— Оная ли, на която Пантолеон е опекун? Гъркинята? С богатата зестра?

— Тя същата.

— А! — извика с горчива ироническа усмивка старецът. — Откога младежта се молепса от заразата на користолюбието — а аз я мислех само у Смилцевите боляри! — откога младите пред дълга предпочитат спокойствието и пред славата — златния телец? Откога пред трона предпочитат пуховото легло на сладострастието? Подло време доживях!… Ех, Българийо, Българийо, жална Българийо! Ако един княз Светослав няма милост за тебе, никой не ще да има милост! Загина ти!

Той стана просълзен.

— Извинявай, че безполезно те безпокоих, княже. Ти си щял да се жениш и да сватбуваш, а аз съм дошел като луд, да те каня да ратуваш.

— Чоки е мой зет, светлий бане.

Банът трепна гневно.

— Зет? Там твой зет, тук твоя булка! Синко, отечеството е най-голямото либе, най-скъпата роднина. То е тайна свещена, за която добрият син дава сто пъти живота си. Но аз говоря на ония скали, дето висят над Янтра. Сбогом.

Той тръгна към вратата.

— Поне това, което ти говорих, ще остане тайна?

— Бъди напълно спокоен, дядо Балдю.

Старецът излезе гневен. Князът го изпрати до портата.

Когато тя се затвори с трясък, Балдю стоя няколко време умислен на пътя. После се качи на колесницата.

— Карай напред! — извика той на возача. Колесницата повървя малко из тясната уличка, па биде спряна пред една къща с по-скромна вънкашност. Балдю заповяда да почукат на вратнята й. Появи се на прага стара жена.

— Тука ли е Радоил? — попита банът.

— Няма го, дядо Балдю — отговори жената.

— Дека е? Искам без друго да го видя.

Жената се запъна малко, па каза:

— Сега не можеш го намери никъде.

— Как тъй?

Жената (тя беше Радоиловата майка) се приближи до него и му проговори усмихнато:

— Тая нощ се сватувахме с болярина Годеслава.

— Как? — извика учуден банът.

— Славка, дъщеря му, пристана на Радоил и Радоил сега не е в Търново вече.

Балдю плесна ръце от скръб.

— Ужасно!

Па заповяда да карат у дома му.

— Ужасно, ужасно! — думаше си из пътя: — оня се годява днес, този се жени — всички решили да живеят, когато България се погреба. Боже! Боже!

Бан Балдю беше един от ония малко останали боляри по онова време, в гърдите на които още биеха горещи български сърца. Той страдаше от дълбокия упадък на царството, той гореше от пламенна любов към унизеното и омаломощено отечество. Роден още през царуването на Борила, той бе преживял славната епоха на Ивана-Асеня II, видял годините на ослабването на България при наследниците му и после събитията, едно от друго по-жалостни, при Константин Тиха, Мария, Ивайла, Асеня III и Тертера. Той бе преживял осем царувания, като бе винаги взимал страната на народа против чужденците или тираните. Той беше първият болярин, дето мина на страната на победоносний Ивайла; при гръцкия натурник Иван-Асеня III той се бе спасил в бягство от изродения и недостоен потомък Асенев. При избягването на Тертера, той бе повел едно слабо опълчение против Ногая, но то биде разбито. Когато Смилец се качи на престола като Ногаев васал, Балдю намери за разумно да подкрепи Смилеца, надявайки се, че той ще се опита да отхвърли татарското върховенство. Тая вечер той видя разбита надеждата си. И внезапно му хрумна върховното решение да опълчи Светослава против Чоки и сам да мине на негова страна. Видяхме Светослав как го посрещна. Остаяше му слаба надежда и в Радоила, силен в народа със славата на разбойнишките си подвиги и способен да поведе борба против татарите, но и там се излъга.

— Ужасно, ужасно — шепнеше си той, когато колесницата му се търкаляше из тъмнината, возейки го към къщата му, находяща на другия край на улицата.

Недалеко от Търново, в една дъбова гора на изток от бърдото Силофор, светеше огнец.

Тая гора беше Ярова гора, частно владение Смилецово.

Наоколо седяха или се излягаха около десетина хора и тихо си приказваха. Някои от тях си печеха пуканици в жаравата и пламъкът осветляваше лица брадясали, начумерени, но млади, опечени от ветрове и слънце. Тая нощна дружина беше въоръжена.

Вързани за дърветата коне рупаха наблизо сухата трева.

— Забави се войводата — каза един от дружината.

— Полунощ трябва да е минало — каза друг. Изпяха някъде петли.

— Страх ме е от беда — каза един.

— Защо?

— Боляринът Годеслав е лош човек и ако е усетил…

— Дано не е усетил да направи лудост: войводата може да го направи на прах, но момата ще вземе. Чу се свирене с уста.

— Идат! — казаха и скокнаха.

В мрака, между дебелите дънери, се чу шум от човешки стъпки и тих говор.

После приближиха някои и пламъчето озари неясни човешки фигури. Показаха се трима брадати юнака, въоръжени с криви турски саби и с кинжали в пояса. После се показа един поп без камилавка, когото един друг държеше за ръката.

Попът, старец с бяла чорлава брада и с бели коси, попадали по челото му, трепереше. Безумен страх бе затъпил погледа му. Той пулеше очи, плах, във въоръжените хора.

— Дядо попе, не страхувай се — каза му един от тях и му целуна ръка.

Целуваха му ръка и другите.

— Защо ме доведохте тук? — попита попът, малко успокоен от тия благочестиви проявления на разбойниците. — Извадихте ме от халищата… Боже, света Богородице, какво чудо става с мене! Закрили мене грешния! — И той се прекръсти.

— Седни, седни — казаха му.

Той седна. Огънят осветляваше още силно измененото му лице. Освен без камилавка, той бе изкарал от къщата си и с някакви жълти женски обувки, които бе успял да обуе в страха си. Те бяха попадиините.

— Християни, кажете ми какво ще ме правите тука.

— Ще научиш подир малко, дядо попе — каза един от онези, които го бяха довели. — Книжката взе ли, дето ти казахме?

— Требника? Взех го. Защо ви беше?

Но разбойниците не отговориха, защото в гората се чу изсвиркване по-продължително от първото. То се повтори два пъти.

— Идат! — извикаха радостно разбойниците и се изгубиха из гъстака. Само един остана да пази попа.

След малко се появиха Радоил и Славка, последвани от нови още няколко души разбойници, които носеха вързопи със Славкини неща.

— Добър ви вечер, дружина! Водя ви млада годеница, кланяйте се! — извика Радоил.

Възрадваните момци наобиколиха любопитно Славка, още силно развълнувана.

— Славке, оттук вече се захваща моето царство. Не се бой. Седни, почини си.

И Радоил седна до нея.

— Момчета, да се смени стражата извън гората: петлите пяха.

После се обърна към девойката, която гледаше плахо и удивена наоколо си.

— Славке, ти не си привикнала още на такива места?

— Дето бъдеш ти, там е хубаво и мене — отговори тя, като го погледна с любящи очи.

Юнашкото лице на воеводата светеше от щастие. Другарите му гледаха засмени Славка.

— Ти си много уморена, Славке? — попита я един.

— Не, той ме носи на гръб по стръмното — каза тя засмяно, като метна поглед въз Радоила.

— Дайте плоската, момчета, да глътнем малко ракийца. — Радоил подаде плоската Славки: тя кусна само няколко капки ракия.

Тогава чак Радоил съгледа попа, който слушаше до един дънер, гледаше, зяпнал и смаян, болярската дъщеря между тия странни хора.

— А, дядо попе! — извика той. — Преварил си ни? — Па свали шапка и му целуна ръка. После Радоил се обърна към дружината:

— Запалете вощениците. Дядо попе, ще ме венчееш с тая мома.

Попът се смая.

— Че аз нямам патрихил… нито другото…

— Без патрихил!

Запалиха няколко вощеници. Гората се освети повече. Дъбовите клони се надвисваха до самите глави на момците.

— Кой е кумът? — попита попът.

— Маноле, ти ще бъдеш кум — обърна се Радоил към един по-стар разбойник.

— И девер нямате, и венци нямате, и черква няма! Каква венчавка тука? — каза троснато попът, посъвзел се вече.