина. Той вярва в добрината на всички, включително и в своята собствена. Доверява се на тази си вяра. Един рицар вярва на чуждата дума, в делата на своя лорд, в стойността на неговите заповеди, както и в своята собствена ценност.

Ейдриън кимна, макар думите да не облекчиха съвестта му.

— Шестата добродетел е щедростта. Рицарят е щедър както към благородниците, така и към обикновените хора. По-важна от материалната щедрост е щедростта на духа. Рицарят вярва само най-доброто за останалите и не ги обвинява до последно. Но винаги е себекритичен.

— Почитта е онази добродетел, която е свързана с доброто отношение към останалите. Рицарят не прибързва. Внимава да не наранява останалите чрез безразсъдство, чрез необмислени слова или глупост. Не подражава на недостойното поведение на околните. Вместо това винаги дири възможност да демонстрира добродетелта си.

Нимбус поспря.

— За тази добродетел също не бива да се притеснявате особено — той се усмихна, преди да продължи.

— Последната добродетел е искреността, трудно може да бъде определена. Благородството по кръв е ясно, но тук става въпрос за душевно благородство, а то не може да бъде научено. То трябва да бъде прието и отгледано. Тази добродетел бива демонстрирана чрез достойнство, а не труфене; увереност, а не арогантност; доброта, а не съжаление; вяра, а не покровителстване; автентичност, а не претенция.