Сутринта татарският пратеник, придружен от войниците си, тръгваше назад с писмо и с дарове до хана.

В дисагите на един кон бе обсолената глава на Чоки!

По решението на болярския съвет двама евреи джелати бяха удушили през нощта пленника и после отрязали главата му.

Тя сега отиваше в Крим като откуп за безопасността и мирът на държавата.

Остаяше да се реши съдбата на Иоакима.

Той все стоеше в патриаршията под стража.

Царят и болярския съвет няколко пъти разискваха как да постъпят с патриарха.

Най-после се взе решение да го прогласят за свален и да го изгонят из България.

По-строго наказание не намираха за политично да му наложат. Не трябваше да се дразнят духовете.

Във Византия за подобни и за по-големи престъпления не бяха наказвали по-другояче патриарси.

Иоаким знаеше това и затова запазваше своята вироглавщина и надменност и в затвора си.

Два дена след получаването известие за иденето на гръцка войска Светослав влазяше при Иоакима.

— Твое светейшество, ти можеш да бъдеш доволен сега. Андроник те послуша и иде въз нас.

— Това исках — каза Иоаким, който бе научил вече от стражата новината.

И една ехидна усмивка мина по сухото му лице.

— Кой вика гърците? — попита Светослав, като го стреляше с очи.

— Не знам.

— Аз знам: ти!

— Може би.

Светослав трепереше от глух гняв. По Иоакимовото лице играеше тихо злорадство. Той вътрешно тържествуваше.

— Слушай, Иоакиме, кой вика гърците?

— Аз. Аз писах на Андроника.

— Защо?

— На трона преди тебе има право Михаил Тихо. И както видиш, това право той ще подкрепи добре…

Светослав го гледаше остро, като пазеше ледено лице.

— Ти направи две предателства против отечеството: поиска да ме предадеш на Чоки и вика Андроника!

— За тебе са предателства, за мене — дълг, изпълнен към отечеството.

Бърните Светославови потрепераха.

Иоаким гледаше надолу и бързо броеше броеницата си.

Влезе Богор.

— Хвърли тоя старец из прозореца!

Богор поиска да преграбчи стареца.

— Ще ти изсъхнат ръцете, злодеецо! — извика той, като се дръпна.

Светослав направи знак Богору да чака.

— Иоакиме, само едно нещо ще те спаси: пиши веднага пред мен писмо Андронику да спре войските си, като му известиш, че българския народ е избрал мене, законния наследник, за свой цар.

— Аз? Никога!

Ярост пламна по Светославовото лице. Той гледа няколко време неподвижен Иоакима.

— Богоре, ела.

И те излязоха.

Иоаким остана сам.

Той беше доволен от поведението си. Гордата му душа тържествуваше, че не показа страх пред заплашването Светославово. Той знаеше, че най-голямото зло, което може да го сполети, е свалянето от патриаршеския трон и заточението му в някой манастир или изгнанието му. И той беше готов на това, но нямаше да преклони врат пред ненавистния Тертеров син.

Светослав свика бързо болярски съвет.

Съветът с вишегласие реши патриархът да бъде наказан със смърт. Предложението беше Балдюво.

В тия опасни за независимостта на държавата времена трябваше да се даде страшен пример, ударът на правосъдието да бъде жесток и неумолим.

Но на всички боляри ставаше гроза при мисълта да се обагрят ръцете им с кръвта на един патриарх. Това никога и никъде не бе ставало.

Решиха тогава да бъде хвърлен от Лобната скала.

По пладне войници изкараха Иоакима из килията му и го поведоха към североизточната порта. Извън портата се спущаше стръмна урва към Янтра. На горния край на тая урва се подаваше като нос една скала. Тя стърчеше високо над пропастта, в подножието на която реката шумеше зловещо. Сега там в един вир се клатушкаха няколко болярски трупове, хвърлени вчера оттук. От тая скала се хвърляха важните държавни престъпници. Тая заран оттам беше хвърлен Михаил, у когото хванаха Андрониковото писмо, и в това писмо бяха видели, че Иоаким го е просил за военна намеса в полза на Михаила Тиха.

Двама джелати евреи чакаха там.

Прекараха Иоакима през портата и го изведоха на скалата. Той пребледня. Но той не вярваше, че наистина е решено да го бутнат оттука. Той мислеше, че искат само да го сплашат, за да склони да напише исканото до Андроника писмо.

И тая мисъл го ободряваше. Неговото малко тяло се открояваше в снежната белина на южния склон на Гарван; ветрецът развяваше полите на расото му, коравите бели влакна над ушите му играеха на вятъра. Врани се стреляха из пепелявото небе. Янтра глухо шумеше долу.

Насреща, в полите на Гарван, се трупаше вече любопитен народ.

Из него се носеше мълва, че Иоакима наказват за тайни споразумения с татарите, които изново викал в Търново. И народът негодуваше против стареца.

Тая мълва бе нарочно пръсната по Светославова заповед: викане татарите ужасяваше умовете; викане гърците не беше тъй престъпно. Гърците биваха викани и друг път и пак си отиваха, както при Ивана-Асеня III. Михаил Тихо имаше още много привърженици тук между болярите и народа, които разчитаха на гърците, и умъртвяването Иоакимово за такава вина би изгледвало много жестоко и несправедливо, би раздразнило, би зацетнило победата на новия цар… Но мисълта за ново татарско появяване докарваше настръхване.

И народът вярваше онова, което му казваха хората на двореца.8

Иоаким не извикваше никакво съчувствие.

Старецът стоеше на скалата бледен.

Две крачки зад него стоеха джелатите.

Няколко войника, изправени до портата с копия в ръце, гледаха втрещени на патриарха, чието малко тяло уединено стърчеше въз камъка.

Тълпата долу растеше на всяка минута.

Всичката ивица от долината между полите на Гарван и на бърдото Силофор и Янтра беше напълнено с народ.

Войници, калугери, дубровнишки търговци, няколко франки, евреи с пейи се размесяха с гражданите българи, които се разпознаваха по своите кожуси и черни овчи шапки.

Жени, млади и стари, някои с деца на гръб, се тикаха в това множество и гледаха да излязат напред; момичета и юноши се катереха по урвите, за да гледат по-добре зрелището.

И всичките очи се впиваха в патриарха, който се рисуваше чер и малък на камъка.

— Чувате ли, татарския цар викал: обещал да му предаде главата на Светослав! — думаше една жена на своите съседки.

Те се кръстеха.

— Де ли ще иде душата ти, старче? — казваше една баба, като гледаше патриарха.

— В дъното на пъкъла, но по-напред трупът му ще целуне дъното на Янтра — обади се един навъсен и дрипав технитар.

Разправяше се и другата, истинската история за Иоакимовото отиване в Царевец да предаде Светослава, но размесена с небивалици и фантастични притурки. Един ватах разправяше, че когато Иоаким влязъл в палата и зинал да говори на Чоки, внезапно езикът му се свързал и той останал със зяпнали уста; по тая причина Светослав се спасил от ханската мъст.

И за писмото му до Андроника се говореше, но тоя грях за търновци стоеше на второстепенно място. Важното беше измяната му в полза на татарите, а за нея нямаше прошка ни от бога, ни от хората.

Из пътя, който извиваше по полите, а после по хълбока на Гарван, върволици пътници, пеши и с коне, бяха спрели, за да видят оттам какво ще стане.

Враните прехвъркаха над дола и грачеха безпокоило над човешкото гъмжило.

Пищяха деца, лаеха псета из него.

И трепет пробягваше по телата на зрителите, опулили очи към скалата.

Те измеряха с поглед пространството между нея и пропастта долу и трепереха.

Минутното участие в душите им веднага се задушваше от чувство на гняв и омраза към осъдения.

А патриархът стоеше на скалата, неподвижен и втрещен от студ.

Дръгливата му снага зъзнеше.

Джелатите стоеха зад него и му преграждаха пътя назад.

И той слушаше, слисан, разговора им, без да ги разбере…