— Тези със сигурност са най-добрите в ятото — рече той, след като огледа трофеите ѝ.

— Малки и мършави са, но са мои! — последва оповестяването си с безгрижен, весел смях.

— Да разбирам ли от настроението ти, че не си ловувала сама?

Амилия не каза нищо, само се усмихна. Сключвайки ръце зад гърба си, тя плавно се завъртя из кухнята, размятайки пола.

— Хайде, момиче. Не си играй с мен.

Тя отново се изсмя, завъртя се и обяви:

— Той бе край мен почти през целия ден. Съвършен джентълмен, бих добавила. И мисля… — тя се поколеба.

— Какво мислиш? Изплюй камъчето, девойче.

— Мисля, че той ме харесва.

— Ба! Естествено, че те харесва. Но какво каза той? Прямо ли призна? Стихове ли рецитира? Да не те е целунал насред полето?

— Да ме е целунал? Той е твърде благопристоен за подобна вулгарност, но беше много нервен… дори глуповат. И не можеше да откъсне очи от мен.

— Глуповат? Сър Бректън? Момиче, завъртяла си му главата. Тъй е. Добър улов, бих казал, наистина добър улов.

Амилия не можа да се сдържи и се изсмя отново, този път отмятайки въодушевено глава назад и шумолейки с роклята си. Тогава видя Ейдриън и спря.

— Извинете, просто се храня късно — рече той. — След минутка ще съм приключил.

— О, не. Не е нужно да напускате. Просто не ви видях. Като се изключи персонала, аз съм единствената идваща тук — или поне така си мислех.

— Тук е по-удобно от залата — рече Ейдриън. — Прекарвам дните си в дуели с рицари. Не искам да се съревновавам с тях и на трапезата.

Тя отиде до него, изглеждайки объркана.

— Не говорите като рицар.

— Това е сър Ейдриън — уведоми я Ибис.

— О! — възкликна тя. — Вие сте помогнали на сър Бректън и бедния ми Нимбус, когато са били нападнати. Много мило от ваша страна. И също така сте онзи, който на турнира яздеше без шлем. Вие… повалихте всеки свой опонент от първия опит, а в щита ви няма счупено копие. Много сте добър, нали?

— Утре сутринта ще се изправи срещу сър Бректън за титлата — напомни ѝ готвачът.

— Точно така — тя ахна, вдигайки ръка до устните си. — Някога изобщо бил ли сте повалян от седлото?

Ейдриън се усмихна срамежливо.

— Не и откакто съм рицар.

— О, аз не… не исках да… просто се чудех дали боли. Предполагам не е приятно. Дори и с бронята и уплътнението събарянето от галопиращ кон надали е за завиждане — в очите ѝ изгря притеснение. — Но всички други рицари са добре, нали така? Видях сър Муртас и сър Елгар на лова днес. Препускаха и се смееха, така че съм убедена, че всичко ще бъде наред, без значение кой ще победи.

— Зная, че утре е финалното сражение и че победата в турнира носи огромна чест. Разбирам от собствен опит желанието ви да се докажете на онези, които гледат отвисоко на вас. Но ви моля да имате предвид, че сър Бректън е добър човек — много добър човек. Никога не би ви наранил, доколкото зависи от него. Надявам се и вие се чувствате по същия начин.

Тя се насили да му се усмихне.

Ейдриън остави хляба си, тъй като отвратително усещане жегна стомаха му. Трябваше да спре да се храни в кухнята.

Акробатите бързо оформиха човешката си пирамида. Скачайки един по един във въздуха, със салто се приземяваха на долните рамене. Не спираха да прелитат, докато последният не се протегна и не докосна тавана на огромната зала. Въпреки вълнуващото представление, Амилия не гледаше. Бе виждала номера на подбора и впоследствие на репетициите. Очите ѝ следяха публиката. С напредването на празненствата забавленията ставаха все по-грандиозни и екстравагантни.

Тя задържа дъх. Залата избухна в аплодисменти.

Хареса им!

Оглеждайки се за виконт Албърт Уинслоу, тя го зърна да ръкопляска с високо вдигнати ръце. Двамата си размениха широки усмивки.

— Помислих си, че ще умра от притеснение към края — прошепна Нимбус от мястото си до Амилия. Лицето му почти се беше изчистило от белезите, а досадният свирещ звук от носа му бе изчезнал.

— Да, наистина беше отлично — отбеляза крал Росуорт от Дънмор.

На всяко пиршество кралят и кралицата седяха от дясната страна на Амилия, а Нимбус винаги сядаше отляво.

Крал Росуорт беше огромен. Пред него херцогът и херцогинята на Рочел изглеждаха дребни. Тумбестата му фигура бе повторена в миниатюра от лицето му, провиснало под собствената си тежест. Амилия си представяше, че дори и да беше слаб, Росуорт пак щеше да е провиснал като стар кон. Жена му, Фреда, макар да не беше никак хилава, бе слаба в сравнение с него. Беше суха и неприязнена както на вид, така и по маниери. За щастие двойката бе предимно мълчалива — поне до третата чаша вино. Тази вечер Амилия бе изгубила бройката, но предположи, че рубиконеният бокал вече трябва да е изпразнен.

— Тези акробати твои приятели ли са? — попита кралят, навеждайки се през жена си, за да заговори с Амилия.

— Мои? Не, просто ги наех — рече тя.

— Тогава приятели на приятели?

Тя поклати глава.

— Но ги познаваш? — настоя кралят.

— За пръв път ги срещнах на прослушването.

— Роси — рече Фреда, — очевидно тя се опитва да се дистанцира от тях сега, когато вратите на благородството са отворени за нея. Не можеш да я виниш за това. Всеки би изоставил нещастниците. Остави ги на улицата. Там им е мястото.

— Но аз… — поде Амилия, преди кралят да я прекъсне.

— Но, кралице моя, мнозина се издигат. Някои улични търговци не отстъпват по богатство на благородниците.

— Ужасно положение — процеди Фреда през тънки начервени устни. — Титлата не е това, което беше.

— Съгласен съм, кралице моя. Ами че някои от рицарите изобщо нямат потекло. Просто препасали меч селяни. Днес трябва само да си купиш броня и кон и хоп — благородник. Простолюдието дори се учи да чете. Ти можеш ли да четеш, лейди Амилия?

— Да.

— Видя ли! — кралят размаха ръце. — Разбира се, ти сега си благородница, но предполагам си научила буквите преди това? Пародия. Не зная накъде върви светът.

— Поне нещата с елфите се пооправиха — вметна жена му. — Трябва да отдадеш заслуженото на Етелред. Опитите ни да се оправим с тях в Дънмор не се увенчаха с особен успех.

— Да се оправите с тях? — попита Амилия, но монарсите вече бяха набрали инерция.

— Ако имаха малко ум, щяха да се махнат сами. Колко по-очевидно може да бъде, че не са желани? — рече кралят. — Гилдиите забраняват членството им, не могат да получат гражданство в никой град, а църквата ги е обявила за нечисти врагове на Новрон още преди векове. Дори селяните са свободни да вземат мерки срещу тях. А те пак не разбират намека. Продължават да се множат и да пълнят бедните квартали. Стотици умират в определените от църквата Дни за пречистване, но пак не се отказват. Защо не се махат? Защо не идат другаде?

Когато кралят се умори, кралицата го замести.

— Като плъхове са, изпълнили всяка пукнатина. Животът сред тях е проклятие. Това докарало падението на първата империя. Дори поробването им е било грешка. Помнете ми думите, ако не се отървем от всички тях, така че едничък елф да не крачи по градските улици или пътищата, тази империя ще бъде сполетяна от същата съдба.

— Истина, истина, старите императори са били прекалено мекушави. Мислили са си, че могат да ги променят…

— Да ги променят! — избухна Фреда. — Що за нелепа идея. Не можеш да промениш чумата. Можеш само да избягаш от нея или да я унищожиш.

— Зная, мила. С цялото си сърце те подкрепям. Сега получихме втори шанс, а Етелред започва добре.

Осъзнала, че кралят и кралицата са подкарали разговор, познат и удобен като чифт стари обувки, Амилия само кимаше учтиво, без да слуша. Само веднъж в живота си бе виждала елфи. Когато все още живееше в Тарин дол, трима от тях бяха дошли в селото — семейство, ако те имаха подобни разбирания за връзки. Очевидно обичащи да се обличат в парцали, те бяха мръсни и носеха малки, оцапани вързопи, за които Амилия предположи, че съдържат всичките им принадлежности. Бяха толкова слаби, че изглеждаха болни. Вървяха с наведени глави и отпуснати рамене.