— Радоиле! — извика той.

— Здрав ли си, княже? — попита Радоил, като му помагаше да стане.

— Радоиле, ти ме избави от убийци! — И Светослав го стискаше за ръката.

Мордохай се давеше във вълните на Янтра, после изчезна в тях.

Хлав ставаше също, посъвзел се през това време.

— Жив ли е князът? — бяха първите му думи.

— Жив съм, Хлаве, мой верний Хлаве!

— Кой е тоз? — питаше Дамян, като посочваше лежащия Богора.

— Богор, разбойникът, болярино, но той не е мъртъв — каза Хлав, като видя, че Богор подигаше главата си плахо.

И той грабна сабята си от земята, за да го довърши, Но Светослав му заповеда да го не убива.

— Вържете го и водете го с нас.

Това стана много лесно, защото Богор не бе способен за противене. Вратът му обливаше кръв, която идеше от главата, защото Светославовия меч го бе ударил с плоската си страна и на изплес.

— Да вървим сега.

Светослав се качи на коня на един от Радоиловите другари и дружината продължи пътя си към Търново.

Луната се скри зад облаци, кога дойдоха на Марно поле. Околните бърда се чернееха под покривката на нощния мрак. На едно място, далеко в нощта, светеха прозорци. Там беше Царевец. Янтра шумеше отдясно.

Когато стигнаха до Светославови, Радоил, който през цялото време мълча, като че нищо не бе видял, се отдели с другарите си, без да каже нещо.

— Радоиле, къде? — извика Светослав.

— Сбогом, княже — сети се Радоил.

Светослав го приближи н му пришъпна:

— Знам, че те дирят навред, ти си в опасност. Когато добиеш нужда, не търси друго прибежище. Моят дом е крепост за тебе.

— Благодаря — каза глухо Радоил.

Светослав му силно стисна ръката и го остави. Той заповяда на Хлава да отключи и отвори тихо вратнята, за да не става шум.

Влязоха всички в двора. Светослав побърза по стълбите, за да види жена си. Хлав вкара ранения Богор в зимника, за да чака заповедта на господаря си. Дамян влезе в друга стая, за да чака: той искаше да чуе изпита на Богора.

Фросина не беше легнала. Тя срещна радостно Светослава, но с уплашени още черти на лицето.

— Светославе, къде се забави? — попита тя.

— Ах, тая моя грешна страст към лова!… Извинявай, мила, карай ми се, съди ме, но ме извинявай… Един поразен елен е причината. Но великолепен, великолепен… Заблудихме се и закъсняхме… Но защо не си легнала? Ти си бдяла досега?

— На прозорците все бях, за тебе гледах… Но как е небето осветено там!… — и тя посочи в кръгозора на юг.

— Да, видях и аз. Пожар в някоя гора.

— И мене ме беше тъй страх за тебе, като те мислех, че ще минеш тъй късно през Устето.

— Успокой се, бог пази главата на Светослава.

— Защото бог обича България — каза Фросина и нежно го прегърна.

Той я целуна горещо.

— Но Дамян ме чака долу. Трябва да го изпратя… Почакай малко, Фросино.

Светослав слезе в зимника заедно с Дамяна и Хлава, който носеше фенер.

Богор лежеше като сноп на земята. Очите му лъщяха на свещта и кръвта по врата му се чернееше.

— Изправи го до стената, за да може да говори — заповеда Светослав на Хлава. Когато това стана, той каза:

— От това подземие можеш да излезеш жив само по моята воля. Отговори, без да лъжеш, и веднага, в тоя същия миг: кой ви прати да ме убивате?

Па като се обърна към Хлава, каза:

— Хлаве, извади меча си и чакай заповедта ми. Хлав измъкна широкият си татарски нож, който блесна на светлината.

— Кажи сега: кой те прати? Царят? Богор, парализуван от ужас, проговори:

— Епикерний Темир.

А той разказа всичко.

— Стига това — каза князът на Дамяна. — Ти заслужаваш облекчение на наказанието си. Изведете го и го хвърлете в Янтра, както е вързан.

Богор бе завлечен от Хлава и още от двама слуги. Светослав и Дамян ги последваха. Скоро се намериха на високия бряг на Янтра. Тя грозно бучеше под скалите, които като прави стени се дигаха над пропастите й. Черните талази пущаха на места отблясък от показалата се пак луна. Слугите хванаха за рамената разбойника, занемял от ужас, за да го тласнат в бездната. В тоя миг чуха Светославовия глас:

— Стойте!

И Светослав дойде при тях.

— Развържете го!

Слугите изпълниха тая заповед с неудоволствие и зачудени.

— Богоре, свободен си.

Богор падна в краката му.

— Не съм свободен, княже: аз станах твой роб до живот — каза разбойникът, като целуна пак краката му.

— Свободен си, но с едно условие: ще мълчиш за всичко, каквото се случи тая нощ. Ти няма да обаждаш и на Темира. Ти ще тръгнеш още сега за Добрич и там ще стоиш, додето получиш нова моя заповед. Темир ти е обещал двайсет и пет жълтици, аз ти давам петдесет… И вземам те на моя служба.

Светослав извади парите и му ги даде.

— За тебе сто пъти на смърт ще ида! — извика Богор.

След малко Светослав и другарите му влязоха в къщи.

— Слушайте — обърна се той към слугите; — и вие ще мълчите, че убийците са били пратени от Темира. За Богора пръснете слух, че се е удавил в Янтра, заедно с евреина.

Като се раздели със Светослава, Радоил отиде да види майка си.

Градът спеше и никой минувач не го видя.

Той потропа тихо на вратнята. Майка му отвори, па веднага вратнята се хлопна зад тях.

Влязоха в една ниска стая.

— Какво прави снахата? — попита майка му радостно.

— Мамо, откраднаха Славка! — каза той мрачно.

— Кой? — извика майката в ужас.

— Кой, питаш? Баща й! Кой друг?

— Кога?

— Вчера, когато ме нямаше в селото. Тя се зачуди.

— Но тук не се е чуло. Или крият у Годеславови?

— Както и да я крият, аз ще я взема пак. Ние се венчахме. Или ако не взема нея, ще взема главата на баща й. Бога ми, вяра ми! — и той се прекръсти пред иконостаса.

Майката стоеше слисана. После тя му разправи как са го търсили, него и Славка, как войници преобърнали къщата наопаки и цяло Търново, и околностите му.

— Видя ли те някой, като влезе?

Радоил не отговори. Сега му дойде на ума, че трябва да го дирят за пожара и убийството на царски хора. Но той не обади на майка си, за да я не уплаши. Помисли си малко де да се скрие, па си припомни за Светославовата покана и отиде при него.

Князът още не беше заспал. Като му обадиха, че Радоил е при вратнята, заповеда да го въведат и изкачат на горния кат. В една друга стая с тъмни каменни стени Светослав го прие с радост. Тази стая беше малка, из едно прозорче с желязна решетка влазяше светлина от месеца. През това прозорче се гледаше на улицата, без да може отвън да се види вътре.

Светослав също не знаеше какво нещастие се е случило Радоилу, нито знаеше за пожара и убийството на прислугата от горския дворец. Когато Радоил му разправи всичко, той остана поразен.

— Много се е набрало на главата ти в един ден — каза му той. — За Славка по-лесна е работата, щом е у баща си, както вярваш… Но пожара и убийството. Жално, жално! Ти ще имаш много залисии… А аз мислех да употребя твоята сила и твоята юнашка слава за друго нещо… по-достойно за тях…

Той походи замислен.

— Нищо. Ти пак ще останеш тука. У мене никой няма да се сети да те дири. И ако това се случи, аз по-скоро ще падна мъртъв, нежели да те дам. Лека нощ.

Светослав излезе.

Радоил остана сам в скривалището си.

И сега образът на Славка се изправи пред него и изпълни всичките му мисли. Останалият свят не съществуваше за него. Той нито знаеше за Чокиевото идване към Търново и за политическите събития през последните дни. Любовта му бе погълнала всичкото внимание и той нищо не бе чул, нито любопитствувал да узнае.

Той страдаше ужасно. Славкиния лик не напущаше мислите му, въображението му. Той си бе утолил жаждата за отмъщение чрез опропастяването на Годеслава. Сега мислете само за отнимането Славка от ръцете му.

По едно време той, сломен от вълнения, заспа като мъртъв.