— Има ли си име?

Думите на сър Бректън бяха тъй неочаквани, че Амилия ги прехвърли двукратно в ума си, преди да разбере питането му.

— Убийца — отвърна тя, благодарейки на Марибор, че поне гласът ѝ прозвуча стабилно.

— Звучи… подобаващо — настъпи кратка пауза, преди да продължи. — Прекрасен ден, нали?

— Да — тя възложи на мозъка си да измъдри още реплики, но той не роди нищо.

Защо говори така? Защо се интересува от времето?

Рицарят въздъхна дълбоко.

Поглеждайки го, тя откри, че той не се усмихва, а изглежда тормозен от нещо. Очите им неочаквано се срещнаха, докато тя изучаваше лицето му и той моментално погледна настрана. Пръстите му барабаняха маршов ритъм по лъка на седлото.

— Но е студено — рече той, добавяйки бързо. — Би могло да бъде и по-топло, не смятате ли?

— Да — отвърна тя, осъзнавайки, че звучи като идиот с еднословните си отговори. Искаше да каже повече неща. Искаше да блесне като остроумна и интелигентна, но умът ѝ бе не по-малко застинал от земята.

Амилия го улови да поглежда отново към нея. Този път той поклати глава и въздъхна още веднъж.

— Какво? — запита уплашено тя.

— Не зная как го правите — рече той.

Искрената възхита в очите му само я обърка допълнително.

— Яздите странично боен кон с огромен ястреб, кацнал на ръката ви, а пак съумявате да ме накарате да се чувствам като оръженосец в дуел. Милейди, вие сте немислимо чудо. Възхитен съм.

Амилия се вторачи в него. Осъзнавайки това, тя нареди на очите си да се извърнат, ала те нея послушаха. Бе лишена от думи, с които да говори. Ала това не бе от особено значение, тъй като не ѝ бе останал и дъх, с който да отговори. Дишането не изглеждаше важно в този момент. Насилвайки се да поеме въздух, Амилия осъзна, че се е усмихнала. Секунда по-късно знаеше, че и сър Бректън е забелязал това, защото рязко спря да барабани с пръсти и се намести на седлото.

— Милейди — рече соколджийският прислужник, — време е да пуснете птицата си.

Амилия погледна към ястреба, чудейки се как точно да стори това.

— Бих ли могъл да помогна? — попита сър Бректън. Той свали качулката на Убийцата и я развърза.

С жест слугата ѝ показа какво се очаква от нея и Амилия повтори движението му, рязко вдигайки ръка нагоре. Убийцата разпери огромните си криле, оттласна се и се издигна. Ястребът не спря да набира височина, докато не остана да кръжи директно над главите им. Докато проследяваше с поглед птицата, Амилия забеляза погледа на Бректън върху себе си.

— Вие нямате ли птица? — попита тя.

— Не. Не очаквах ловът да бъде със соколи. Ако трябва да съм честен, не бях ловувал от години. Бях забравил радостта — до този момент.

— Значи умеете?

— Разбира се. Като млад ловувах из полетата на Чадуик. Баща ми, брат ми Уесли и аз по цели седмици преследвахме птици и гризачи.

— Ще си помислите ли зле за мен, ако ви кажа, че това беше първият ми път?

Лицето на Бректън стана сериозно, което я хвърли в ужас, продължил докато той не каза:

— Милейди, ще си помисля зле за вас в деня, в който слънцето не изгрее, реките спрат да текат, а ветровете — да веят.

Тя се опита да скрие нова усмивка. Този опит също се провали — и още веднъж Бректън я забеляза.

— Вероятно можете да ми помогнете, защото всичко това ме обърква — Амилия обхвана с размах околностите.

— Просто е. Птиците изчакват — вият се в небето и очакват атаката. До голяма степен подобно на войниците, които се подготвят за битка. Враговете ни са хитри. Те се крият в полето между нас и реката. Оформяйки линия с конете, ловджията се е подсигурил, че плячката няма да дойде насам, което, естествено, тя би сторила — би подирила безопасността на дърветата — ако ние не бяхме тук.

— Но как ще открием тези скрити врагове?

— Те трябва да бъдат изтеглени, в нашия случай изтласкани. Виждате ли там? Главният ловджия е събрал кучетата.

Амилия проследи с поглед тълпа оживени кучета, водени от дузина момчета от замъка. След като бяха пуснати, хрътките изчезнаха сред храсталаците. Само тук-таме се промятаха вдигнатите им опашки, докато мълчаливо се стрелкаха из заснеженото поле.

Ловджията сигнализира със син флаг на соколджията, който на свой ред помаха към ездачите. Посочи, че трябва бавно да се отправят към реката. Без птицата за Амилия бе по-лесно да насочва коня си и не изостана от другите. Всички бяха утихнали. Амилия беше развълнувана, макар да нямаше представа какво предстои да се случи.

Соколджията вдигна ръка и ездачите спряха. Вдигайки глава, Амилия видя, че птиците са ги последвали. Соколджията размаха червен флаг и ловджията наду свирка, при който звук кучетата се втурнаха напред. Полето избухна от птици. С гръмък плясък пъдпъдъците се понесоха към небето. Улисани да избегнат чудовищните кучета, пропуснаха да видят очакващата ги там летяща смърт. От слънцето се изсипаха ястреби, стоварвайки се върху жертвите си като камъни и поваляйки ги на земята. Един отнесе плячката си чак до реката, където и ястреб, и пъдпъдък удариха водата.

— Това беше Убийцата! — викна ужасено Амилия. Втрещено осъзна, че е убила ценната птица на лейди Женвиев. Без да мисли, пришпори коня си, втурнал се напред. Прекоси полето и наближавайки реката зърна куче да се гмурва в ледените води. Друго бързо го последва. Двете птици отчаяно пляскаха на повърхността, разхвърляйки пръски.

Точно преди Амилия да насочи животното си към водата, Бректън улови юздата на коня ѝ и ги задържа.

— Спрете!

— Но… птицата! — можа да промълви Амилия. Очите ѝ се спряха на плясъка.

— Всичко е наред — увери я той. — Гледайте.

Първото куче достигна Убийцата и без колебание пое ястреба в уста. Захапала хищната птица, хрътката се обърна и пое към сушата. В същия миг второто куче улови повалената плячка. Пъдпъдъкът се съпротивляваше, но Амилия бе удивена да види, че ястребът се остави кучето да го захапе.

— Виждате ли — рече Бректън. — Кучетата и птиците са обучени да си имат доверие и да се защитават взаимно. Точно като войници.

Хрътката излезе от водата, все още понесла ястреба. Амилия и Бректън слязоха от седлата, докато кучето се отправяше към тях. Животното внимателно разтвори челюсти и Убийцата още веднъж се настани върху ръката на Амилия. Разтърси криле, пръскайки вода.

— Тя е добре! — рече Амилия, удивена.

При нея притича момче, понесло вързана за краката умряла птица.

— Пъдпъдъкът ви, милейди.

При второто посещение на Ейдриън Ибис Тинли му бе приготвил доста повече от една чиния. Цялата маса бе отрупана с различни видове месо, сирене и хляб. Кухнята бе разчистена — излишните чували бяха преместени, рафтовете бяха почистени, а подът бе измит. На масата бяха поставени нови свещи, а по-голям стол с тапицерия бе заменил невзрачния такъв. Предположи, че не всичко от това е дело на Ибис. Вероятно посещението му се бе разчуло. В кухнята имаше двойно повече персонал в сравнение със сутринта — повечето от тях стояха без работа.

Този път главният готвач не си говори с Ейдриън. Тинли беше изключително зает с обработката на изобилието дивеч, донесен от днешния лов. Слугините скубеха множеството пъдпъдъци, фазани и патици, обезглавени и окачени из помещението като гирлянди. Имаше толкова много работа, че самият Ибис одираше зайци и катерици. Въпреки очевидната си заетост, готвачът моментално спря при влизането на Амилия.

— Ибис! Виж! Улових два! — викна тя, държейки птиците над главата си. Влезе облечена в прекрасна бяла рокля и съответстващо наметало.

— Дай ги тук, девойче. Да видим тези съкровища.

Ейдриън бе виждал лейди Амилия отдалеч на пиршествата, но сега за пръв път откакто се бе преструвал на вестоносец я виждаше отблизо. Беше по-красива, отколкото си спомняше. Дрехите със сигурност бяха по-добри. Дали беше заради начина на пристъпване или руменината на бузите от студа, тя изглеждаше по-оживена.