— Андроник ще те приеме с радост.

— О, не се съмнявам. Той може би да направи повече: може да ми предложи да се повърна в Търново с гръцка войска.

— И прекрасно ще бъде. Смилец въздъхна.

— Аз бих желал да си останех в България…

— Ти само като цар можеш да живееш в България. За една развенчана глава няма място в нея.

— Това е така — каза замислено Смилец.

— Приеми гръцката помощ.

Смилец поклати глава.

— Костадине, моята песен е изпята! Смилец беше дълбоко съкрушен, пълно обезсърчение го бе обладало.

— Но аз трябва да пътувам. Приготви ли хората?

— Петимата ми въоръжени слуги ще ви придружават. Вие ще се представите търговци.

— Но Мария?

— И царицата ще се облече в мъжки дрехи. Жално само, че ще трябва на кон да язди, а тя не е привикнала.

— Ще се привикне на всичко… Костадине.

Влезе Мария.

Тя бе съвсем посърнала. Отпуснатото й меснато лице сега бе с бръчки, незакрити вече от белилото. Очите и само светеха, както напред. Но те бяха плакали. Тя бе облякла дрехи, дадени от болярката.

— Проклети българи! Проклети българи! — извика тя по гръцки на мъжа си, без да смята, че там присъствуваше Костадин.

— Мълчи, Марийо!

— Ох, как ще отмъстим! — издума тя с пламнал от бесен гняв поглед. — Вуйка ми Андроник… Аз ще им кажа, само да стъпим един път в Цариград.

— Мълчи, Марийо. Нека да стъпим там, па тогава ще приказваме — каза тъжно Смилец.

— Те помнят още Константин Тиховата Мария… Но няма да забравят довеки Смилецовата. О! страшни работи ще станат тогава!…

— Ти говориш глупости! — изгълча я Смилец. Мария се разрида и си затули очите с ръце.

— И все тоя Светослав! Все за тоя куманец теглим — пъшкаше тя.

— Не плачи, а иди се предреши, че тръгваме.

— О! — изпищя Мария и полетя да падне, но Костадин я подхвана.

— Светла господарко — каза той, — покажи повече мъжество… Ела да идем при жена ми. Нужно е да се приготвиш за път.

И той я изведе.

На двора вън конете туптяха по калдъръма; слугите товареха по тях вещите на бежанците, които щяха да се впуснат на път в непроходимите гъстаци на днешния Тузлук.

Днешната тузлушка гора беше по онуй време още по-широка, по-гъста и девствена. През нейните диви самотии с трепет минуваха пътниците. Обитавана повече от зверове, тя беше негостолюбива и опасна за ония, които се престрашаваха да се углъбят в глухите й гъсталаци, невидели от векове брадва.

През тия гъсталаци се виеше една тясна пътека, единствената сгодна за пътници на коне. Тя бе същата, що минуваше през Нягово.

В една зелена падинка край пътя имаше въбел, дето пътниците намираха вода за себе си и за добитъка.

Срещу тоя въбел в гората сега се тулеше Радоиловата дружина с Богора.

Глухотата бе дълбока; никакво цвъркане на птици не оглашаваше самотията.

Богор с ястребов поглед дебнеше в пътеката.

— Може би да са минали отдругаде — забележи Радоил.

— За насам тръгнаха, нали ги проследиха момчетата.

Момчетата се разговаряха за плячката.

— Вързопът беше въз коня на оръженосеца — думаше един.

— Не, въз черния кон, дето го яздеше един от Костадиновите слуги — поправи друг.

— Там ще са и скъпоценните работи — допълни трети.

— Воеводата каза, че всичко във вързопа е наше. Той взима само татарина.

Богор зачу и се обади:

— А Смилец е мой!

— Те! — разнесе се съскане в гората.

В тоя миг се зададе една дружина конници, девет души.

Конниците плахо се озъртаха. Като видяха, че наоколо беше пусто, те се успокоиха и слезнаха от конете, за да ги напоят.

Смилец помагаше на Мария да слезе.

Тя бе в мъжки дрехи.

Тя седна край въбела на камък, гърбом към разбойниците.

Смилец приказваше с Темира, който прав се озърташе постоянно наоколо.

Оръженосецът подаваше в череп вода на Мария.

Петимата Костадинови хора поеха конете.

По един знак на Радоила, момчетата се хвърлиха въз пътниците.

— Бягайте! — извика Темир и измъкна ятагана. Но късно беше.

Смилец, вкаменял, видя грозните лица на разбойниците.

— Не мърдайте! — извика Иван.

— Откуп ще дадем! — каза Смилец, като се приготви да се предаде покорно на двама разбойници.

Но неописан ужас го обзе, когато съгледа, че иде към него Богор с един друг разбойник.

— Ти си мой роб! — каза му джелатинът, като го улови за рамото.

Мария, обезумяла от ужас, плачеше. Двама я пазеха. Други момчета хванаха осталите.

— Защо се боиш, гъркиньо, ние жена не закачаме — викаше й Радоил, като излезе из гората.

В тоя миг внезапно Темир се спусна с ятагана си въз Богора и другия разбойник, които държаха Смилеца.

При това неочаквано и безумно дързостно нападение двамата Радоилови другари измъкнаха сабите си и неволно отстъпиха.

Татаринът като звяр се хвърли на тях, но той посрещна още пет меча. Тогава той се дръпна, като се бранеше изкусно. Ятаганът му звънтеше по ножовете на разбойниците. Един от тях падна ранен. Темир отстъпваше към гъстака, за да потърси спасение в него.

Внезапно го заобиколиха изотзад още четири души. Той се извърна и към тях и се втурна напред към гъстака, като въртеше със светкавична бързина ужасното си оръжие въз тия нови нападатели. Но скоро той се озова в един железен обръч, един удар го свали на земята. Разбойниците го връхлетяха.

— Не го убивайте! — извика Радоил, като се затече към тях. Той навреме свари да ги спре. Той се наведе над падналия татарин.

— Жив е. Ранили сте го в ръката.

Действително, топла кръв шуртеше из десния ръкав на татарина.

Другите разбойници държаха оръженосеца и Костадиновите слуги.

— Вържете го — каза Радоил и отиде при последните, които нито се опитваха да се борят.

— Върнете се при болярина и му кажете какво видяхте. Закарайте и Мария.

После климна на момчетата си.

— Хайде.

Влязоха в гората със Смилеца и Темира, вързан, и с конете. Пренесоха там и вещите на двамата бежанци. Мария пищеше на поляната. Но скоро гласът й престана да се чува, понеже разбойниците отведоха пленниците си навътре в гъстака.

Смилец беше полужив от страх. Двама души го водеха под мишници.

— Милост! — изпъшка той умолително. Радоил го погледа безжалостно.

— Има ли ти милост за Светослава, татарски робе? — извика той.

Той даде знак да се спрат.

Те се намираха сега на малка полянка в тъмните недра на гората.

— Момчета, ще има съд! — извика Радоил.

Разбойниците се натрупаха около него и Смилеца. Темир отзад Смилеца, разтреперан и кървав, гледаше диво пред себе си. Той пъхтеше. Той още приличаше на един пощурял бик, укротен с железни връзки.

— Богоре, кажи сега как беше! — обърна се Радоил към джелатина.

Богор разправи как го е бил нагласил Темир, с куманеца и Мордохая, да убият княза.

— Вярно ли е това? — попита Радоил Темира.

— Да — отговори глухо Темир.

— Кой ти заповеда?

Темир мълчеше. Очите му неподвижно се устремяваха към земята.

Радоил се обърна към Смилеца:

— Ти кажи!

— Давам откуп: всичките си имоти в Търново и в Руманя. Пуснете ме.

— Смилчо, ти можеш да подкупваш болярите си!…

— Милост! — прошушна Смилец.

Радоил вече не задава въпроси. Съдът бе приключен чрез тая ужасно проста и кратка процедура. Той си пошушука нещо с другарите. Тогава се извърна към Богора:

— Богоре, ние бързаме. Върши си работата.

Това беше присъдата. Смилец гледаше Богора.

Зверското лице на джелатина-разбойник му се хилеше тържествующо.

Нещастният пленник замръзна. Богор изтегли широкия си ханджар.

— Коленичи! — извика на Смилеца.

Смилец покорно, като автомат, изпълни заповедта му.

— Наведи главата!

Главата климна.

Дружината, отрупана наоколо, безгласно гледаше.

Богор изви из въздуха със страшна сила ятагана си, той блесна и римската глава на Смилеца отхвръкна от врата. Трупът се повали.