Ройс кимна.

— Не спирате да ме удивлявате, сър Ейдриън. Ако това е истина, тогава ви благодаря. Между нас казано, Уесли винаги е бил по-добрият. Само мога да се надявам моят край да е поне наполовина толкова въздигнат.

Салдур пламтеше от гняв, докато се изкачваше към петия етаж. Обяд преваляше, трябваше да поемат към катедралата още преди часове. Самият патриарх чакаше, за да проведе церемонията.

Доколкото можеше да си спомни, патриархът никога не бе напускал покоите си в Ерванон. Желаещите да го посетят в търсене на съвет или благословия трябваше да пътуват до Короносната кула. Но и това не им гарантираше среща, тъй като патриархът приемаше много рядко. Бе си изградил репутация да връща въздигнати благородници и дори крале. Даже и най-висшите църковни духовници не бяха го виждали. Салдур бе изпълнявал длъжността на медфордски епископ почти десет години, без да го срещне. Доколкото знаеше, дори Галиен, бившият архиепископ на Гхент, също живеещ в Короносната кула, не бе удостояван с аудиенция. Че стражите посещават редовно кулата, се знаеше от всички. Но Салдур се съмняваше, че някой от тях се среща лично с патриарха.

Затова напускането на Ерванон от страна на патриарха за сватбата, представляваше личен Салдуров триумф. С неподправено нетърпение очакваше срещата с великия водач на нифронската църква — своя духовен отец. Сватбата се очакваше да бъде зашеметяващо и разтърсващо събитие, пищна церемония с оркестър и пускането на стотици бели гълъби. Този ден бе кулминацията на години внимателно планиране, простиращи се назад към онази нощ в Далгрен, когато планът за коронясването на лорд Ръфъс се бе провалил.

В онези времена дякон Томас бълнуваше като лунатик. Твърдеше, че с очите си видял как младо момиче на име Тракия убива гиларабрина. Тъй като Салдур бе обявил, че само истинският Наследник може да срази чудовището, дяконовите твърдения бяха смятани за проблематични. Страж Луис Гай възнамеряваше да убие и Томас, и момичето, но Салдур бе съзрял откриването на други възможности.

Патриархът бе изявил желание да обяви Салдур за следващия архиепископ на Гхент, заменяйки загиналия в атаката на гиларабрина Галиен. Тази позиция бе най-високата в църковната йерархия, отстъпваща единствено на патриаршеската тиара. Предложението бе изкусително, но Салдур знаеше, че е настъпило времето да се нагърби с формирането на една Нова империя. Захвърли свещеническите одежди и надяна политическата мантия — нещо, което духовник не бе правил от времето на патриарх Венлин.

Бе устоял на атаките на крале и епископи, борейки се срещу невежеството и традицията. Настояваше, приласкаваше и убиваше по пътя към целта си за единна империя, която да промени света към по-добро. Под негово ръководство славата на Старата империя щеше повторно да засияе. За нищожните умове на Етелред и себеподобните му това означаваше един-единствен управник на трона. За Салдур това значеше цивилизация. Съществувалото някога щеше отново да се възроди. Средата на зимата бележеше кулминацията на всички негови усилия и годините борба. Това бе последната битка, която се оказваше истинско предизвикателство.

Салдур очакваше простолюдните да са се изморили през нощта, но гневът им изглеждаше дори нараснал. Бе ядосан, че тихият и спокоен с години град бе избрал точно този момент да се бунтува. В миналото хората бяха облагани до голо и лишавани от храна, за да могат кралете да пируват. Ала никога не се бяха вдигали на бунт. Това, че сега го правеха, изглеждаше странно, но и нещо повече — посрамващо.

Дори Мерик бе изненадан от негодуванието на хората, изригнало сякаш от нищото. Салдур очакваше известно разочарование от резултата на турнира, както и безредици. Знаеше за вероятността привържениците на убития рицар да създадат проблеми. Но не бе очаквал и двамата претенденти да оцелеят. В отсъствието на видимо престъпление арестите им изглеждаха неоправдани. И все пак реакцията бе любопитно пламенна.

Първоначално бе преценил нещата като лесни за овладяване. Бе изпратил дузина тежковъоръжени войници да се справят с подстрекателите. Те се бяха върнали окървавени и в намален брой, изправили се не срещу шепа недоволни, а срещу градски бунт. Цялата работа беше объркваща, но не бе повод за притеснения. Бе повикал южната армия, която бе на път. Щеше да се придвижи за около ден. Междувременно Салдур продължаваше със сватбата.

Церемонията бе забавена с няколко часа, тъй като трябваше да уреди въоръжен ескорт за имперската каляска до катедралата. Вече бе свършил това, оставаше само да отведе булката и младоженеца. Нямаше търпение да потеглят, но Етелред не се бе върнал с Модина. Ако не го познаваше достатъчно добре, Салдур можеше да си помисли, че сърегентът му се е заел да упражнява съпружеските си дела в аванс. На каквото и да се дължеше забавянето, бившият епископ нямаше намерение да чака повече.

Достигна имперската спалня, пред която стояха на пост двама стражници. Поне Нимбус следваше заповеди. Без да им продума, Салдур рязко разтвори вратата и влезе. Застина на прага, взрял се в страховитата гледка.

Кръвта бе първото нещо, което съзря. Огромна локва пълзеше по белия мраморен под. Второто видяно нещо бе счупеното огледало. Парчетата му бяха пръснати като сияещи острови сред кървавото море.

— Какво си направила! — възкликна неовладяно той.

Модина небрежно се обърна от прозореца, полата на бялата ѝ нощница подгизнала до коленете. Гледаше регента спокойно, без следа от съжаление.

— Той си позволи да докосне императрицата — рече тя. — Това не може да бъде позволено.

Тялото на Етелред лежеше като захвърлена кукла, осеминчов къс стъкло стърчеше от врата му.

— Но…

Модина леко наклони главата си настрани като птица и се вгледа любопитно в Салдур. Държеше друг остър къс. Въпреки че бе увит в плат, хватката ѝ беше толкова силна, че по китката ѝ се стичаше кръв.

— Чудя се какъв шанс би имал един немощен стар човек като теб срещу младо, здраво фермерско девойче, въоръжено с парче стъкло.

— Пазачи! — викна той.

Двамата войници влязоха в стаята, но не се впечатлиха от гледката.

— Хванете я — заповяда Салдур.

Никой от двамата не помръдна. Просто стояха на прага.

— Казах да я хванете!

— Няма нужда от крещене — каза Модина. Гласът ѝ бе тих, спокоен. Закрачи към Салдур, прецапвайки през локвата. Краката ѝ оставяха кървави следи.

Паника стегна гърдите на Салдур. Той погледна към стражниците, сетне отново към императрицата, която се приближаваше към него с острото стъкло.

— Какво правите?! — обърна се към войниците. — Не виждате ли, че е луда? Тя е убила регент Етелред!

— Простете, Ваша милост — рече единият, — но тя е императрицата. Наследникът на Новрон. Божие дете.

— Тя е побъркана!

— Не — каза Модина, хладна и уверена. — Не съм.

Страхът на Салдур се смесваше с гняв.

— Може и да си заблудила тези пазачи, но няма да успееш. Верни на мен мъже — цялата южна имперска армия — вече са на път.

— Зная — уведоми го тя с плашещо безизразния си глас. Кимна на пазача и добави: — Както подобава на дъщерята на Новрон.

— Например зная, че си убил Едит Мон, задето помогнала на Ариста, което по една случайност тя не е сторила — аз бях. Принцесата живя седмици наред точно в тази стая. Зная, че си уредил залавянето на Гаунт. Зная, че си наел Мерик Мариус да убие Есрахаддон. Зная, че си сключил сделка с него, която предала Тур Дел Фур на гоблините. Зная, че си сключил сделка с джудже на име Магнус да предаде Ройс Мелбърн в замяна на един кинжал. Зная, че си убедил Ейдриън да убие сър Бректън на турнира. Зная как си подменил копието на Бректън. Само дето никой от рицарите не уби другия. Харесва ми да вярвам, че аз имам пръст в това.

— Смяташе, че си предвидил всичко, ала не бе очаквал бунт. Не знаеше за слуховете из града за предстоящо предателство на турнира като признак за измяната ви. Вчерашната тълпа не се бе насъбрала за забавление — а в очакване на потвърждение на слуховете.