Дигна се голям шум. Балдю беше бесен от това. Той разбра, че хитрият старец гонеше чрез постъпката си две цели: като спаси Търново от татарите, да повърне Смилена на трона с помощта на гърците. (Защото в Търново още не знаеха за загинването на Смилеца, когото мислеха, че е сполучил да избяга в гръцката земя.)

— Иоакиме, ще отговаряш с главата си! Това е една измяна!

— Може би измяна на чужди планове, но не на отечеството. Аз тъй мислех, че е добро, и сега съм убеден, че е добро.

— Ти желаеш пак да ни натрапят недостойния и страшлив Смилеца? — извика Балдю.

— Аз желая да се избави Търново, па каквото щете мислете — отговори уклончиво патриархът.

Двете му ръце се опираха на патерицата, за да крепят слабото му тяло, разтреперано от вълнение.

Балдю извика гръмогласно:

— Боляри, негово светейшество е прибързал. Правя предложение да се изпрати веднага скороходец при императора — той сега е в Пловдив — с писмо, че нямаме засега нужда от помощта му, и да го помолим учтиво да повърне назад войската си, ако я е пратил вече.

Нетърпеливия Иоаким скокна сърдит.

— Това не бива! Това не може! Балдю, стар си, с един крак в гроба, бой се от бога. Ще ти иска на оня свят ответ, ако по твоя вина татарите си вържат конете в светите му храмове.

Балдю отговори:

— Да, татарите, ще ги пуснем, но не гърците! Припомни си, владико, колко века българският народ пъшка под игото им и с каква мъка се отърва. Колко беди ни са докарали! Всичко, каквото сме теглили, от техните добрини сме теглили…

— Как, ти сега си за татарите? — извика с негодувание патриархът.

Тоя обрат учуди и другите. Балдю се обърна към болярите:

— Братя, вие ме познавате обичам ли аз тая България, боли ли ме сърцето за нея, скъпа ли е на душата ми.

— Всички знаем, бане — отговориха повечето.

— Ако се каже, че ти не обичаш България, не знам кой ще я обича; но говори да те чуем — избъбра мрачно Желяз.

— Благодаря ви за тия думи. Сега простете ми да ви кажа какво мисля за най-добро, като българин и търновски болярин. Братя, видите, въпреки всичките ни трудове и желание, пак остаяме много слаби. Аз тая нощ дълго мислих, просих от спасителя Христа озарение на слабия си ум. И ето до какво убеждение дойдох: противим ли се на Чоки — това значи гибел наша. Който вярва вече, че ще победим, нека го каже тука смело да поведе тъпата ни войска против татарските пълчища. Но никой от вас не вярва, тъй ли?

— Как, ти пускаш татарите? — извика в изстъпление Иоаким.

— Моля, дядо Иоакиме! А ако приемем Чоки добре, като наш приятел, и, нека кажа думата — като наш господар, всичко в Търново е спасено: божиите храмове ще останат чисти, малкото ни войска читава, къщята ни здрави и жените ни необезчестени. Търновски боляри, чухте ме, това е моето мнение. Кажете вашето, дано бъде по-мъдро.

Тоя обрат в мислите у бана порази всички. Привържениците Светославови подкрепиха Балдя. Но патриарховата, или по-добре, гръцката партия кипна.

— Старче! И твоята ли стара душа я купи Пантолеоновото злато? — извика болярин Михаил.

— Проклет да си, Балдю! — извика патриархът.

— Колко хиляди взе, старче ненаситни?… — извика Владислав.

Внезапно Смилецовите привърженици разсвирепяха и се спуснаха с дигнати юмруци въз Балдя.

— Предателю!

— Продажник!

Светославовите приятели се хвърлиха да бранят бана от ударите. Последва сборичкване, закатуряха се столове, ревяха псувни и проклетии.

Вратата се отвори с трясък. На прага се показа Светослав, с блестяща военна носия от червена коприна и с позлатен шлем на главата.

Борбата спря като по замахване на магически жезъл.

Крамолното събрание се втрещи пред това ненадейно появление на Тертеровия син.

Князът дойде на средата, спокоен, леден, горд. Той изрече тържествено:

— От името на негово величество хана, предлагам ви да ме чуете мирно. Твое светейшество и вие, славни боляри, напрегнете вниманието си и оценете думите ми, както заслужават. Утре вечер ханът с войската си е пред стените. Горко ономува, който се опита за съпротивление! Но за да не губим време, подпишете тая хартия.

Инак никой от вас няма да излезе с главата на рамената си оттука.

И той сложи на масата акта за верноподанически чувства към хана.

Всички стоеха втрещени.

— Високородни боляри, аз не играя с думите — и като отвори вратата, посочи в пруста. Той беше пълен с въоръжени хора. Това беше Радоиловата дружина.

— Отстъпваме на насилието — каза патриархът и пръв подписа акта.

Подписаха и останалите.

Търново оста поразено, като чу за взетото решение на болярския съвет под натиска на Светослава.

Остана поразено толкова повече, че предложението по най-категоричен начин бе направено най-напред от Балдя, уважаван за неговата смелост да казва истината в царските съвети и висока честност, обикнат особено много подир нечуваното си самопожертвуване в полза на отечеството. И тоя човек сам бе поискал да пуснат татарите в града!

И Търново се покори мълчаливо и чака събитията.

Депутацията, изпратена до хана на сутрешния ден, начело с Балдя, се завърна в Търново. Ханът приел с радост условията за предаването Търново без съпротивление и потеглил насам с укротената си войска. Защитниците на клисурата се повикаха в града.

И така Търново се предаваше безоръжно на благоволението на Чоки.

Сега Светослав пак порасте пред тълпата. Като шурей на Чоки и с голямо влияние пред него, той щеше да запази столицата от лоши изненади. Тая роднинска връзка, която по-рано му печелеше недоверието и ненавистта, сега беше една причина да гледат на княза като на едничкия ангел-хранител на Търново.

Патриархът в негодуванието си напусна палата си в Царевец и се затвори в митрополията долу, решил да не взима участие в Чокиевата среща.

Според условията на капитулацията, Чоки оставяше извън града голямата част от войската си, на лагер, а той сам с петстотин души татарски конници влазяше в столицата си.

На 26 октомврий, навръх Димитровден, градът прие в стените си хана с дружината му.

Из запустелите улици, екнали от конско туптене, никой освен тях не се виждаше. Изтръпналите жители гледаха през дупките на вратите и отзевките на прозорците това необикновено шествие из един мъртъв град.

Чоки с алено джубе яхаше на чер арабски кон въз златообшито седло, с поглед див, блуждающ, учуден по сградите, кулите, палатите, църквите, занемели днес, въпреки големия празник. Един червен байрак с полумесец се ветрееше зад него.

Светослав яздеше почти успоредно с него, след тях идеха татарски велможи, след които следваха българските.

Ханът често се извръщаше и допитваше шурея си за нещо.

В свитата личеше и Азатин бей, бившия представител хански при Смилеца, сега началник на ханската конна стража. Тя яздеше на малки, но яки и изпечени кончета, въоръжена с лъкове и колчани стрели на гърба, широки саби и дълги сулици с байрачета, сред които се издигаха по-високо други пряпорци с бели конски опашки на върха.

Конното шествие изтопурка по скалата на Царев друм и Великата порта се отвори пред новия цар.

И така, Търново, прочутата столица на възобновеното българско царство, Търново, което бе видяло тримата велики Асеновци и славата им, и победоносни шествия и пленени императори, и империи обширни под нозете на царете си, сега виждаше на трона седнал един татарин! Горчива игра на съдбата.

Харемът на хана дойде само по мръкнало в затворени колесници, придружени от стража. В една от колесниците беше и Славка.

Чоки се настани в Царевец като в своя къща и зацарува.

Окръжен от големци татарски и български, той въведе в двора грубия азиатски разкош и пищност. В задните стаи на палата тури харема си, състоящ от 20 красни жени, купени или заробени. Елена настани в стаята на царица Мария. Подражавайки на българските царе, Чоки ходеше на лов в горите, даваше пирове в палата, извършваше горделиви шествия из града, обиколен от великаши в богато облекло.