— Искам да я видя на часа.

— Невъзможно!

— Безумнико — извика Никанор, — мислиш ли, че посред нощ аз ида да безпокоя княза или княгинята без нужда? Знай, че Светославовия живот виси на косъм — викай я!

И без да чака повече, той се покачи по стълбите, следван от слугата.

Една слугиня влезе в стаята на Фросина да й обади, че отец Никанор иска да я види.

Фросина излезе уплашена на пруста.

— Княгиньо, искам насаме да поговоря с тебе — каза бързо Никанор.

Фросина го въведе в една стая, осветлена само от кандило пред иконостаса.

Тя бе побледняла.

Никанор й разправи каква беда заплашва Светослава.

— Ах! — извика тя, примряла от страх, — И Богора няма тука!

— Де е князът?

— У бан Балдя отиде… А оттам щеше да иде в палата. Отче, тичай по-скоро!

Никанор тръгна към вратата.

— Чакай, и аз ще дойда — извика тя, — Тук ще умра, докат чакам.

Наметна се бързо с един широк плащ и излезе е монаха.

Снегът валеше ситен и непрестанен. Изкривените улици, видели от снега, който покриваше всичко, бяха все пусти.

Фросина и Никанор тичаха към Балдюви.

В една стая с прозорци само към двора на Балдювия дом, осветена от три кандила, закачени на каменните стени, ставаше заседание на главните заговорници, под председателството на Светослава.

Те бяха приели вече известие, че опълчението е тръгнало към Търново, и сега голямо вълнение се четеше по лицата им.

Съдбоносният час наближаваше!

Опълчението щеше да нападне Царевец от Царев Друм.

Част от Радоиловата дружина щеше да заварди останалите четири врати на крепостта, друга щеше да се вмъкне през стената, а сам Радоил с останалата част щеше да дойде при Балдювото опълчение и поведе нападението въз Великата порта.

Светослав стана.

— Време е да вървя в палата — каза той.

— На добър час и бог да ти помага — каза Балдю.

И всички станаха.

— Да се простим, княже — каза воевода Владислав; — кой знае дали всички ще се срещнем пак живи.

Целуваха го по рамената, и той тях.

— Храброст, другари, бог е с нас! — каза той с по-къртен глас; — ако загина, не оставяйте жена ми без защита… Ако загина, бане, тебе оставям да продължиш делото… Не оставяйте отечеството под татарско иго!

— Да живей Светослав! — извикаха всички.

— Да живей България! — извика Светослав. И той излезе.

На двора го чакаше телохранителя му Богор. Снегът бе престанал да вали. Небето беше сега дрезгаво-бяло.

Двоицата тръгнаха из тясната стръмна улица за Царев друм.

Внезапно се чу зад тях силно тропане по Балдювата порта.

Светослав се извърна.

Видя черните фигури на един калугер и една жена. Тропането зачести по-бързо и по-силно.

Той остави другаря си н се затече към портата, защото позна Фросина.

— Фросино! — извика той стреснат, като предчувствуваше някоя беда.

Фросина извика от радост, като го видя, и със запъхтян глас му обади за какво го дирят.

— Как! — извика Светослав.

— Бягай, Светославе! — викаше Фросина.

Вратата се отвори.

— Фросино, влез у Балдюви — каза той и я бутна полека зьв вратата, без да каже повече нещо. Той се обърна към Никанора.

— Тръгна ли патриархът?

— Готвеха му колата, когато тръгнах насам.

Светослав хукна като стрела, без да продума повече нещо па монаха и без да повика Богора.

Той се спусна из Калимановата пътека надолу към Търново, като ускоряваше бегът си. Той летеше. Той бързаше към митрополията дано свари там още Иоакима и да го отклони от ужасното му намерение. Той не повери другиму тая мисия, той се най-много уповаваше на себе си; той тичаше като в един сън, той даже не мислеше по кой начин ще убеди, ще накара Иоакима да не отива в двореца. За него сега беше важно само едно: да го свари още нетръгнал за Царевец. И той хвърчеше.

Той тичаше и мислеше в ужас какво ще стане, ако патриархът е отишел вече в двореца и е видял хана. Тогава всичко бе изгубено. Предприятието бе осуетено. Чоки дигаше на крак гвардията си и пазачите на кулите, за да засипят с дъжд стрели нападателите. И той трепереше пред мисълта за ужасните последствия на несполуката, за отмъщението на хана, за страхотиите в Търново…

Патриархът трябваше да иде в Царевец през северната порта, най-близката до митрополията. Възможното закъсняване на Иоакима, когото Никапор бе оставил да чака впрягането на колесницата, беше едничкия луч от надежда в черния хаос на мислите му. Всяка минута всеки миг бяха сега скъпи.

Когато се намери в подножието на урвата, Светослав чу, че някой тича след него, н се обърна: видя Богора. Той се запря.

— Що има?

— Дойдох да те придружавам, княже.

— Кои идат там отзад? — каза Светослав, като съгледа, че от Царев друм се спущат хора.

— Стражата ме гони. Тя ми извика да чакам, но аз избягах.

— Напред! — извика Светослав и фукна нататък, последван от Богора. Те наближиха Великата лавра, чиито купол и тополи се тъмнееха в нощното сиво небе. Отзад тичаха татарите. Двамата бежанци, за да ги избягнат, за да не губят време в обяснение с тях, утроиха бързината на бегът си, между каменните болярски къщи, глухи и тъмни сега. Излязоха на поляната извън града. Тя беше пуста и бяла от снега. Зданието на митрополията се чернееше недалеч, уединено. Прозорците на Иоакимовата стая още светеха. Тая светлина обнадежди княза. Осветли го радостната мисъл, че Иоаким още не е тръгнал, а може би и да се е отказал да ходи за Царевец. След една минута Светослав и Богор се озоваха при вратнята и големият й железен чук прозвуча екливо в нощната тишина. След малко един глас отвътре попита кой е.

— Аз съм, княз Светослав. Отвори по-скоро! Зад портата се чуха бързи думи на двама човека, ключът се зави в ключалката и малката врачка на портата се отвори. Там се появиха двама человека, от които единият калугер.

— Тук ли е патриархът? — извика Светослав.

— Току-що излезе с колесницата за Царевец — отговори монахът. — Господи Исусе Христе! Какво става тука?

— Ах! — изпъшка Светослав отчаян.

— Тичайте, може би да го застигнете. Колесницата бавно ще върви нагоре към северната порта.

Но князът не чака да чуе тия думи, а фукна назад, последван от Богора. По снега забележиха дирите на колесницата.

— Какао има, княже? — питаше запъхтян Богор, като тичаше успоредно със Светослава.

— Патриархът отиде да ни издаде — каза Светослав.

— Скоро! — извика Богор.

По бялата снежна постелка на урвата се зачерня една колесница. Тя мудно се движеше по стръмнината. Светославовите очи светнаха като мълнии.

— Богоре, върви! — извика той.

Веднага застигнаха запъхтени колата.

Това беше действително патриарховата колесница.

Светослав блъсна по прозореца й, когато Богор, спрян отпред, задържаше конете. Страхливият возач помисли, че нападат разбойници, но като позна княза във виделината, спря.

Прозорецът се отвори. Иоаким си подаде главата и попита Светослава какво желае.

— Свети патриархо, върни се! — извика му с повелителен глас князът.

— Тертере, иди си по работата. Само разбойниците спират нощно време пътниците.

— Иоакиме — изкряска страшно князът, — ти няма да извършиш това престъпление! Върни се в митрополията!

— И вас няма да оставя да извършите това злодейство въз народа! — извика Иоаким.

— Върни се! Твоето място по тоя час е в килията ти; а не на пиянската трапеза на татарина.

— Пуснете конете, антихристи!

— Ти тук ще паднеш мъртъв, но няма да мръднеш повече — каза Светослав, като изтегли сабята си.

— Да изсъхне оная ръка, която ме закачи!

— Назад!

Возачът, като видя опасността, която заплашваше господаря му, шибна с голяма сила конете, те се напнаха и тръгнаха напред, като повлякоха Богора, който увисна на юздите. Но движението им беше тежко и бавно поради върлината на пътя.