Ройс не можеше да нарече никое място свой дом. За него тази дума означаваше някакво митично място, подобно на рай или земи на феи, но улица Капризна бе най-близкото подобно нещо. Пресен сняг покриваше града, като хвърлен от природата чаршаф върху трупа. Нямаше непострадала сграда, а за много постройки можеше да се говори единствено в минало време, сведени до купчина пепел. Портите на замъка бяха разбити, част от стените срутени. Дори дърветата на Площада на благородниците ги нямаше.

От публичния дом в Долния квартал бяха останали само няколко обгорели греди. От другата страна на улицата пък се поклащаше само овъглената табела, върху която с взиране можеше да се различи намек за роза.

Слезе от коня и се приближи към останките от публичния дом. На мястото на някогашния кабинет на Гуен зърна бледи пръсти да се подават изпод срутена стена. Краката му се подкосиха и едва го понесоха към руините. Димът стисна гърлото му и Ройс закри лице с шала. Достигайки стената се приведе, опитвайки се да я отмести. Парчето под пръстите му се отчупи, но бе достатъчно да се види какво има отдолу.

Празна кремава ръкавица.

Ройс отстъпи назад. Присядайки на обгорелия праг, установи, че трепери. Не беше свикнал да се страхува. През годините бе престанал да се притеснява дали ще оживее или не, заключавайки, че бързата смърт му спестява мъките на живота в свят тъй жесток, че е осъдил сирак на съществуване. Винаги бе готов за смъртта, играейки на комар с нея, залагайки срещу ѝ. Задоволяваше се с мисълта, че рисковете бяха оправдани — нямаше нищо ценно за изгубване, нищо, за което да се страхува.

Гуен бе променила всичко.

Той беше идиот. Не трябваше да я оставя сама.

Защо чаках?

Можеха да бъдат в безопасност в Авемпарта, където само той можеше да влиза. Новата империя щеше да си удря главите в стената и никога да не докосне него или семейството му.

Недалеч на улицата шумно ято гарвани се издигна във въздуха. Ройс се изправи и наостри уши, дочувайки гласове, донесени от вятъра. Забелязвайки кобилата си да крачи по улицата, изруга, задето не я бе вързал. Улавяйки юздите, забеляза патрул имперски войници да преминават покрай руините на дома на Мейсън Грамън.

— Стой! — изкрещя водачът им.

Ройс се метна на кобилата си и я пришпори. Тъкмо тогава изсвистя стрела и конят му се строполи. Ездачът успя да скочи навреме. Превъртя се в снега и се изправи на крака, измъкнал Алвърстоун — кинжала си. Шестима войници се приближаваха към него. Само един от тях носеше арбалет и в момента бе зает да зарежда нов болт.

Ройс се обърна и побягна.

Вмъкна се в уличка, изпълнена с отломки, виеща се край „Розата и бодилът“. Прекосявайки канала недалеч от конюшнята на странноприемницата, с изненада установи наличието на дъсчения мост. Зад него се носеха викове, ала бяха далечни, приглушени от снега. Старата конюшня все още стоеше. С подскок той се хвана за перваза на прозореца от втория етаж. Дори и да го проследяха, войниците щяха да бъдат объркани от изчезването му. Това бе цялата преднина, от която Ройс се нуждаеше. Изтегли се до покрива, прекоси го, сетне слезе от другата страна. Отдели миг да прикрие следите си, след което пое на запад.

Ройс стоеше на ръба на гората, опитвайки се да реши между пътя и по-директния маршрут през дърветата. Отново започна да вали сняг, вятърът запращаше косо снежинките. Бялата завеса приглушаваше цветовете, превръщайки света в мъглива сивота. Крадецът раздвижи ръце. Пръстите му отново бяха станали безчувствени. Покрай бързането да намери Гуен, за пореден път бе забравил да си вземе ръкавици. Придърпа качулката и омота шала. Северозападният вятър грубо дърпаше наметалото му, плющейки с него като бич. Затъкна го няколко пъти в колана си, но накрая се отказа — вятърът бе настоятелен.

Уиндското абатство се намираше на ден път, ако ставаше дума за лятото; и ден и половина, ако се пътуваше зиме. Ройс си нямаше представа колко време ще му отнеме да стигне дотам пеш и през снега. А без съответното снаряжение, бе твърде вероятно изобщо и да не стигне. Почти всички негови принадлежности бяха останали в дисагите, включително одеялото, храната и водата. Дори нямаше как да запали огън. Благоразумният избор би бил пътят. Вървенето щеше да е по-лесно, съществуваше и вероятността да срещне други пътници. Но пак си оставаше по-дългият маршрут. Затова се спря на прекия път през гората. Надяваше се, че Гуен е удържала на обещанието си и е отишла в манастира, ала имаше само един начин това да се провери. Нуждата му да я види бе станала отчайваща.

С падането на нощта звездите засияха ярко над блесналата белота. Борейки се със скритите под снега дънери и камънаци, Ройс спря при вида на пресни стъпки. Заслуша се, но чу само воя на вятъра сред заснежените дървета.

Ловко подскочи на отчасти паднало дърво и отърча нагоре по него, издигайки се на няколко фута над земята. Огледа следите. Бяха не по-дълбоки от неговите, твърде плитки за някой с броня, макар и най-леката.

Кой ли е тръгнал пеш из гората сега?

Стъпките отиваха в неговата посока, а и Ройс искаше да държи притежателя им пред себе си, затова пое напред. Следването на вече прокарания път беше по-лесно и крадецът бе благодарен за това облекчение.

Когато достигна върха на един хълм, стъпките свиваха надясно, очевидно поемайки обратно.

— Съжалявам, че тръгваш — промърмори Ройс. Дъхът му оформи облаче.

Слизайки по склона си припомни мястото от пътуването, което преди три години бяха предприели заедно с Ейдриън и принц Олрик. Тогава, както и сега, откриването на път бе затруднено, трябваше да се бори, за да продължи надолу. Снегът правеше от това истинско предизвикателство, а когато стигна долу, там го чакаха дълбоки преспи. Не бе изминал и сто фута, когато отново попадна на следите. Пак ги последва, приветствайки улеснението.

Прекосил долината, спря на ръба на другия склон. Стъпките свиваха надясно. Този път Ройс спря. Леко вляво можеше да види лесен маршрут. Л-образната клисура, разчистена и загладена от водите, бе примамлива. Канеше се да поеме по този път, но забеляза в кората на изправения пред него смърч издълбана стрелка, сочеща надясно. Стъпките, които бе следвал, бяха обсипани с парченца дърво.

— Значи искаш да продължа да те следвам — прошепна си Ройс. — Това е само малко по-притеснително от факта, че изобщо знаеш за следването ми.

Огледа се. Никого не видя. Единственото движение бе нежното полягане на снежинките. Покоят бе едновременно зловещ и мирен, сякаш гората го чакаше да реши.

Краката му бяха омекнали, крайниците вдървени. Никога не бе харесвал поканите, но предположи, че следването на стъпките още веднъж щеше да го отведе по по-лесния път. Няколкостотин фута по-късно по протежението им забеляза чифт топли ръкавици да висят от клона на едно дърво. Ройс ги нахлузи и установи, че са още топли.

— Добре, това вече е зловещо — рече на глас Ройс. Повишавайки тон, додаде: — Бих желал и мех с вода, гореща пържола с лук, малко пресен хляб и масло.

Навсякъде около него царуваше спокойствието на снега сред мрачните дървета. Ройс сви рамене и продължи напред. Следите свиваха наляво, но по това време от стръмното нанагорнище бе останал само лек наклон. Крадецът очакваше вечеря да го чака на върха на хълма, ала там нямаше нищо. В далечината имаше светлина, стъпките водеха право към нея.

Ройс прехвърли през ума си вероятностите, но не стигна до някакво конкретно заключение. Нямаше начин имперски войници да го превеждат през гората, а се намираше твърде далеч от Уиндърмиър, за да са монаси. Десетки легенди нашепваха за феи и призраци, обитаващи горите на западен Меленгар, ала никоя не споменаваше за обитатели, оставящи дири и топли ръкавици с един пръст.

Както и да прехвърляше вариантите, не можеше да отбележи предстоящ капан. И все пак стисна дръжката на Алвърстоун, отправяйки се напред. С намаляването на разстоянието видя, че светлината идва от къщурка, построена високо в короната на едър дъб. Под къщицата имаше гъста вечнозелена ограда, зад която тъмен кон пристъпваше из снега.