Позволи си да се усмихне и тълпата избухна в още по-силни овации.

— Сър! — Ренуик надвика рева, дотичвайки до Ейдриън. — Не си сложихте шлема!

Оръженосецът му подаде шлема с перо.

— Съжалявам — извини се Ейдриън. — Забравих. Не очаквах да започнат толкова бързо.

— Съжалявате? Но… никой не се дуелира без шлем — рече Ренуик с удивено изражение. — Той можеше да ви убие!

Ейдриън погледна през рамо към Муртас, който накуцваше, облегнат на двамина, и сви рамене.

— Оцелях.

— Оцеляхте? Оцеляхте? Та Муртас изобщо не ви докосна, а вие го унищожихте. Това е много повече от обикновено оцеляване. А и го направихте без шлем! Никога не съм виждал подобно нещо. И само как го ударихте! Така го блъснахте от коня, сякаш бе ударил стена. Вие сте удивителен!

— Късметът на новака, предполагам. Приключих за днес, нали?

Ренуик кимна и преглътна няколко пъти.

— Ще участвате във втория тур вдругиден.

— Добре. Какво ще кажеш да видим как ще се справиш с карусела и стълба с мишената? За него трябва да внимаваш особено много. Ако не удариш чисто, торбата ще се завърти и ще те повали от седлото.

— Зная — отвърна Ренуик, но изражението му показваше, че все още е шокиран. Местеше очи ту към Ейдриън, ту към Муртас, ту към ликуващата тълпа.

Амилия никога преди не бе виждала турнир. Докато седеше на трибуните осъзна, че не е напускала двореца повече от година. Наслаждаваше се въпреки студа. Седнала на дебела кадифена възглавница, тя бе увила топъл килим около краката си, а между дланите си стискаше чаша топъл сайдер. Всичко беше толкова красиво. Толкова много пъстри цветове изпълваха инак монотонния зимен свят. Навсякъде около нея привилегированите бяха групирани според ранга. От другата страна на полето се бяха струпали бедните, затворени зад огради. Свеждаха се до сива маса, почти сляла се със снега. Лишени от пейки, те стояха прави в кишата, пристъпвайки от крак на крак с мушнати в ръкавите ръце. И все пак изглеждаха щастливи да присъстват, щастливи да наблюдават спектакъла.

— Стават три счупени копия за принц Рудолф! — изквича херцогинята, аплодирайки ентусиазирано. — Отличен пример за добро имперско забавление. Не че представянето му може да се сравнява с онова на сър Ейдриън. Всички си мислеха, че бедничкият човек е обречен. Още не мога да повярвам, че тръгна без шлем! А какво причини на сър Муртас… Е, със сигурност тазгодишният турнир ще бъде вълнуващ, Амилия, изключително вълнуващ.

Лейди Женвиев дръпна Амилия за ръкава и посочи.

— Виж там. Изваждат златно-синьото знаме. Това са цветовете на сър Бректън. Той е на ред. Да, да, ето го там. И виж — виж на ръката му. Носи твоя шал. Колко вълнуващо! Останалите дами със сигурност точат лиги. О, не поглеждай сега, мила, те всички са вперили очи в теб. Ако очите бяха кинжали… — тя замлъкна, очевидно Амилия трябваше да е разбрала думите ѝ. — Всички виждат завоеванието ти, мила, и те мразят. Колко чудесно.

— Така ли? — попита Амилия, забелязвайки колко много от дамите я гледат. Тя сведе глава и се загледа в скута си. — Не искам да бъда мразена.

— Глупости. Рицарите не са единствените сражаващи се в тези турнири. Всеки идва тук в качеството си на претендент, а победителят може да е само един. Единствената разлика е, че рицарите се сражават денем, а дамите се съревновават на светлината на свещи. Очевидно спечели първия тур, но сега остава да видим дали си завладяла правилния избор, тъй като победата зависи от неговото умение. Бректън ще се сражава с Гилбърт. Това ще е интересен сблъсък. Гилбърт уби човек преди няколко години. Беше инцидент, естествено, но това все пак му предоставя предимство пред опонентите му. Макар да се носят слухове, че преди две нощи си е наранил крака, така че ще видим.

— Убил? — Амилия усети стомахът ѝ да се свива при звука на тромпета и спускането на флага.

Копитата разтресоха земята, паника обля Амилия. Стисна очи.

Прас!

Тълпата изрева.

Отваряйки очи, Амилия видя Гилбърт все още на седлото, но олюляващ се. Сър Бректън препусна до своя пункт непокътнат.

— Едно копие за Бректън — рече Лио, без да се обръща към някого конкретно.

Херцогът седеше от другата страна на Женвиев, изглеждащ по-оживен от когато и да било. Херцогинята бърбореше с часове наред, говорейки за каквото ѝ дойде на ума, но Леополд почти не говореше. А когато го правеше, думите бяха тъй тихи, че Амилия ги определяше като предназначени единствено за Марибор.

От дясната страна на Амилия седеше Нимбус, често поглеждайки към нея. Изглеждаше напрегнат.

— Този Гилбърт. Виж само как го крепят — говореше херцогинята. — Наистина не трябва да язди. О, взема копие — колко храбро от негова страна.

— Трябва да изправи върха — отбеляза Леополд.

— О, да, Лио. Прав — както винаги. Няма сила. И виж как Бректън изчаква търпеливо. Виждаш ли как сияе слънцето върху бронята му? По принцип не я чисти. Той е боец, а не турнирен рицар, но нареди да я почистят така, че и самият вятър да може да се огледа в нея. Защо му е на човек, който не си е решил косата от месеци, да прави подобно нещо?

Амилия се чувстваше ужасена, засрамена и щастлива отвъд границите на смятаното от нея за възможно.

Тромпетът изрева и конете отново се впуснаха един срещу друг.

Пропука копие, Гилбърт падна, а Бректън още веднъж остана невредим. Тълпата заликува. За своя изненада Амилия се намери на крака с останалите. На лицето си имаше усмивка, която не искаше да се махне.

Бректън се увери, че Гилбърт е добре, сетне препусна до трибуните и спря до отделението на благородниците пред мястото на Амилия. Захвърли счупеното си копие, свали шлем, изправи се на стремената и ѝ се поклони. Без да мисли, тя слезе към оградата. Пристъпвайки извън платнището под слънчевите лъчи, ликуванията се засилиха, особено откъм простолюдието.

— За вас, милейди — рече сър Бректън.

В отговор на негов знак конят му също се поклони и тълпата зарева. На сърцето ѝ беше леко, умът ѝ бе празен, а целият ѝ живот бе изчезнал, оставяйки само този момент под слънцето. Почувствала докосването на Нимбус, тя се обърна и видя Салдур да се мръщи.

— Не е разумно да стоите на слънцето твърде дълго, милейди — предупреди я менторът. — Може да изгорите.

Изражението на Салдуровото лице блъсна Амилия обратно в реалността. Тя се върна на мястото си, забелязвайки отровните погледи, които ѝ хвърляха останалите благородници.

— Мила — рече ѝ херцогинята в несвойствен за нея шепот, — за човек, който не е запознат с играта, днес си неотразима като сър Ейдриън.

Амилия преседя тихо останалите сблъсъци, от които почти нищо не видя. Когато днешните съревнования приключиха, напуснаха трибуните. Нимбус вървеше напред, а херцогинята крачеше до нея, хванала я под ръка.

— Ще дойдеш с нас на лова, нали мила Амилия? — попита я лейди Женвиев, докато се отправяха към чакащите карети. — Просто трябва да присъстваш. Ще накарам Лоис да работи цяла седмица, за да ти спретне зашеметяваща бяла рокля и зимно наметало, така че да имаш нещо ново. Къде може да намерим снежнобяла кожа за яката? — тя поспря за момент, сетне отпъди тази мисъл с махване на ръка. — О, ще оставя това на нея. Ще се видим. Целувки! — и тя се сбогува с Амилия.

Момчето стоеше неподвижно.

То чакаше от другата страна, внезапно разкрито от потеглилата карета. Мърлявото дребосъче се взираше в Амилия, изглеждайки едновременно ужасено и изпълнено с увереност. В ръцете си носеше замърсена торба. То улови погледа ѝ и решително пристъпи към нея.

— Ми-милейди Ами… — можа да изрече момчето, преди един войник да го блъсне грубо. Момчето се сви в снега, изглеждайки отчаяно. — Лейди, моля ви, аз…

Пазачът го изрита в стомаха и момчето се сви. Друг войник го изрита в гърба, карайки очите му да се присвият от болка.

— Спрете! — викна Амилия. — Оставете го!

Войниците спряха, объркани.