На земята момчето се мъчеше да си поеме дъх.

— Помогнете му да се изправи! — тя пристъпи към детето, но Нимбус я хвана за ръката.

— Мястото не е подходящо, милейди — очите му указаха тълпата около каретите. Мнозина протягаха врат, за да видят какво се случва. — Днес вече раздразнихте регент Салдур.

Тя спря, сетне погледна към момчето.

— Качете го в каретата — заръча Амилия на пазачите.

Те повдигнаха хлапето и го блъснаха напред. Момчето изпусна вързопа си и го вдигна веднага, вмъквайки се в каретата. Амилия погледна към Нимбус, който сви рамене. Двамата също се качиха.

С ужасено изражение, момчето се бе свило на отсрещната седалка.

Менторът огледа хлапето критично.

— На десет е, най-много на дванадесет. Със сигурност сирак, почти див. Какво според вас носи в торбата? Умрял плъх?

— Престани, Нимбус — смъмри го Амилия. — Естествено, че не. Най-вероятно това е обядът му.

— Именно — съгласи се наставникът.

Амилия го прониза с поглед.

— Тихо, плашиш го.

— Аз? Той е този, който дойде при нас с мистериозната си мръсна торба.

— Добре ли си? — нежно се обърна Амилия към момчето.

То съумя да кимне, макар и едва-едва. Очите му непрекъснато скачаха из вътрешността на каретата, но неизменно се връщаха на Амилия, като че бе омагьосано.

— Съжалявам за пазачите. Отнесоха се ужасно с теб. Нимбус, намират ли ти се медни монети?

Царедворецът изглеждаше безпомощен.

— Съжалявам, милейди. Нямам навика да нося пари.

Разочарована, Амилия въздъхна, сетне се опита да си наложи щастлива физиономия.

— Какво искаше да ми кажеш? — запита тя.

Момчето облиза устни.

— А-аз имам нещо за императрицата — то погледна към чантата.

— Какво е то? — Амилия се опита да не потръпва от вероятните възможности.

— Чух… ами… казват, че тя днес не могла да дойде на турнира, защото била болна. Тогава разбрах, че трябва да ѝ занеса това — то потупа торбата.

— Да ѝ занесеш какво? Какво има там?

— Нещо, което може да я излекува.

— Олеле. Наистина е мъртъв плъх, нали? — Нимбус потръпна, отвратен.

Момчето отвори торбата и измъкна сгъната бляскава роба, каквато Амилия никога не бе виждала.

— Това спаси живота на най-добрия ми приятел — излекува го за една нощ. Тя… тя е вълшебна!

— Реликва? — предположи Нимбус.

Амилия се усмихна на момчето:

— Как се казваш?

— Наричат ме Майнс, милейди. Не мога да кажа как е истинското ми име, но и Майнс става.

— Е, Майнс, това е щедър подарък. Робата изглежда много скъпа. Не смяташ ли, че ти трябва да я задържиш? Със сигурност е по-добре от това, което носиш в момента.

Майнс поклати глава.

— Смятам, че тя иска да я дам на императрицата — да ѝ помогне.

— Тя иска? — запита Амилия.

— Малко е трудно да се обясни.

— Подобни неща определено са — вметна царедворецът.

— Можете ли да ѝ я дадете?

— Може би трябва да му позволиш той да ѝ я даде — предложи Нимбус.

— Сериозно ли? — отвърна тя.

— Искаше да се извиниш за грубостта на пазачите, нали? За такива като него срещата с императрицата ще е повече от достатъчна компенсация. Пък и той е само хлапе. Никой няма да се заинтересува.

Амилия се замисли, загледана в ококореното хлапе.

— Какво мислиш, Майнс? Би ли искал да я връчиш лично на императрицата?

Момчето изглеждаше, сякаш ще припадне.

Модина бе открила мишка в стаята си три месеца по-рано. Запалвайки светлината, животинката бе замръзнала ужасено в средата на помещението. Вдигайки я, бе усетила малките гърдички да се повдигат учестено. Очевидно паникьосана, мишката се взираше в нея с тъмните си очички. Модина си бе помислила, че животното може да умре от страх. Дори след като я остави на пода, мишката отново не помръдна. Едва след като светлината бе угасена, няколко минути по-късно я чу да драска по пода. Мишката повече не се яви — досега.

Той не беше същата мишка, обаче изглеждаше точно като нея. Нямаше козина, опашка и мустаци, но очите не можеха да бъдат сбъркани. Стоеше застинал от страх, единственото движение предизвикано от треперенето му.

— Мишка ли каза, че се казвал?

— Майнс май беше — поправи я Амилия. — Майнс, нали?

Момчето не каза нищо, притискайки торбата към гърдите си.

— Срещнах го на турнира. Иска да ти даде подарък. Хайде, Майнс.

Вместо да каже нещо, Майнс рязко протегна чантата напред.

— Иска да ти даде това, защото Салдур оповести, че си прекалено болна, за да посетиш турнира. Казва, че имало лечебни сили.

Модина взе чантата, отвори я и извади робата. Макар че бе набутана в стария мръсен чувал, одеждата сияеше — отгоре ѝ нямаше никакви петна или гънки.

— Красива е — откровено рече тя, разгръщайки подаръка и гледайки как светлината играе върху плата. — Напомня ми за един познат. Ще я пазя грижливо.

Чувайки тези думи, момчето се насълзи. Падайки на колене, то докосна лице в пода.

Объркана, Модина погледна към Амилия, но секретарката само сви рамене. Императрицата се взря в хлапето за миг, сетне каза:

— Изглежда умрял от глад.

— Да го заведа ли в кухнята?

— Не, остави го тук. Прати да донесат храна.

След като Амилия напусна стаята, Модина положи робата на един стол и приседна на ръба на леглото, гледайки момчето. То не бе помръднало, все още коленичило с опряно в пода чело. След няколко минути Майнс погледна нагоре, но не каза нищо.

Модина нежно заговори:

— Аз също много добре умея да мълча. Можем да седим в мълчание с дни.

Устните на момчето потрепнаха. То отвори уста, сетне спря.

— Не се притеснявай, говори.

Веднъж заговорило, думите му избликнаха, сякаш се нуждаеше да изговори всичко на един дъх.

— Просто исках да се оправите, това е. Наистина. Донесох ви робата, защото тя спаси Кайн. Излекува го за една нощ, наистина. Той умираше, на сутринта сигурно щеше да е умрял. Обаче робата го накара да се почувства по-добре. А днес казаха, че ви било зле. Знаех, че трябва да ви я донеса, разбирате ли?

— Съжалявам, Майнс, но една роба не може да ме излекува.

Момчето се навъси.

— Но… тя излекува Кайн, а устните му бяха посивели.

Модина отиде и седна на пода пред него.

— Зная, че си имал благородно намерение, подаръкът е чудесен, но някои неща не могат да бъдат поправени.

— Но…

— Без но. Трябва да спреш да се притесняваш за мен, разбра ли?

— Защо?

— Трябва. Ще направиш ли това за мен?

Момчето повдигна глава и срещна погледа ѝ.

— Бих направил всичко за вас!

Покъртиха я искреността и убедеността на тона.

— Обичам ви — додаде то.

Тези две думи я разтърсиха. Макар да седеше на пода, императрицата протегна ръка, за да се успокои.

— Не — рече тя. — Не можеш. Ти току-що ме ви…

— Напротив.

Модина поклати глава.

— Не! — сопна се тя. — Никой не ме обича!

Момчето се сви като ударено. Отново погледна към пода и добави:

— Но аз ви обичам. Всички го правят.

Императрицата се взираше в него.

— Какво искаш да кажеш с „всички“?

— Всички — рече момчето, объркано. Посочи към прозореца.

— Имаш предвид хората в града?

— И тях, но не само. Навсякъде. Всички ви обичат — повтори момчето. — Отвсякъде в града се стичат хора. Чувам ги да говорят. Идват да ви видят. Всички казват как светът щял да бъде по-добър заради вас. Как щели да умрат заради вас.

Замаяна, Модина бавно се изправи.

Тя се обърна и отиде до прозореца, където зарея поглед в далечината — над покривите, към хълмовете и към заснежените планини отвъд.

— Нещо лошо ли казах? — попита Майнс.

Тя се извърна.

— Не. Нищо подобно. Просто — Модина спря. Отиде до огледалото и прокара пръсти по стъклото. — Остават още десет дни, нали?

— Да, защо?

— Защото ти ми даде подарък и бих искала да ти дам нещо в замяна, а изглежда, че все още имам време.