— Това беше истина — отвърна Ариста. — Бях там.

— Били сте там? — попита Амилия.

Ариста понечи да заговори, но се задави. Отне ѝ момент, преди да си поеме треперещ дъх.

— Да. Тогава тя беше различна — силна, непоколебима. Обикновено момиче, но твърдо решена да спаси баща си, не позволяваше на нищо да я спре. Гледах я как се въоръжава с парче стъкло срещу неуязвимо чудовище, голямо колкото къща.

— Ето, милейди — рече Бректън. — Ако императрицата може да стори това, убеден съм…

— Не може да ни спаси! — захлипа Амилия. — Тя е мъртва!

Бректън я изгледа смаян.

Тя посочи към светлината.

— Днес е Средата на зимата. Модина се е самоубила при изгрев.

Тя обърса лице.

— Императрицата е умряла в стаята си, пред прозореца си, наблюдавайки първите лъчи на слънцето.

— Но… защо? — попита той.

— Не искаше да се омъжва за Етелред. Не искаше да живее. Нямаше причина да продължава. Тя… Тя…

Задавена от емоции, Амилия се изправи и закрачи по коридора. Бректън я последва.

Аристината кашлица събуди Ейдриън. Той се замъчи да се изправи, изненадан от слабостта си и сгърчил лице от болката. Приближи се достатъчно, за да повдигне главата на принцесата и да я отпусне върху бедрото си.

— Как сте? — попита той.

— Изплашена. Ами ти?

— Чувствам се отлично. Един танц?

— Може би по-късно — рече Ариста. Тялото ѝ бе покрито с грозни червени белези. — Звучи ужасно — продължи принцесата, — но се радвам, че си тук.

— Звучи глупаво — отвърна той, — но и аз се радвам.

— Глупаво е.

— Ами… напоследък само глупости върша.

— Смятам, че всички сме така.

Ейдриън поклати глава.

— Не и като мен. Аз повярвах на Салдур. Сключих сделка с него — и с Луис Гай. Двамата с Ройс не бихте направили тази грешка. Ройс щеше да използва времето между сблъсъците, за да ви измъкне. А вие — вие сигурно бихте измислили начин да завземете империята. Не, вие двамата сте умни.

— Смяташ ме за умна? — попита тя тихо.

— Вие? Разбира се. Колко жени биха превзели град, без да имат понятие от военно обучение? Или да са спасили брат си и кралството от заговор? И колко на своя глава са се опитвали да проникнат в имперски палат?

— Можеше да спреш преди последното. Ако не си забелязал, то беше колосален крах.

— Е, две от три не е зле — той се ухили.

— Чудя се какво ли става там горе — поде след известно време Ариста. — Вече вероятно е следобед. Вече трябваше да са дошли и да са ни извлекли на кладите.

— Може би Етелред си е променил мнението — каза Ейдриън.

— Или просто са решили да ни оставят да умрем от глад.

Ейдриън не каза нищо и Ариста дълго време се взира в него.

— Какво има? — попита той.

— Бих искала да те помоля за услуга.

— Каква?

— Не е лесно да бъде изречена — рече принцесата.

Той присви очи.

— Кажете.

Тя все още се колебаеше, сетне пое дълбок дъх. Поглеждайки настрана, тя запита:

— Ще ме убиеш ли?

Ейдриън усети как въздухът се изнизва от него.

— Какво?

Ариста върна погледа си върху него, но не каза нищо.

— Не говорете така.

— Би могъл да ме удушиш — протягайки се, тя взе ръката му и я постави на шията си. — Просто стисни. Убедена съм, че няма да отнеме много време. Надали ще боли много. Моля те, вече съм толкова слаба, а Ройс не донесе храна или вода. Просто… просто искам всичко да свърши. Искам този кошмар да спре…

Тя заплака.

Ейдриън се взираше в нея, усещайки топлината на врата ѝ под ръката си. Устните му потрепваха.

— Има един плъх, който… — тя се поколеба. — Моля те, Ейдриън. Моля те.

— Никой няма да бъде изяден жив — Ейдриън отново погледна към белезите по кожата ѝ. — Ройс се е заел да измисли начин за бягство. Това е специалността му, забравихте ли? Ние сме чудотворци. Не ни ли наричаше така Олрик? Просто трябва да издържите.

Боецът свали ръка от шията ѝ и придърпа принцесата към себе си. Чувстваше мъртвешка празнота, само раните от наръгванията му напомняха, че е още жив. Галеше Ариста по косата, докато тялото ѝ се раздираше от хлипания. Постепенно тя се успокои и се унесе. Ейдриън също се потапяше в накъсан сън.

— Буден ли си? — приседна до него Ройс.

— Вече да. Какво има?

— Как си?

— И по-добре съм бил. Какво измисли? И по-добре да си струва, защото вече казах на Ариста колко си брилянтен.

— А тя как е? — попита крадецът.

Ейдриън погледна към принцесата, която още спеше, отпуснала глава върху него.

— Помоли ме да я убия.

— Ще приема това за „не е добре“.

— Е? Какво откри? — запита Ейдриън.

— Нищо добро. Три пъти прегледах всеки инч от тъмницата. Стените са солидни и дебели. Няма пукнатини или износени места. Даже със специалните инструменти на Магнус дълбаенето отне повече от седмица. Не е ясно за колко време ще прокопаем тунел за навън. Открих стъпала, отвеждащи към нещо, което предполагам е вход, обаче няма ключалка. Та даже няма и врата. Стъпалата просто свършват в тавана. Още не зная какво да мисля за това.

— Скъпоценна ключалка. Като в Гутария. Един серет в северната кула има изумруд в дръжката на меча си.

— Това обяснява нещата. Вратата, през която дойдох, не помръдва. Не е заключена, значи трябва да е залостена някак. Вероятно това е най-добрият ни шанс да излезем. От дърво е, така че може би бихме могли да я изгорим. Ала е твърде дебела, не съм сигурен дали ще пламне дори и със слама и масло от фенера. А и димът — ако първо не ни убие — ще издаде опита и горе може да ни чакат стражници.

— Ариста и Гаунт не могат да се покатерят през кладенеца — изтъкна Ейдриън.

— Да, но това е само един от проблемите ни. Убеден съм, че въжето вече не е там. Не съм сигурен дали са грабнали Магнус или той е отговорен. Във всеки случай, залостилият вратата се е погрижил и за въжето.

— И какво ни остава?

Ройс сви рамене.

— Най-доброто, което измислих, е да изчакаме да се стъмни и тогава да подпалим вратата. Може би димът ще остане незабелязан. Може би няма да се задушим. Може би ще мога да се измъкна. Може би ще успея да убия пазачите. Може би ще измисля начин да ви изтегля през кладенеца.

— Това са си доста условности.

— Питаше ме — Ройс въздъхна. — Измисли ли нещо?

— Ами Ариста? — Ейдриън отново погледна спящото ѝ лице. — Слаба е, но…

Ройс поклати глава.

— По стените има руни. Точно като онези в затвора на Есрахаддон. Ако можеше да направи нещо, отдавна щеше да го е сторила.

— Албърт?

— Ако има поне малко мозък, сега ще се спотайва. Вече не може да направи нищо, само ще привлече внимание към себе си.

— А офертата на Мерик?

— Откъде знаеш за това? — изненадано запита Ройс.

— Той ми каза.

— Говорили сте?

— Играхме шах.

Ройс сви рамене.

— Няма сделка. Той вече ми каза каквото исках да зная.

Известно време помълчаха. Накрая Ейдриън наруши тишината:

— Съмнявам се, че това е някаква утеха, но оценявам идването ти. Зная, че нямаше да си тук, ако не бях аз.

— Не ти ли омръзва да повтаряш това?

— Убеден съм, че това ще е последният път. Поне намерих Гаунт. Добър пазител се извъдих. Човекът е почти мъртъв.

Ройс хвърли поглед.

— Значи това е Наследникът на Новрон, а? Очаквах нещо повече… Може би белези или пък превръзка на окото — нещо интересно, открояващо се.

— Да, например дървен крак.

— Именно.

Стояха в слабата светлина. Ройс пестеше маслото на лампата. Бректън и Амилия се върнаха и приседнаха до Ариста. Очите на лейди Амилия бяха зачервени и подпухнали. Тя отпусна глава на рамото на сър Бректън, който кимна на Ройс и Ейдриън.

— Ройс, това е сър Бректън — запозна ги Ейдриън.

— Да, познах го, когато отворих вратата. За миг ми се стори, че виждам отново Уесли.

— Уесли? Срещали сте брат ми?

— И двамата сме — рече Ейдриън. — Съжалявам, че не можах да ви кажа на пиршеството. Аз и Ройс служихме заедно с него на борда на „Изумрудената буря“. Брат ви пое командването след смъртта на капитана. Служил съм под командването на много офицери, но искрено мога да кажа, че не бях следвал по-достоен мъж. Ако не беше храбростта му, костите на двама ни с Ройс щяха да лежат в Калис. Той се хвърли самопожертвователно, отдавайки живота си за други.